Футболната легенда Илиян Стоянов от Кюстендил: Със 145 000 лв. бюджет „Велбъжд” изпадна на дъното, срамна работа! Нямам намерение да се връщам от Япония

 

Илиян Стоянов от Кюстендил е доказано име във футбола. Феновете на „Левски” още помнят борбеността и хъса му на зеления килим, когато скандираха „Коловати, Коловати…” от трибуните. Илиян живее и работи от вече 12 години в далечна Япония, където се превърна в любимец на феновете. Днес ръководи своя футболна школа, която се развива с бързи темпове. И макар че е далеч от родината си, той не спира да се интересува от случващото се в родния футбол, пише блиц.

– Родом си от Кюстендил и неведнъж си споделял огорчение от съдбата на футболния „Велбъжд”. Кой е отговорен за съсипването на клуба?


– Ами… от три пъти бронзов медалист и няколкогодишен фактор преди години в „А” група, днес Велбъжд играе пак в „А” група, но „А” окръжна. Болно ми е да коментирам наистина. Взели са сега от София някакъв треньор… как можеш за „А” окръжна група да взимаш от столицата някакви футболисти?! Това е пълна излагация! Дойдох си в България за няколко дни, в родния Кюстендил, и гледам тук хората колко са недоволни, как събират подписи, тъжна история. Тук с футбол се занимават хора, които изобщо нямат общо с този спорт. Футболът е много тънка материя – това не е като мениджмънта на една фирма за обувки или дрехи примерно. По същия начин, когато и аз отворих школа в Япония, а имах преди това и ресторант, си мислех, че е много лесно. То хубаво го отваряш, но после какво правиш?! Във „Велбъжд” сега с футбол се занимават хора, които нямат и понятие от играта. Може ли отбор от „В” група със 145 000 лева бюджет, да изпадне в „А” окръжна група. Срамна работа! Тук, в Кюстендил, с мои набори, с които съм израснал – да играем във „В” група и само в домакинските мачове ще бием и пак ще останем в групата. Смешна работа!

– Сигурно често правиш паралели с Япония, в която живееш и работиш от години?
– Моето бъдеще е свързано с Япония. Занимавам се с школата. Иска ми се и аз да работя в професионалния футбол, но преди това трябва да изкарам про лиценз, защото сега имам само а лиценз. Иначе паралели да искаш… Хората те уважават, ценят те, въпреки че аз съм спрял да играя активно вече от 5 години. Изпращат ми в офиса картички да подписвам, какво ли не. Отношението им е невероятно.

– Япония е доста развита страна, от която сме на светлинни години разстояние по много показатели. С какви впечатления си?
– Не само е развита страна, но и много спокойна за живот. Всеки си знае задълженията, не се бърка в неща, които не знае, в други сфери, както е много често у нас. В Япония имаш шанс за развитие. Трудно е, да – и културата е друга, и стандартите, скъпо е – но аз съм свикнал с трудностите. Винаги съм бил с главата напред.

– А с японския език как се справяш?
– Да ти кажа, езикът не е чак толкова труден, колкото изглежда на пръв поглед. Аз допреди 5-6 години, когато още играех, имах преводач. Знаех съвсем малко японски думи, които бяха все футболни термини, за да мога да контактувам на терена със съотборниците. Но преди 5 години, когато си направих фирмата и трябваше всичко сам да правя, доста ми се подобри японският.

– Япония се намира в земетръсна зона и нерядко се случват доста плашещи земетресения. През 2011-а ти преживя един ужас там, когато едва успяваш да се свържеш с близките си… Поддържаш ли постоянни страхове по този въпрос?
– Свиква се наистина, не е проблем. На мен даже вече не ми прави впечатление. Но виж, на човек, каквото му е писано, това става. Тук ще вървиш по улицата, ще падне някоя керемида или тухла, и ще те убие, Божа работа е. Човек не може да си избяга от съдбата.

– А би ли се върнал някога обратно в България – и за да живееш, и за да работиш?
– Никога не казвам никога. За момента не, но в бъдеще не се знае. Истината е, че родината не ми липсва чак толкова, колкото близките ми, детенцето ми. Синът ми си живее в България, идва при мен през лятната ваканция. Но ми се иска да го взема при мен, да учи в Япония, да завърши университет – ученето е най-важно. А дали ще стане футболист – си зависи от него. Именно затова искам и да го взема при мен – за да учи и живее в бяла държава, да може да се справя сам с трудностите.