Голямо впечатление ни правят два текста, които сякаш се противопоставят. Първият е твърдението на свети апостол Павел: „знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира“ (Рим. 6:9). А вторият са думите на Иисус към Тома: „дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми“ (Йоан 20:27), след което Господ добавя: „и не бъди невярващ, а вярващ“. Да, Христос вече не умира след Своето Възкресение, но Той носи в прославеното Си тяло следите от смъртта завинаги, за да покаже на хората, че тялото Му заедно с всички мъки, които е претърпял, е същото това тяло, което се е възнесло във висините. „Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко“ (Еф. 4:10).

Седящият във вечната слава понесе раните на греха и „Господу биде угодно да Го съкруши“ със страдания (Ис. 53:10). Затова, докато гледаме на Него като на Победител, до края на света ще разбираме, че и доднес Той взима нашите болести и понася нашите страдания чрез чудото на единението, което съществува между страданието и победата, между пръстта и светлината. Сякаш словата на Господ към Тома ни говорят: чудото на вярата не е в това да признаеш Христос само за Бог или само за човек, а да признаеш, че Той е и двете заедно.

А чудото е и в това, че Той е вечно пребиваващият Бог в човечеството и вечно пребиваващият човек в божеството. Тоест, Той е Бог, Чиято божествена глъбина стана позната, едва когато божественото естество се съедини – оставайки неслято – с нашето съкрушено човешко естество и прие завинаги плът и кръв; Той стана човек като нас, защото обзет от любовта към нас, снизходи към нас, без да изостави божественото Си естество, което вече е съединено с човешкото, както казваме в молитвите си.

Може би най-голямото изпитание е това: да бъдеш човек, който не е съединен с божеството, снизходило върху него и взело от него човешко естество, а да бъдеш пленник на едно божество, което не снизхожда, не се съединява, не обича и не изпитва емоции и следователно е непознаваемо от никого и затова то не спасява.

Каква е била вярата на Тома? Песнопенията величаят апостола, защото той станал свидетел на Възкресението: „о, колко е хубаво неверието на Тома! То доведе сърцата на вярващите до богопознанието“ (8-а стихира на „Господи, воззвах“).

Целта на нашите богослужения е да уведоми всички за страданията на Господ и за Неговото Възкресение, за да съучастват и те с Тома в неговия възглас: „Господ мой и Бог мой!“ Това е вярно, но в него не се съдържа нашата вяра във Въплъщението. Съдържанието продължава да се състои в това, че човекът-Христос не е бил привидение и че Христос-Бог не е бил несъставен. Уникалността на вярата се състои в тази среща на двете природи в едната жива ипостас.

Християнската вяра се състои в екзистенциализма на тази среща, т. е. не само в двете природи, но и в свободата, в свободата на хармонията между тях. Христос не е онова перфектно същество на Ницше, удивяващо всички с арогантността на своя героизъм, но Той – и в това се крие тайната на Неговото величие в човешката Му природа – вършил винаги това, което е било угодно на Бог Отец. Цялата отвореност на християнството се състои в истината на това свободно послушание, което Христос съзнавал ежеминутно. Една от красотите на християнството е тази, че то отрича насилието у Бога, тъй като Иисус е живял в съвършена свобода и в рамките на тази свобода се съдържа съвършена чистота. Едно от великите неща в християнството е, че то напълно отрича принудителността и, следователно, полага истинската основа на човешкото творчество.

Твоето човечество е извисено – такова, каквото е не само в нещастието на твоето тяло, но и в раните на твоето сърце. Ти, умореният, си обвзет от желанието да отидеш горе, на небето. Християнството не започва със спокойствие. То достига до спокойствието и тогава съумява да види разкъсването на човешките плът и емоции, тогава осъзнаваш, че си изправен пред това разкъсване, и плачеш, молиш се и даваш от своите живи плът и кръв, за да не остане другият човек просто едни кости, лишени от плът и кръв.

В края на краищата твоята вяра може да изиска от тебе да останеш самотен в този твой светоглед във време, когато хората се изпояждат един другиго. Ако те продължават упорито в своя страх, то ти в противоположност на това вярваш, че Иисус пребивава в тези страхливи сърца и че единствено Той премахва страха от тях. Страхът ги научава да се изолират и да таят злоба и ненавист, както и да изкълвават твоята плът, за да докажат на себе си, че са силни. А твоята плът е принесена и твоята кръв е пролята, но ти си все още младенец и не съумяваш да съгласуваш между младенченството, от една страна, и страха, изолираността, злобата и ненавистта, от друга страна. Да бъдеш ти една божествена съставна личност на твоя език означава да виждаш всичко това и да го обичаш; защото, ако ти не го виждаш, ти се намираш в компанията на привидения и обичаш само и единствено своите мании. Също така ти си „човек, който не е наивен“, както казват нашите молитви, защото, ако беше наивен, нямаше да чувстваш болка, а Бог те е дарил с благодатта на болката, за да ти дарува и благодатта да прозреш Христос като Богочовека, Който е понесъл нашето нещастие на Своя кръст и Който носи Своя кръст посред заобиколилата Го слава.

Това е божественият промисъл, се казва във вечернята, че Ти не се срещна с Тома заедно с тях, Владико, в неделята на Възкресението, за да го удостоиш да види реброто, откъдето се изляха кръвта и водата на Кръщението, защото той каза: „да зърна раната, чрез която човекът се изцели от великата рана“.

Господи, аз виждам Твоята рана във всяко захвърлено и ранено тяло, във всяка оскърбена душа. Вярвам в обожението на болните, в обожението на грешниците, на митарите и на блудниците, които са се покаяли, в обожението на всички онези, които са дошли от изток и от запад, за да седнат в лоното Авраамово, когато в същото време чедата на царството биват изхвърляни извън него. Вярвам в това, защото Те познах чрез тях, както и успях да ги приема чрез сиянието на Твоето лице, та ако попипам техните пробити ребра, да изповядам Твоето божество и, ако проуча техните „сиромашки лица“, да опозная кротостта на Твоя лик и да не се превъзнеса, защото моето ребро и техните ребра са получили същото пробождане и защото моето лице и техните лица се намират в същата оскъдност. Аз ги уча не като гледам своето, а Твоето лице, същото това лице, което богохулниците видяха да търпи плесници и не се трогнаха.

И ако ние тъй влезем в душите на хората, няма да останат вратите на нашите сърца заключени от страх. Ти влизаш след нас. И тогава имаш правото да беседваш с тях, а ние – да изчезнем. И в беседването с Тебе им се разкриват тайните на съществуването.

Източник: сп. „Моето паство“, бр.15/2018 г. نشرة رعيَّتي، عدد15، 2018م.

Превод от арабски: Виктор Дора