Ивайло Йорданов

 

Счупих прешлен при тежка катастрофа, важното е, че съм жив и здрав

Легендарният български футболист Ивайло Йорданов навърши 50 години. За своите 50 години настоящият директор на „Локомотив” (Горна Оряховица) е преживял много – и хубаво, и лошо. През 1995 г. претърпява тежка катастрофа, от която е със счупен прешлен. Две години по-късно научава, че страда от множествена склероза. Ивайло Йорданов говори пред „Блиц” за двата най-тежки момента в живота си, за разговорите с лекарите, за приятелите и подкрепата, която е получил.

– Честит юбилей. Какво си пожела днес?
– Здраве. Защото това е най-важното. Колкото и клиширано да звучи, ако човек няма здраве, каква полза от другото.

– Каква е равносметката ти за тези 50 години? 
– Не обичам да правя равносметки. Не съжалявам за нищо, което съм направил в този живот. Може би, ако трябва да се върна назад, някои неща сигурно бих ги направил по друг начин. Но като цяло не съжалявам за нито едно мое решение.

– Получи ли вече поздрави от бившите си отбори и от твои бивши съотборници от националния отбор?
– Постоянно ми звънят всякакви хора, приятели. Днес ще е така. Ще зареждам телефона няколко пъти.

– Кои са най-хубавите моменти в живота ти до тук?
– Раждането на децата ми. Безспорно!

– Замисляш ли се често как си успял да се пребориш за тези 50 години и колко силен трябва да е човек, за да мине през това?
– Ние, българите, сме богати на поговорки. В една от тях се казва, че неволята учи. Когато си опрян до стената, нямаш избор. Аз имам една приказка: Когато не можеш да вървиш напред, направи крачка встрани, но никога назад. Винаги съм се водил от това нещо.

– Предполагам един от най-лошите ти спомени за тези 50 години е онзи ден на 1997 г., когато разбираш за множествената склероза? Помниш ли как ти го съобщиха и какво си помисли в този момент?
– Минаха вече 20 години, но си спомням много добре. Беше преди мача с Русия, който трябваше да победим. Ако успеехме, отивахме на световното. Преди това имах мач със „Спортинг”, след което отпътувах за лагера на националния отбор в България. Цяла седмица чувствах несигурност в левия крак. Тогава не се знаеше какво е. Треньорът и масажистите направиха всичко възможно да се оправя. Аз държах постоянен контакт с нашия лекар в „Спортинг”. Въпреки всичко излязох да загрявам за мача с Русия. Тогава всички играчи на терена бяха с номера от 1 до 11. Такива бяха правилата. За пръв път излезе човек с различен номер като титуляр. Гошо Гинчев зае моето място, защото прецених, че не съм сигурен. Не исках да направя някоя грешка заради това, че съм несигурен. Знаех колко е важен мачът и прецених, че не трябва да излизам в това състояние. Моите колеги победиха Русия (б.а. – 1:0 с гол на Трифон Иванов) и се прибирах в Португалия. Започна ходене по лекари и много изследвания. Тогава ме изследваха за всичко. Предполагаше се, че имам някакъв защипан нерв заради гръбначния стълб. Имах две пукнати ребра от катастрофата и се предполагаше, че е от това. Направихме резонанс, но всичко беше наред. Накрая отидохме при един лекар, който каза, че трябва да се търси проблемът нагоре – в главата. Направи резонанс на главата и веднага показа – множествена склероза. Докторът ми съобщи със сълзи на очите. Аз се притесних естествено, защото не знаех за какво става дума. Попитах го „Ще умирам ли?“. Той каза „Не, не, но…“. Аз му казвам: „Склерозата не е ли за стари хора? Не знаех, че има и друга…“. Той ми обясни какво е. Отвърнах, че не ме интересува какво е, но трябва да съм на световното във Франция през 1998 година… В крайна сметка всичко е добре, щом свършва добре.

– И следващата година стана Футболист на годината в България…
– Да, 1998 година ми беше може би най-добрата година. Футболист на годината, футболист на годината на „Спортинг”.

– Разбра ли кои са твоите истински приятели? Видя ли кои хора са до теб?
– Да, точно в тези моменти се вижда. Но разбрах кои са ми истинските приятели, когато се отказах от футбола.

– Имаше ли много, които те разочароваха?
– Като всеки един човек. Аз не бягам от клишето – когато си на върха, всички са около теб, когато вече не си най-отгоре – те забравят. Намират си други. Но аз не мога да се сърдя. Благодарен съм на хората, които са били до мен през всичките неща, през които съм минал. До една степен съм благодарен и на тези, които не са до мен. Оказа се, че за хората си най-големият, когато имат интерес. Когато нямат – ти вече не ги интересуваш.

– Когато се разбра, че Стилиян Петров страда от левкемия, обади ли му се? Окуражи ли го? 
– Ние не бяхме тогава толкова близки със Стилиян. Пратих му едно съобщение, казах му да се бори. Аз знаех, че той е мъжкар и ще се справи.

– Две години преди диагнозата „множествена склероза“ животът те поставя в друго голямо изпитание. Претърпяваш тежка катастрофа. Помниш ли инцидента?
– Точно пътувам по същия маршрут. Това не може да се забрави. Да, сигурно и аз съм виновен. Беше тежко, отсъствах шест месеца от игра. Първо бях в болницата във Велико Търново, после в „Пирогов“. И от „Спортинг” дойдоха до България. Взеха ме оттук на носилка, качиха ме на самолета и ме лекуваха в Португалия. Важното е, че съм жив и здрав.