Михаил Севдин

Откритият преди 84 г. първи по рода си у нас работнически здравно-почивен дом „Цар Борис Трети” сега е разграбен, покривите са пропаднали

С брат ми Андрей Севдин пристъпвахме в библиотеката като в храм, през зимата натрупваше 60 см сняг, в селото се слизаше само с мулета, спомня си Михаил

Тогавашната саморановска община дарява 2 дка и дървен материал за строежа на базата, 100 работници от първа смяна качват между 3 и 8 кг, само един не е наддал

 

В разруха тъне първият по рода си в България работнически здравно-почивен дом „Цар Борис Трети” в планината над Самораново.

Необитаем е от 24 г. „Това място беше като мой дом. Сега сърцето ми се свива при вида на развалините, които са останали от него”, сподели бившият горски Михаил Севдин от дупнишкото село. Неговите родители са работили по 20 години в базата, самият той е израснал там. Официално откритата през 1934 г. почивна станция в момента се намира в окаяно състояние.

В момента някогашният санаториум и дом за душевно болни тъне в разруха.

Местните хора говорят, че с времето санаториумът е бил разграбен, отмъкнати са мебели, дюшеме… Покривите са се сгромолясали, помещенията, в които някога е имало фурна, радиовъзел, зала за танци, огромна библиотека, са изтърбушени. Разрухата цари навсякъде в имота сред иначе разкошната планинска природа.

Откриването на първата работническа база над Самораново през 1934 г.
Според в. „Светлина” още при първата смяна имало резултати, като персоналът на почивния дом качил между 3 и 8 кг от хубавата храна, спокойствието и чистия въздух.

Справка в интернет показва, че мястото е обявено за продажба в няколко агенции за недвижими имоти за цената от 200 000 евро. В почивната станция в месността Бахчата на 1050 метра надморска височина е израснал горският с над 30-годишен стаж Михаил Севдин от Самораново, както и брат му – покойният уредник на галерия „Околийска къща” – Андрей Севдин.

В санаториума техният баща Костадин е работил около 20 години като домакин, завеждащ административната част на почивната станция. В книгата си „Севда, или историята на един род” Михаил Севдин е разказал как е поставено началото на почивната станция: „Това е първият планински почивен дом за работници, строен в България.

Цялото помещение на кухнята и столовата са пълни с наноси.

За да го има на това място, заслуга имат д-р Кирил Наков от Дупница и саморановските учители Иван Г. Стоилов, Лазар Ив. Козарски и Велко Виячев, които разбират, че Министерството на търговията, промишлеността и труда чрез фонда „Обществени осигуровки” ще изгражда такава база, предлагат като най-удачно място Саморановската гора.

Ето какво е останало от някогашната лавка в двора.

Учителите разясняват ползите от този проект за селото и обществеността решава Саморановската селска община с кмет Ангел Стоилов, с протокол №1 от 15 януари 1932 г. да дари на фонда 2 дка земя и дървен строителен материал за строежа.

Това представлява сега столовата на почивния дом.

На 21 май 1932 г. при кмета Григор Г. Виячев е подписан договор за реализиране на почивната станция, а през 1934 г. е официално открита. Тя преустановява дейноста си през 1994 г.” Михаил Севдин показа и публикация от популярния в миналото дупнишки в. „Светлина” за откриването на почивната станция, на което присъствал самият цар Борис.

Част от публикацията гласи: „Още първата смяна – от 20 юни до края на септември, като е имало 4 смени по 100 работници, дава резултат. Всички работници са наддали от 3 до 8 кг. Не е наддал само един, качил е само 1,5 кг”.

Ето какви спомени и знания за почивния дом сподели Михаил Севдин пред „Вяра”: „Едната сестра на царя се разболява белодробно и започва да се търси подходящо място с хубав климат за лечението й. Предложена е планината над Самораново, на място да проучват въпроса, идват различни комисии. Решава се почивният дом да бъде изграден там. Направен е благодарение на профсъюзите. Затова не може да го продадат. Всичко е законно, сградата има всички документи, но собствеността е на профсъюзите. Много по-късно започнаха да настаняват хора с психични заболявания – на най-великото място.

Спомням си, че зимно време всичко замръзваше. Чешмите отвън трябваше да са пуснати постоянно, за да не стане проблем. Баща ми казваше: „Хайде, момчета, да ходим да пуснем водата. Самата река в това време в местността Лука беше замръзнала. С дървета, с кирки разбивахме леда. Почти всеки ден правехме това. Ние живеехме там и през зимата. По едно време нямаше почиващи зимно време, защото зимата беше сурова. Наваляваше по 60-70 см сняг. Надолу се слизаше само с мулета и шейна. Баща ми Костадин Севдин, ако не изринеше – нямаше как да се мине, нито до мулето, нито до кокошките. Един от най-хубавите ми спомени оттам е свързан с библиотеката. Най-голямо удоволствие за мен и моя брат Андрей Севдин беше, когато баща ни ни заведеше в библиотеката на почивната станция. Пристъпвахме в нея като в храм. Само хора, които обичат култура и изкуство, род, родина, родители… може да разберат за какво става въпрос. Да влезеш в една огромна, идеално подредена библиотека. Моят баща много декламираше, българските поети ги е чел по 105 пъти. Питаше ни какви книги искаме. А ние стоим и мълчим като в храм. Аз съм бил на 7 години. Почивната станция ми беше като дом. Като отида горе и като видя тези руини – представете си какво ми е.

В почивния дом имаше радиовъзел, игрална зала като вид казино, бална зала, за танци, за матинета, за посрещания. Имаше фурна, в която се месеха по 400 хляба. Фурната беше с нафта, имаше и горелка. Като изгасне токът, имаше бойна готовност с брашна, с провизии – да се реагира веднага. Фурната стои и до сега. На дома беше дарен един от първите камиони, които бяха внесени в България, високопроходим. Качвал е почиващи до дома, имаше разписание. Спомням си дори, че почиващите закусваха прясно издоено домашно мляко. Спомням си, че персоналът е работил 1 месец без заплати – боядисваше, привеждаше всичко във вид, само и само да е хубаво, подредено. Имаше пазачи, нищо не се пипаше. Дойде обаче един момент, в който се махнаха пазачите и всичко започна да запада. Това е пример как съумяваме да съсипем нещо направено, което времето е доказало, че е много необходимо”, разказа Михаил Севдин.