Дупничанинът Борис Марков: В Белене биеха до припадък, запушваха ни устата с мръсни парцали

Борис Марков (вдясно) на представянето на книгата

 

Защо ние сме най-бедни в ЕС и един няма какво да яде, а други не знаят колко получават и какво имат?, пита бившият концлагерист

Преди месеци от печат излезе книгата на бившата председателка на КНСБ в Дупница Емилия Маркова за нейния баща „Не спирай! Продължавай напред!”. Биографията, съставена по спомени на 90-годишния Борис Марков, проследява неговия житейски път от раждането му в бобовдолското село Голям Върбовник на 28 септември 1927 г. досега. Значително място е отделено на дейността на Марков като анархист, заради което през 1948 г. е арестуван от Държавна сигурност в гр. Перник и по-късно – въдворен в концлагера „Белене” за повече от 23 месеца, без съд. Въпреки преживения ужас Борис Марков до ден днешен остава верен на убежденията си. Спомените на бившия концлагерист са събрани в над 100 страници. Борис Марков живее в Дупница. Пенсионира се като механик-участък във вече закрития  рудник „Мламолово” на мините в Бобов дол.

– Арестуван сте заради убежденията си на анархист, с какво толкова анархизмът пречеше на тогавашната власт, г-н Марков?

Част от присъстващите на представянето на книгата (първата вдясно е другата дъщеря на Борис – Ани Маркова)

– В Дупнишка околия е имало силно анархистко движение още от 20-те години на миналия век, то продължи да се развива и след установяването на народнодемократичната власт в страната на 9 септември 1944 г. С какво ние пречехме на тогавашната власт? В основата стояха различията в идеите – ние се борехме за комунизъм без държава и без власт и респектирахме с идеите си за общество на свободни и равни хора. За нас държавата е олицетворение на насилието над обществото и то обикновено е на богатите върху социално слабите, бедните слоеве и всяка власт – независимо дали е буржоазна, народнодемократична и пр. – тя винаги е била и си остава форма на насилие. Датата 9 септември 1944 г. мнозина свързваха с надежди за едно ново начало и един нов, прогресивен свят. Вместо това още в първите дни и години се въведе тоталитарно управление – време, в което само Партията можеше да раздава справедливост. Ние имахме критично отношение към политиката, която провеждаше комунистическата партия и се обявихме открито за премахване на отечественофронтовската власт.

Емилия Маркова (вдясно)

Ние съзнателно се отказахме от съюз с Българската комунистическа партия и от началото на 1945 г. се явихме опозиция на държавата, което значи на наложения ред и в края на годината трябваше да преминем в нелегалност. На този фон ние провеждахме активна организационна, агитационна, пропагандна, издателска и разпространителска дейност, бяхме активна част от антифашисткото движение и т.н. – всичко това респектираше. Неслучайно много изтъкнати обществени и личности с висока култура и богата ерудиция, много млади хора, работници и служещи бяха в нашите редици или ставаха наши симпатизанти. Очевидно примерът ни беше заразителен и нарастващата ни численост, влияние и авторитет плашеше управляващите. Това властта не можеше да прости. Всъщност включването ми в активна анархистка дейност определи и по-нататъшния ми житейски път като неудобен в очите на властта.

– В книгата казвате, че идеите и принципите на анархизма остават неразбрани. Какво бихте искали да се знае днес за анархизма?

– През 1946 завърших последния випуск 12-и клас на Дупнишката мъжка гимназия. В училище се запознах с идеите на анархокомунизма. Плени ме идеята за общество, в което няма бедни и богати хора, няма привилегировани лица, а всички хора са равни. Всички работят в своята професия и получават поравно. Всички работещи доброволно се обединяват по професии в работнически сдружения – групи и колективи, а тези колективи – във федерация. Аз и моите приятели тогава бяхме много млади, ние непрекъснато четяхме и коментирахме, тогава нас ни впечатлиха принципите за взаимопомощ, справедливост и солидарност между хората, за висок морал и нравственост в обществото, за защита на свободата и човешкото достойнство – все принципи, които в един добре подреден свят, който всички искахме да дойде, трябваше да заемат особено място. Това са принципи, които и до днешно време стоят в основата на анархизма, и ми се иска това да се знае добре. Затова и смисълът, в който днес анархизмът се употребява – като синоним на хаос и на безредие, като обидна дума – промива съзнанието на много хора, особено на по-младите, и ги отдалечава от нашите чисти идеали и борба за един свободен свят и социално разумен обществен ред. Анархизмът произлиза от гръцката дума анархия, което означава безвластие. Да, истинската анархия отрича властта – но това означава без насилие (т.е. ненасилие), без налагане (т.е. неналагане), без принуда (т.е. самоуправление)… Това са все идеи, които и днес много хора ценят и споделят и за тях трябва да говорим! Нашата философия отрича държавата, защото за нас там, където нея я има, там свършва индивидуалната свобода и затова считаме, че тя постепенно трябва да умре и възлагаме надежди върху развитието на кооперациите и работническите сдружения. А това като че ли ни разминава с днешното общество.

– Избледняха ли спомените от времето, в което бяхте в ареста на Държавна сигурност и лагера в Белене?

– Годините се нанизват една след друга и въпреки че времето все повече ме отдалечава от тези дни и години, преживяното не избледнява, болката е още в мен. Важното обаче е  човек да може да се изправи, да има вяра в доброто и много кураж, с които да продължи да върви напред.

– Най-страшното кое беше?

– Най-страшното в кой момент? През м. април 1946 г. още като ученици трябваше да се явим пред наборна комисия за войнишка служба. Когато наближи моят ред, един от офицерите се обърна към мен и злобно процеди: “Момче, теб ще те изпратим там, откъдето жив няма да се върнеш!“. От тук нататък аз разбрах какъв ще бъде моят живот. След смъртта на Георги Димитров – ръководител на БКП, на 2 юли 1949 г. в страната започнаха масови арести и изпращането в лагери на инакомислещи и политически опоненти на властта. Това не подмина и мен. На 20 юли 1949 г. аз бях арестуван в гр. Перник, където работех в мината и се подготвях усилено за кандидатстудентските изпити, и изпратен в Държавна сигурност в гр. София. Там престоях 84 дни в разпити – най-страшни бяха всекидневните побоища и инквизиции: да издадеш своите другари, да се откажеш от идеите си, да кажеш и това, което даже не знаеш – биеха до припадък, за да не се чуват викове, слагаха мръсни парцали в устата… В лагер „Белене”? Най-страховито бе очакването дали ще посрещнеш жив утрешния ден. Дали ще успееш да изпълниш огромната трудова норма – когато на ръка копаехме пръст и я мъкнехме с тарга до изграждащата се дига на р. Дунав, разтоварвахме тежки камъни от кораба на пристанището на остров Персин, нужни за предстоящото строителство на Втори обект, в тухларното отделение или на полето – това беше ежедневен изнурителен, робски труд под надзора на милиционер, изолирани от останалия свят. Или пък другото – дали ще има какво да ядеш, за да оцелееш, защо гладът стържеше стомаха ежечасно… Така – въдворен по политически причини, без да си съден – в продължение на повече от 20 месеца. Мнозина от нас не издържаха.

– Простихте ли на хората, които са ви измъчвали или убивали ваши съмишленици и приятели?

– Не се занимавам с тях – отдавна съм оставил всичко на собствената им съвест. Някои даже са на власт, така че няма на кого да прощаваш.

– Казвате, че сте написали книгата, за да знаят младите миналото и да не повтарят такива издевателства, виждате ли опасност от това днес?

– Миналото трябва да се знае. В нашето минало има добри неща, които всъщност движат развитието ни напред, но има и недостойни събития и факти, които не бива да се замазват, а да служат за поука, особено на младите хора и да се знае, че по-ценно от човешкия живот няма, той трябва да се цени и уважава. Какво се променя в страната ни за вече 28 години в преход? Имаме свобода – но вижте, още навремето Михаил Бакунин бе писал, че свободата има смисъл, ако се ползва от всички! Защо ние сме най-бедни в Европейския съюз и един няма какво да яде, а други не знаят колко получават и какво имат? Не само демокрацията, а и икономика трябва да се гради! Но днес мнозина, включително и младежи, не се интересуват от идеи.