Бог особено цени свободната изява на нашата любов, защото там, където има принуда, няма истинска любов.

Религиозното чувство е вродено и присъства във всеки човек. То е дар от Бога, но за да се разгори, се изисква и свободно заявено желание от наша страна. Бог чука на вратата на сърцето ни, но не я разбива. Ние трябва да откликнем, да отворим. Нужна е взаимност. Във всеки от нас има оставено едно специално място, което не може да се запълни от нищо друго, освен от приемането, общуването, връзката с Бога. Затова хората неспирно, трескаво и ненаситно търсят цял живот нещо, често без да знаят точно какво. Неудовлетворени от постигнатото, те се стремят да запълнят тази духовна празнота с купища материални блага. И така е до срещата с Бог, когато се събужда вроденото религиозно чувство и запламтява с онзи красив блясък, излъчващ нежна духовна светлина в мрачния свят на бездуховната груба реалност. И тогава настъпва сладък покой и блаженството на вярващите ни обзема заедно с онзи мир, “който никой ум не може да схване, който ще пази стража на сърцата ни” (Фил. 4:7). Душата отклива на Божия зов “Елате при мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя, вземете моето иго, то е благо, защото съм кротък и смирен по сърце.” (Мат. 11:28, 29). Човек интуитивно усеща, че най-после е намерил пристан и ще усети покой след дългото лутане в мрака на развълнуваното човешко море, че е застанал пред висшия авторитет, висшето благо, добро, пред абсолютния разум и абсолютната любов. Светът се прояснява. Безбройните въпроси получават своите отговори. Миналото, бъдещето и настоящето се осмислят различно. Разбира се ясно, че проблемите на човечеството не са технически, а нравствени; че грехът е поразил твърде силно света.

Още Аристотел със своята теория за ентелехията (имам в себе си целта) е отбелязал, че всичко е сътворено с определена цел и творението носи в себе си тази цел, за да се стреми към нея. Така и ние имаме в себе си вродена тази eмоционална религиозна потребност, която ни тласка да търсим Бога и да се стремим към общение с Него. “Стремежът към Бога е насъщна потребност. И както нашите телесни очи инстинктивно търсят слънчевата светлина, така и духовните ни очи се стремят към Духовното Слънце, Бога”, казва Тихон Задонски.

Религиозният опит е следствие от религиозното чувство, събудило се в човека. Веднъж появило се, то носи потребност от изява, която намира израз в нов стил и начин на живот – нов вид поведение, нов вид говорене, нова ценностна система. В Евр. 11:6 се казва, че Бог възнаграждава онези, които го търсят,  (Малахия 4:2) “а на вас, които се боите от Името ми, ще изгрее слънцето на правдата с изцеление в крилата си.” Вродената религиозност, неразривно свързана с религиозния опит ни кара, както се изразява Августин Блажени “Да търсим сладост само в Твоята похвала” и висша наслада от съзерцаването на Бога, като Йов „19:25 Защото зная, че е жив Изкупителят ми, И че в последно време ще застане на земята; 26 И, като изтлее след кожата ми това [тяло], [Пак] вън от плътта си ще видя Бога: 27 Когото сам аз ще видя, И очите ми ще гледат, и то не като чужденец. [За тая гледка] дробовете ми се топят дълбоко в мене.“ (Йов 19:25-27). Стремежът на Давид е същият “Едно съм поискал, това ще търся, да живея завинаги в дома Господен и душата ми да се наслаждава на моя Бог” (Пс. 27:4).

Религиозната опитност се проявява чрез вярата (Евр.11:1,6). Тя е протегнатата детска ръка от наша страна, с която се хващаме за здравата бащина десница на Бога, който ни води към спасението и вечността, към небето и дома. Повярвали в Бога, заживяваме с упование в неговото могъщество и сила да ни пази и закриля. И заживели с тази надежда, която се превръща в здрава котва за душата, ние започваме да се изпълваме с християнска любов към цялото творение, защото всеки, който е роден от Бога, обича Създателя си, обича и другите, родени като него. Любовта е съществен елемент от религиозната опитност.

От друга страна в човека, макар и слабо и полека, започва да се проявява, да се прояснява загубеният образ на нашия Баща, по който първоначално сме били сътворени. Това пречистване и извисяване е друг аспект и резултат от религиозната опитност.

Съкровено убежище за душата е общението с Бога, при Когото тя прибягва като в яка крепост, скрита под сянката на Всемогъщия и под крилата на Всевишния (Пс. 91).

Силна изява религиозната опитност намира в молитвата – тази възможност за интимен разговор с нашия Творец във всеки един момент на тревога и опасност, както и на ликуване, и радост. Бог не се нуждае от технически средства, за да ни чува, когато му говорим. Достатъчно е да паднем на колене, със съкрушено сърце и с горест да изповядаме всяка болка и тежест, всяка немощ или да споделим всяка радост и всеки възторг.

Бог особено цени свободната изява на нашата любов, защото там, където има принуда, няма истинска любов. И тази свобода, често загубвана и поробвана поради греха, намира отново себе си, завръщайки се при Христа. “Там, където е Божият Дух, там е свобода” (2Коринт. 3:17). Често пъти погрешно се мисли, че да си религиозен, значи да си ограничен и обременен с разни правила и забрани, да не си свободен да постъпваш, както си искаш, но това мнение е много погрешно. Не случайно Божият закон е наречен „съвършеният закон на свободата”, защото чрез изпълнението на неговите заповеди се гарантира ненамеса в жизненото пространство на всеки. Свободата не е беззаконие, а законност във висша степен. Свободата е състояние на духа. Така че религиозната опитност донася чувството за свобода в най-висшата й форма.

“Нека чуем края на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека…”(Екл.12:13). Става въпрос не за обикновен страх, в който има наказание (съвършената любов го изпъжда), а за един свещен страх, благоговение пред нещо много по-висше, безкрайно по мъдрост, възможности, доброта, красота; става въпрос за свещено преклонение пред абсолютното, пред Създателя. Този страх включващ респект, преклонение, възхищение, като част от религиозната опитност, ни предпазва от грешки и ни показва единственaта правилна посока. Страхопочитанието със смирено сърце и благоговение довежда до душевен мир и успокоение.

Разбира се, в нашия свят се наблюдава и обратното състояние. (Пс.14 {По слав.13:1}). „Безумният рече в сърцето си: ‘Няма Бог‘. Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро”.

В религиозния живот се наблюдава радост, която често е описвана от различни автори като неземна и божествена, обхващаща личността в пълнота, и такова чувство на блаженство и покой, че не може да се сравни с никое друго преживяване. Не случайно съществува изразът “вярващите са блажени”, защото това наистина е така. Религиозната опитност при общение с Бога е състояние на блаженство, което оставя траен отпечатък върху осветения живот, даже върху самото изражение на човека.

Религиозното чувство има за цел да ни подтикне да търсим общение с Бога – това най-съвършено преживяване на човешката душа. И както казва Блаженият Августин, човек с изненада открива, че тази среща се осъществява вътре в “Светая светих” на човека, в неговата сърцевина. А когато човек открие Бог в себе си, след това го търси и открива и извън себе си. Така че се стига до момент, в който религиозното чувство получава външна насоченост, която води до близко общуване между вярващите и до участие в общ култ, символи, обредност, които усилват религиозното изживяване. Тази насоченост навън води до извършване на дела с посвещение, дела от вяра. Защото по какво се познава вярата на човека, ако не по делата, по плодовете – “Вяра без дела е мъртва”.

От казаното дотук разбираме, че религиозният опит е сложен сбор от различни чувства и възприятия – нравствени, морални, интелектуални, естетически, които съществуват едновременно, като си взаимодействат и заедно създават пълнотата на религиозното изживяване. Една цветна палитра от чувства на радост, блаженство, страхопочитание, благоговение, детско доверие, насъщна потребност и най-скъп дар. Това е най-вълнуващото преживяване в живота.

Благоевград

Милчо Найденски