Гледам камъните на гробовете. Всякъде пише едно: роден –чертичка –умрял. Животят е една чертичка… Една нищо и никаква чертичка, а като я изтърбушиш  се изтръсва целия  ти животь- разсъждава баба Хуба с доктор Никола Тодоров 

       Доктор Никола Тодоров от Асеновград написа невероятен разказ за живота на една столетница от село Манастир в Преспанския дял на Родопа планина, най- високото на Балканския полуостров, на километър и половина надморска височина. Срещата му с нея е била преди години, жената е починала неотдавна, докторът е успял да обезсмърти образа и в невероятна изповед.“Нямам нейна снимка, може би има някъде в дома и, не знам, спомням сия много добре, тази жена е цяло съкровище, нейният образ е събирателен, тя събира най-хубавите черти на българската жена“- каза доктор Тодоров и изчете целият разказ в курорта „Русалка“, където беше пълно с приятели, колеги и почитатели на хубавата книга. Майката на бизнесменът Николай Банев- Мария направи презентация на книгата. Тя издаде, че Тодоров е чичо на снаха и Евгения, а тя го цени не само като родственик, но и като автор на безценна книга.     

Николай Тодоров, Евгения Банева, Таня Тодорова и Мария Банева.

 

Чертичката

                                   

         Стърчеше като продължение на земята. За гръмотевиците.

Казват, че бомбата не пада два пъти на едно и също място, но понякога съдбата като  набележи  някой – удря, удря, та го помила!

След всеки удар вместо да се сгърбва, си стърчеше. Като я срещаха хората се стягаха:” Какво е преживяла тази, жена, господи? Моето е нищо

Загуби от първо сина си, кранист, скъса се  веригата и го обезглави. Погре-ба дъщеря си –рак. Изпрати внука си на небето- катастрофа! Мъжът й не издържа, отиде си без болест. Баба Хуба докара до деветдесет и пет години, висока, кокалеста с осемдесет годишни плитки и всеразбиращи очи. Лицето й  се набраздяваше с времето и накрая стана разорана земя. Такова лице не съм виждал. И такива бразди. Благородни.

Бях я забравил, но един ден нещо ме бутна да ида да я видя. Просната, леглото й изглеждаше прекалено голямо.

–  Хубаво си дошъл да ма видиш, оти аз скоро ще си вървя. Не, нищо ма не боли. Силиците ми изтекаха. Виж, не мога да стана, пък нищо ма не боли!  Животят излиза от мене полечка – лечка. Гледам ръките си, станали са като вейки на изсъхнала четуна, то нема сок в тех. В мене всичко са свърши. Не остана нищо. Дали съм тука или горе,  нема разлика. Никому не мога да помогна. Свърших се син, свърших се…

Усещаше въпросите ми преди  да съм ги изрекъл напълно. Отговаряше на пресекулки, както дишаше и както бе живяла – с многоточия:

„… Питаш ме за животян?  Оти да не ти кажа?  Ти знаеш за мойне люде, дено рано си отидоха. Като побъркана, сама съм си думала по цял ден – оти всичко на мене са струпа, каков толкова грех сторих? Никой ти не казва. Тъй е било писано, сине! То не е в човешката власт да го спреш…

…Нема по-лошо от това да погребеш дете! Сбърква  се редът, ама го има писано и като дойде…  Очите ми изтекоха! Чудила съм се откъде извират? Цяла река съм напълнила, но от тва няма файда. Само съхнеш. Никой и нищо са не връща! Търкаля се  напреж. Пък и живине си искат своено. Не може да ги оставиш, та да са тръшнеш. То умрелото си е умрело.  Сигурно са на по-хубаво место!

…Мойта орисия е да изпращам. Изпращам, изпращам…По-хубаво е да посрещаш. И аз съм посрещала…

…Какво ти е турено на гърба, требва да го носиш. Тва е дадено на чиле-ците. Да се откажeш от товара е голям грех. Всеки требва да си пренесе времето. Животян и времето – то е едно и също…

… Ходя на гробищата, паля свещичка. Гледам камъните на гробовете. Всякъде пише едно: роден –чертичка –умрял. Животят е една чертичка… Като се върна у дома тая чертичка ми се върти цяла нощ в главана. Една нищо и никаква чертичка, а като я изтърбушиш  се изтръсва целия  ти животь. Двама души са живели да речем по осемдесет години. От еднана чертичка се изсипват една камара минутки, от другана – наполвина, пък времено е едно и също. Ха кажи де, как става тая работа?…Според мене, грешна ни е мяркана. Часовникън мери само началото и  края, надписине  на камъните. Друга ще да е мярката вътре в чертичкана, а?! Людете са се сбудалили с часовника, трябва друга теглилка. Дето тегли теглото, дето си  теглил  и пренесъл…

… Как да немам страх от смъртта, то нема човек да не го е страх! Ама като си се родил знаеш, че ще умреш. В началоно  си мислиш, че си по-такъв онакъв, като си млад де, ама сетне бържко разбираш, че няма изклю-чение. Но е справедливо – всеки пълни свояна дупка…

…Ами хубав си животът, какво му е? Всичко има в него. Най-драго е като родиш дете и суче от тебе…

…Ти като ма гльодаш, такава пресъхнала, какво ли си мислиш? Немой да ме жалиш! Много сокове имаше в мене и много люде  пиха от тех. И муть-ки и големи. Много песни  изпех и слънцето не ма е подминавало, ката ден  на припек  съм била и на нивите, и пред людете. И дъжд ма е поил по ливадите и нощите. То всичко има в тоя свет…

… На младини е едно, на старини –  друго. Като бех млада, целото село, целият свет беше мой, викам си мога го наредя  наново, всичко да стане по-хубавко! Като се ожених  долнаса махала беше моя. И нея исках да под-редя! Като се родиха децата, цялата къща беше моя, все променях, прена-реждах. Като умре моен  чилек, стаята остана моя. Много, много не ми се редеше. Сега нали гледаш и креватът ми идва много…

… От мутька се научих да се опъвам на лошото. Като не мога  да го запра, пускам го през мене да мине…

… Нема по-голяма драгост от това  да сееш. Има люде по-галят да жънат. Земята е най-щедра, даваш й едно – връща ти  десет. Затова й викаме майка, оти никой друг не прави така. И ни търпи като майка!…

…Хубаво  ми е било и да вдигам падналоно, каквоно и да е. Кривото не можеш да изправиш, ама падналото можеш да повдигнеш,  да види слън-цено…

… То има много работи за чудене! Колкото си по-млад, по се чудиш! На млади години се чудиш на едно, на стари – на друго! Сега най-много се чудя  -откъде иде лошотията?  Викат от девола! – ама един дявол сам самичък, кащяло да смогне толкова  лошотия да стори?  И чилеците ще да му помагаме…

…Най ми са интересни  гневнине люде. То гневът си е лудост, ама за кратко. Некога има защо да сe гневиш, ама повечето е от лошотия или от сърбеж.  Ама, те са не  страшни, страх ма е от дено са не засмиват и през устана косъм не можеш да мушнеш. Дедо викаше: „С лошо хубаво не ста-ва! Като търнеш с хубавко, лошото се изчервева  и се скрива”. Той ма кръсти Хуба и все ми викаше:”С хубавко син, с хубавко!”…

…Всеки прави погрешки. Най-лошата е като не си избереш твоен чилек за живеене. Тая погрешка коства животя, а той е едничък….

…Къщяло да е кратък животът, премного дълъг е  и  всичко има – нагоре и надолу. Като си горе  не вири много носа, нема все да си там. Като си в тинята, не го завирай, ще се удавиш, нема да си все в нея…

То е лесно, ако  само е хубаво! Лесното всеки го може. Има лесни рабо-ти, ама те не се падат всекиму.

… Шарена, шарена дюня и затва е камътна… Камътна, ама лъжовна! Казват, че друга е дюня истинска. Ти верваш ли? – гледа към небето.

…  Моят мъж не беше кротък, малко думаше, но ръка не е вдигал към ме-не, освен да ма погали. Хубаво пееше, гласът му  пълнеше цялана бърчина. Голяма сила беше, като стъпи земята се клати, а мене като погледнеше с въгленовине очи, цяла се разтрепервах! Трудно  палеше, малачко работи можеха да го ядосат. То, ядосаният чилек е като пияният – не мисли като дума! Като всички мъжища и той си пийваше, ама не му личеше, познавах го като застане на  вратана и се изрука: „Тука ли си царице гиздава, гиздава още камътна!”

…  Децана растеха, беднотия – отиде дюлгерин в чужда земя. Парине дой-доха, ама на мене ми  празно, децана растат без татко. Писах му: Дохадай си вече, не ща ти парите, децана искат грижа, вземи си грижата, че ми е дотежело. Дойде, взе си грижата и умре. То, грижана е женска работа, не е за всеки…

… Хубаво си  карахме, ама се възгордехме, забурихме, че хубавото има край… Ама и лошото има…

… Да знаеш,  чистилищено е на земяса. И мен цял живот ма чистят, чистят, то не остана какво да ми очистят!…

… Людете са навързани като с въже. Чилек се крепи, докато трева някому, вземе ли да не трева никому, като мене, то е ясно…

… Мислям си, големо ритане ще да е моено умиране! Болестта е дупка, а мене нищо ма не боли!  Чудям са, откъде ще излезе тая душа?…

Хубаво, хубаво  си дошъл да ма видиш!- оти трябва да  си вървя. Ще умра за два три дена… Извървех си пътя… За малко работи ма е срам, бог да ми прости!…

Квото имах, оставих го на земяса. Нема какво да отнеса нагоре! Чисто го-ла съм!…Готва съм!…

 

След два три дни умря.

 

 

 

·