Оцелях в условия, в които не биха оживели и животни, каза още бившият концлагерист в Белене
Бившият концлагерист в Белене и политически емигрант от Благоевград Кръстьо Павлов празнува 90-годишния си юбилей. Живелият 40 г. в изгнание във Франция и Германия арх. Павлов посрещна в заведение в Дупница 10-ина гости, които почерпи и поздрави с предстоящите коледни и новогодишни празници.
Павлов празнува със семейството на дупничанина Борис Марков, с когото споделят идеите на анархизма и са освободени от Белене в един и същи ден. С него сме живели в такива условия, в които и животно не би могло до оцелее, каза рожденикът за своя приятел и набор. За да развесели компанията, бившият архитект разказа няколко вица. Вицове разказаха и доц. Елена Димитрова – бившата преподавателка по психология в Учителския колеж в Дупница, която е и потомка на строителя на едно от крилата на Рилския манастир майстор Миленко, и Георги Андонов. Честването организира Емилия Маркова – експерт в КНСБ. Сред присъстващите бяха Ани Маркова – бивш преподавател по информатика, бившият гл. инженер на община Дупница Илчо Илиев и съпругата му Росица.
Живял съм като мъченик, защото на младини бях изпратен в концентрационния лагер в Белене. Преди това изкарах 115 дни в ареста на Държавна сигурност в Благоевград. Арестуваха ме по обвинение за анархистична вражеска дейност. Анархизмът е съчетание на хуманност, солидарност, свобода, равноправие и всякаква социална правда. Заради това възприех тези идеи. Станах анархист под влиянието на двамата ми братя – Радко, по-голям с две години и половина, и Славейко – с осем години и половина. Радко беше участвал активно в антифашистката борба по царско време, тогава бе изпратен и в така наречените черни роти, т.е. наказани войници за „антидържавна дейност”. Славейко настояваше и ми даваше да чета книги на видни анархисти. През 1949 г. се бях ангажирал да издам нелегално едно вестниче за Христо Ботев, заради което попаднах в ареста на Държавна сигурност в Благоевград. Там бях подложен на жестоки разпити и побои, които продължиха 7 дни. На 7 октомври, след 115 денонощия, ме изпратиха в Белене, без съд и присъда. Там се срещнахме с двамата ми братя. От Белене ме освободиха на 19 юни 1951 г. След няколко години успях да избягам на Запад, където завърших архитектура и живях 40 г. Върнах се след 40 г. изгнание, за да видя близките си, разказва Кръстьо Павлов.
Павлов е роден в Св. Врач (сега Сандански) на 19 декември 1927 г. Родителите му са бежанци от Егейска Македония – с. Крушево. Заселили се в Св. Врач. Завършил прогимназия и гимназия в родния си град, след това, когато трябвало да следва, не е приет, защото не представя препоръка от Отечествения фронт. В чужбина сътрудничел на „Амнести интернешънъл” и помагал на инакомислещи българи да бъдат приети в свободните европейски страни. След завръщането си в България продължава дейността си като анархист, разпространявайки писмено и със слово идеите, за които е страдал и живял. „Първото ми задължение към загиналите в борбата срещу диктатурата, насилствено наложена от БРП (к) и БКП след 1944 г., е изграждането на мемориала на брега на Струма, в землището на с. Чучулигово, Петричко – на предполагаемото лобно място, където е загинал Кръстьо Хаджииванов. Кръстьо Хаджииванов (поет, роден в село Капатово до Мелник, преследван от комунистическия режим след 9 септември 1944 г. заради това, че отрича болшевизма и Тито-Сталинската политика на БКП в родния край, убит от засада на българо-гърцката граница на 27 юни 1952 г., бел. авт.) бе най-близкият ми другар от ученическите години”, споделя Кръстьо Павлов.
