Той е като стара класика. Знае много неща. Крие още толкова. В киното е играл аристократ, генерал, индианец, поет. Всички помнят удивителната му прилика с Яворов във филма „Дело 205“. Стана част от политиката с царското движение. После я напусна. Жената на живота му е Цветана Манева.

Мълчаливец, който на 70 може да те изненада с думите, че днес политиката в България е нарцисизъм, но: „Джулай морнинг понякога изгрява и в най-студения зимен ден“.

Катя Тодорова: Прави ми впечатление, че напоследък някак мълчите, но не защото няма какво да кажете. Да не би да е защото си цените думите в „кресливо време“?

Явор Милушев: – Аз не мълча, страх ги е да ме повикат. А иначе викам „ура за живота“… Вярно е, че дълго мълчах, но не искам да се включвам в тази високопарна логорея. Живеем във време на нарцисизъм… Когато виждаш, че в момента няма алтернатива, а това наистина е така, няма подготвена алтернатива, излишно е да подклаждаш огън. Нестинарството е включено в списъка на нематериалното наследство. Ние сме свикнали да ходим по жарави, но не предполагаме, когато излезем от жаравата, какво ще стане… Ето сега, докладите на ЕК за нас – те са като някакакъв ТЕЛК, а ние кретаме в инвалидна количка. Не си ли даваме сметка за това? Алеко е казал: „Швейцария ли?…“ Ами да, съдебната ни система е като швейцарско сирене. От нея се измъкват офшорци, картелчици и целият ни преход зависи от такива хора…

Днес той не съжалява за участието си в политиката. Приема този период като част от умението си да се посвещава на нещата, които избира. Сега е по-скоро наблюдател на света. Намира гледката за отблъскваща.

Явор Милушев: – Най-голямата криза знаете ли каква е в момента? Липсата на лидери. На световни лидери. Те превърнаха света в лична бюрокрация. Когато личният режим се нарича политика, светът върви към друго място. И днес трябва въпросът на Кенеди ”Какво ще направите за страната си?“ да придобие нов смисъл. Какво вие, уважаеми лидери, ще направите за света. Това е новият въпрос към човечеството. Защото е повече от видна неспособността на лидерите да се справят със ситуацията…

Катя Тодорова: А в България?

Явор Милушев: – Нарцисизъм… Щом и кучетата следачи не могат да се ориентират в мъглата, докато търсят престъпник, значи сме много зле…

Катя Тодорова: Като казахте мъглата, тези дни буквално и преносно не достига въздух. Защо не достига въздух в българското общество от толкова дълго време?

Явор Милушев: – Все казват, че бързаме, ама както бързаме досега да сме стигнали. Въпросът е къде отиваме… Помните ли въпроса на Алиса, когато влиза в заешката дупка и пита котарака откъде да мине, а той казва: все едно е, щом не знаеш накъде отиваш…

Катя Тодорова: Мислите, че ние не знаем къде отиваме?

Явор Милушев: – Ние знаехме. И постигнахме каквото искаме. Европейския съюз. От тук нататък не знаем какво правим.

Катя Тодорова: Изгубили сме се в мъглата…

Явор Милушев: – Не сме се изгубили. Правим грешки. Тръгваме в неверни пътища… Говорят: ето сега за бъдещето на Европа. Ние нанасяме голяма вреда на народа, когато не му показваме неговите кривини, както е казал Левски. Но още по-голяма вреда му нанасяме, когато не вадим на показ кривините на управлението. Ние непрекъснато крием. Там е голямата беда.

Катя Тодорова: Какво е най-скрито според вас?

Явор Милушев: – Всичко е скрито… Видна е само пяната.

Катя Тодорова: Затова ли сякаш живеем в общество, в което има непрекъсната криза на смисъла?

Явор Милушев: – Вижте, и в суровата зима Джулай морнинг може да звучи всеки ден, стига ние да имаме слънце в душите си, да проумяваме какво искаме. А ние какво: и на пешеходна пътека се блъскаме фронтално, и не знаем кое е ляво, кое дясно. Излишни са вотове на доверие или недоверие, когато ние вътре в себе си нямаме доверие.

Катя Тодорова: Защо ни е по-важно „да не се изложим пред чужденците“, а не да бъдем свободни и да покажем какво действително можем…

Явор Милушев: – Мисля, че управниците подходиха към председателството, както навремето се подхождаше с конгресите на партията в НДК. Същия подход! Никаква разлика!

Израсъл в семейство, където се слуша опера и се говори за чест. Случвало се е да си изкарва прехраната като бетонджия и моряк. Но има житейска философия, че човек носи достойнството си навсякъде.

Катя Тодорова: В това житейско пътешествие намерихте ли отговор на въпроса как човек се опазва чист, как си опазва достойнството.

Явор Милушев: – Ако човек е чист, няма от какво да се пази…

Катя Тодорова: Колко важна е за вас думата свобода?

Явор Милушев: – Най-важната… Имам едно старо издание на Записки по българските въстания. Мисля, че е чипровско издание. Там е изписано така – възстание… има едно з. Това значи, че човек въз-става над собствения си ръст! Когато това не разбираме, свободата се превръща в обикновено съществително.

Катя Тодорова: А вие стигнахте ли до там, където искахте да стигнете, като избрахте киното и театъра?

Явор Милушев: – Боже мой! Сигурно през целия си живот съм извършил един процент от това, което съм искал. Не знам. Но си върших достойно работата. Трябваше през цялото време да преодолявам това, което ми казваха, че трябва да правя, за да правя това, което искам да правя. И знаете ли как научих, че съм известен. Вървях, мисля по „Ангел Кънчев“, тогава ходех с една дълга коса и излязоха две шивачки, казаха: Ах, боже, боже, държавата за такива уличници дава пари за филмовете да ги показват…

Години по-късно същите шивачки ушили ризите на Явор Милушев. Вече всички били влюбени в него. Но най-важната среща в живота му е тази с Цветана Манева.

Катя Тодорова: Когато играехте в „Двама на люлката“, знаехте ли, че Цветана Манева ще бъде жената на вашия живот?

Явор Милушев: – Е, как да не знаех! Разбира се! В един филм бяхме преди това, него не помня кой беше, но с Цветана изкачихме на коне връх Ком. И по едно време казах: нека конете си почиват и спрях снимките. Поговорихме си. После с конете заслизахме надолу… И както вървим надолу, аз водя и двата коня, до мен е Цветана, някак почти мълчаливо стигнахме до това, че ще живеем заедно.

Катя Тодорова: Какво прави любовта за човека. Разбърква ли го или го подрежда?

Явор Милушев: – Любовта е божия повеля. Всеки трябва да носи любов в себе си. Вярващ или невярващ в Бога! Потушаването на любовта в себе си не е борба за реализация, а е път към безмислието…

Катя Тодорова: Знаете ли, понякога съм се питала кое по-голямо изпитание – любовта или смъртта? Вие имате ли ваш отговор?

Явор Милушев: – Срещал съм се със смъртта на моите родители и на много познати и любими хора. Аз не изпитвам никакво безпокойство от смъртта, тя е просто финала на едно човешко пътуване. Така е устроен човекът. Важното е да не бъде болезнена. Но когато животът е болезнен, тогава всички разсъждения за това какво е битието, какъв е изходът, къде е логоса… отиват на кино.

Катя Тодорова: Какво означава за вас да изживееш живота си с чест?

Явор Милушев: – Означава да го живееш в чест!

Явор Милушев – един аристократ на 70
„Панорама с Бойко Василев“ | „Председателят и Председателството – Цвета Караянчева“ – 12.01.2018