С писателя Илия Волен в с. Говедарци, 1960 г.

ЮЗУ проф. Веселин Вучков публикува очерк за живота на публициста, писател и преводач проф. Асен Христофоров под заглавието „Проф. Асен Христофоров – скритият беглец от живота”. Публикуваме статията от faktor.bg със съкращения.

„Станах и се разходих около къщата, заобикаляйки насипите, после тръгнах напред-назад из двора, дълъг повече от сто крачки. На юг започваше гората и свършваше нейде на три дни път от „Бърлогата“, на синора между Рила и Пирин, а на север се стелеше наклоненото мацакурско поле, безлюдно в тоя час и цяло потънало в зеленина. Селото вече се гушеше в сянката на Лакатишка Рила, забулено от синкавия дим на десетки комини. Църквата стърчеше в горния край на селището и от високата й камбанария божият служител можеше спокойно да наднича в чуждите дворища и да бди над делата на съселяните си. И докато гледах нататък и надолу, доволен, че най-сетне се приютявах в моя нов дом, тих звън на камбана отекна над смълчаното поле. Пак погледнах „Бърлогата“, огледах двора и смърчовете в горния край, рейнах поглед към селото и за миг ми се стори, че съм някакъв средновековен властелин от рода на севастократор Хрельо, а те, мацакурците – мои крепостни селяни, разработващи земите на своя господар…“.
„Мацакурци“ – това е заглавието на книгата-повест от 1958 г., добила популярност сред читателската публика, ала в същото време предизвикала прикрито (но и явно) недоволство на жителите на с. Говедарци. Повлиян от тлеещите искри на периодична неприязън, през 1962 г. талантливият автор преиздава книгата под друго заглавие – „Вуцидей“ – ползвайки един от главните си персонажи. 1947-а е разделната година от живота на Асен Христофоров – автора на романа „Мацакурци“ („Вуцидей“). „И до днес в паметта ми е свеж споменът за оня ясен октомврийски следобед, когато крачех самотен и мрачен по бялото шосе на югозапад от Самоков“. Така започва художествено-автобиографичният роман на Христофоров. „Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях

В с. Говедарци през 1969 г.

да заживея като отшелник

и никой нямаше да се занимава с характера ми. Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек. Пишех цели колони от слаби бележки, но след всяка двойка чувствах как нещо съхне и вехне в душата ми. Лоша, досадна професия за един още млад човек. Затова реших да скъсам с професорството и подадох оставка. Като научиха вестта, студентите пак ме обявиха за опак човек!…“.
Асен Христофоров е роден в Пловдив на 16 декември 1910 г. През 1924 г. постъпва в цариградския Роберт колеж. Христофоров завършва с блестящ успех и високи почести, измежду първите деветнадесет души сред двадесет хиляди студенти. По зададена тема от наставника му проф. Хикс специално жури определя за Асен втора награда, а професорът споделил насаме, че вероятната причина да не получи първа награда е това, че не е британец. „Тези награди се връчваха на церемониално пищно тържество от брата на британския крал – пише състудентът и най-добър приятел на Асен Св. Паланков. – При раздаването на наградите Асен Г. Христофоров

не се яви, защото трябваше да коленичи,

преди да получи наградата си, и тя му бе изпратена по пощата… Такъв честен и прям характер имаше той“. Финансови причини препятстват записването на докторат в Лондон и в началото на 1935 г. Асен се връща в България.

Три обстоятелства отпреди 9 септември 1944 г. ще изглеждат компрометиращи за Христофоров

в очите на новата власт

Първото – обяснимата му симпатия към Англия. Второто – 3-месечният му престой в немския гр. Кил през 1942 г. Третото – връзките му с кръга „Звено“.
През ноември 1945 г. е избран за извънреден професор в ДВУ, секретар е на Българското икономическо дружество. Някъде там у Христофоров пропуква тънката пукнатина на съмнението. Скоро настъпва разочарованието: от края на 1946 г. и особено след Парижкия мирен договор в началото на 1947 г., когато БКП елиминира опозицията и екзекутира Никола Петков, Христофоров се дистанцира, а при формалното преназначаване от Юридическия към новосформирания Стопански факултет към СУ (за което сформиране е идеен инициатор) е освободен от длъжност (октомври 1947 г.). Тогава се заселва в самоковското с. Говедарци, където е ходил всяка година на курорт, купува място в местността Божков рид на 2-3 км от последните къщи и съгражда малка вила. На 3 юни 1949 г. началникът на отдел Първи на Държавна сигурност изпраща писмо до ДС – Самоков незабавно да започне активна разработка срещу заселилия се в с. Говедарци Асен Христофоров със задачи за вербуване на информатор, поставяне под наблюдение и проследяване. Започват да валят агентурни сведения от негови колеги, от някои жители в селото и околността. На 16 юни 1951 г. Христофоров е задържан с постановление на следовател от ДС и е заведено следствено дело с

изфабрикувано подозрение за издаване на държавна тайна

и извършване на шпионска дейност в полза на друга държава (Англия). С цел разобличаване в лъжа спрямо него се провежда камерна разработка („камерник“ е агент на ДС, внедрен в килията под легендата на арестант); подложен е на многочасови и многодневни разпити, основно за връзки с английската легация, с Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов и пр.; съпругата Люба Христофорова не знае нищо за местонахождението му и отправя специална молба за информация. Следственото дело няма успех и на 3 януари 1952 г. министърът на вътрешните работи Г. Цанков издава заповед за въдворяване на Христофоров в трудово-поправително общежитие „Белене“, а през юли с.г. комисия от МВР определя срок за въдворяване от пет години. Години по-късно съпругата ще разчете записки на Христофоров от престоя в Белене, сред които: „Персин. Анархистът Иван Иванов от Кюстендил, към 40-годишен. Учител в Кюстендил. Застрелян нарочно от поста през юни, Ботевден, 1952 г. Познал златния си часовник у един от милиционерите и си го поискал. След ден-два онзи го прострелва“. По случай 9 септември 1952 г. Асен Христофоров е освободен от „Белене”. При освобождаването на 11 септември 1952 г. началникът на ДС при ТВО „Белене” капитан В. Панев прави опит за вербовка, но в официалното писмо записва: „при проведения разпит с големи предисловия и усуквания даде съгласието си да сътрудничи на ДС, обаче при подписване на декларацията, от страх, даде съвсем друг текст“. През ноември 1953 г. Христофоров отново е взет на оперативно-наблюдателна разработка под псевдоним „Хиена“, отново започват донесения от колеги писатели и преводачи, жители на Говедарци и др. за живота и настроенията на професора при престоя му в София или селото. През март 1960 г. поради липса на данни за вражеска дейност оперативното дело е закрито.

„Отшелникът“ Христофоров

се завръща към първото си призвание: пътеписи, повести, романи, преводи. Негово дело са великолепни преводи на Джером К. Джером, Джеймс Джойс, Джек Лондон, Уилям Текери, Емили Бронте, Хемингуей, Хенри Филдинг. Превежда и български автори на английски език. Пише оригинални собствени творби: „Боен път“ (роман, 1955), „В дебрите на Рила“ (пътеписна повест, 1957), „Скици из Рила“ (разкази и очерци, 1957), „Планинари“ (разкази, 1959), „Ангария“ (исторически роман, 1960), „Самоков“ (1962), „Искровете“ (1962), „Трима с магаре из Рила“ (1963), „Иманяри“ (1965), „Откровения: поля, гори и хора“ (1970) и др.; има творби в съавторство (драмата в пет действия „Развигорът“ от 1966, отпечатана на циклостил, в съавторство с Хаим Бенадов), както и непубликувани ръкописи. Пише предимно на слънчева светлина, а вечер – на газена лампа, тъй като няма електричество. В дома му в София властите настаняват голямо семейство на шивач, което гнети писателя заради невъзможността за творчески труд; това го тегли към Говедарци, а семейството напуска дома му едва година преди смъртта. Справедливостта изисква да отбележим благосклонното отношение на писателя Камен Калчев към Христофоров. През 1986 г. той споделя оценката си за Христофоровото творчество: „Димитър Димов има щастието и успеха да внесе една европейска нотка в нашата литература, но не е малка заслугата в това отношение и на Христофоров. Той не можа да разгърне творческата си дарба по-широко и да се реализира достатъчно ярко поради редица обективни причини, както успя Д. Димов с „Тютюн“. Но какво е „Поручик Бенц“ на същия автор? Димов и Христофоров са носители на европейска стилистика, докато нашата литература е повече под влияние на руската и съветската. Затова те се различават от другите наши писатели. В този смисъл трябва да изтъкнете заслугите на Христофоров… Той е автор реалист, с реалистична насока във вижданията си и в интерпретацията на разглежданите проблеми, и в поетиката си. Оригинален писател. Задълбочен, а не повърхностен творец. За съжаление не можа да даде онова, което носеше в себе си, на което беше способен, за развитието на нашата литература. Не му достигна време… Затова той трябва да бъде измъкнат от забравата“.
На погребението на Христофоров през 1970 г. Калчев казва: „Ние останахме длъжници на този добър, честен и умен българин, защото го оставихме да си отиде оскърбен и недооценен. Аз бих сравнил неговия роман „Вуцидей“ с „Кола Брьонон“ на Ромен Ролан“. Калчев (като директор на издателство) дори подтиква Христофоров да разгърне таланта си върху голям роман подобно на романа „Тютюн“ на Д. Димов, поради доброто познаване на буржоазния свят. В сведенията на ДС по-рано също се коментират (критично) подобни намерения, съизмерващи Христофоров с романа на Димов и с книгата „За свободата“ (1954-56) на Стефан Дичев. Проф. Асен Христофоров умира в своята „Бърлога“ в с. Говедарци на 10 август 1970 г., ненавършил 60-годишна възраст.