Процентът да играя на това световно е около 5, призна волейболистът

Волейболната звезда Цветан Соколов от Ресилово печели с националния отбор на България бронзов медал на Евро 2009 в Турция и стана четвърти на Олимпийските игри в Лондон през 2012 година. Избиран е за най-добър диагонал в Световната лига през 2013-а, на Световното клубно първенство през 2013-а и 2017-а, както и в Шампионската лига през този сезон. С „Тренто” два пъти печели Шампионската лига, три пъти стъпва на световния клубен връх, взима титла и две купи в Италия. С турския „Халкбанк” ликува с общо четири трофея – титла, купа и две суперкупи на страната. А с настоящия си тим „Лубе” е първенец и носител на купата на Италия, но през последната кампания не успя да вземе трофей след пет загубени финала. Заради операция на коляното е под въпрос участието му на световното първенство през септември, на което домакини са България и Италия. Преди интервенцията той застана пред камерата на „Код спорт“ и говори откровено по различни теми.

– Здравей, Цецо! Кога разбра, че травмата, която имаш, трябва да бъде отстранена по оперативен начин?
– Разбрах около един месец преди финалите на Шампионската лига. Преди това направих два-три прегледа при доста големи специалисти в Италия. Те също ми казаха: „Ако искате да продължавате, трябва да направите една операция и да си изчистите коляното.“ Попитах: „Добре, ако почивам лятото два месеца, с правилното възстановяване ще стане ли?“ Отговориха, че не са много сигурни дали ще се получи. Накрая отидох при проф. Мариани и той ми каза: „Виж, момче, ако наистина искаш да играеш волейбол на високо ниво, операцията е задължителна. Ако продължиш, може да се случат непрепоръчителни неща, като да скъсаш нещо вътре в коляното.“ Дори ми каза, че е възможно да скъсам самото сухожилие под капачката. Въпросът е, че нямаше как да продължавам да играя по този начин. Аз не съм спирал от началото на сезона, ако не се лъжа, имам един или два пропуснати мача от общо 60. Беше наложително и просто нямах други варианти.

– Колко време ще трябва да се възстановяваш след операцията?
– Медицинският период е три-четири месеца. След това ще мога да почна да се опитвам да скачам, да тренирам с отбора. Разбира се, не максимално, говорим за десет скока на ден. Професорът ме предупреди, че е много по-добре да почна, когато вече се е възстановил мускулът на този крак, за да не стане така, че да се върна един-два месеца назад, ако скъсам мускулни влакна. Каза ми, че трябват около пет-шест месеца, за да мога да почна да играя.

– Какво ти костваше да играеш толкова много време с тази контузия?
– Много обезболяващи, много инжекции и малко тренировки.

– На практика ще пропуснеш световното първенство, на което сме домакини заедно с Италия. Как приемаш този факт?
– Докато това нещо не е факт, още вярвам. Имам някакви мечти, но всички ми казват, че това е невъзможно. Процентът да играя на това световно е около 5. Но всеки един организъм е индивидуален и се възстановява по различен начин. Сега ще видим как ще мине операцията, за колко време ще се възстановя, кога ще сваля шината и ще мога да се движа нормално.

– Кой треньор ти е помогнал най-много за израстването ти? Знаем, че си работил с много специалисти, но все пак…
– Всеки един треньор ми е помогнал страшно много. От първия ми треньор в Дупница до последния Джампаоло Медей. Имах голямо израстване в „Тренто” с Радо Стойчев. В Дупница с Виктор Карагьозов, Христо Райчев, Павел Митев, Найден Найденов също, с когото играехме заедно като посрещачи, Людмил Найденов. С Бленджини, който в момента е треньор на националния отбор на Италия, с Лоренцо Бернарди. От всеки един треньор съм взел по нещо, но може би тези три години в „Тренто” и четвъртата година в „Кунео” с Роберто Пиаца за мен бяха скок.

– Какво е усещането да си звезда в твоя спорт? Как те приемат италианските тифози и журналисти?
– Аз никога не съм се чувствал като звезда. Да не забравяме, че тръгвам от едно малко село, от Дупница. Едно момче, което никога не е очаквало да стане нещо такова.

– Защо избра волейбола? Как тръгна твоята приказка в този спорт?
– Бих казал, че той избра мен, а не аз него. Почнах да се занимавам с волейбол, за да не стоя вкъщи и да не помагам на нашите с работата. Започнах на шега да тренирам. Дори след първата седмица се замислих защо да се връщам? Имахме два дни почивка и се питах – да се връщам ли, да не се ли връщам? Много добре си спомням, че Павел Митев дойде вкъщи и каза: „Момче, какво се случва? Защо не идваш?“ Не че не исках да ходя, но точно тогава имах изпити. Но Митев ми каза да отида, за което много му благодаря. Продължих да се занимавам с волейбол. След пет месеца ме извикаха в националния отбор за младежи и оттам си казах, че ще опитам и да видим какво ще стане. И ето какво стана.

– Спомняш ли си първия лагер-сбор с мъжкия национален отбор? Как те приеха, кои бяха тарторите?
– Доста добре си спомням, бях на 16 години. Сборът беше в Гранд хотел „Варна”. Бях в стая с Христо Цветанов. Славеше се като по-строг към всички младежи. Сутрин ставах да му взимам кафе и му го носех в леглото. Беше много странно да видя хората, които съм гледал само по телевизията и съм си мечтал да се запозная с тях. След това бях в стая с Матей Казийски. Виках си: „Майко, къде се намирам!“ Там бяха Владо Николов, Пламен Константинов и си казвах – дано един ден и за мен да говорят така. Беше много приятно, в началото много притеснително. Сега много се радвам, че бях с тези хора точно в началото, защото те помагат за едно спортно възпитание и за дисциплина. Наистина съм им много благодарен.

– А сега някой носи ли ти кафе от по-младите?
– Това е много смешно и не знам дали е добре да го казвам, но докато бяхме заедно в стая с Добромир Димитров, сутрин ставахме и играехме на камък, ножица, хартия кой да отиде за кафе.

– Каква е следващата цел на Цветан Соколов?
– Първо да се възстановя добре и след това да спечеля всичко, което може да се спечели.

– Следват няколко лични въпроса. Имат ли влечение синовете ти – близнаците Виктор и Никола, към волейболната топка?
– На моменти имат влечение, на моменти нямат. Например Никола има повече влечение да си играе с топка и дори да подава с две ръце отдолу, опитва се и да забива. Виктор също пробва, но повече обича да бяга като всяко едно дете, както и да рита. Няколко пъти излиза с мен на игрището, докато Никола е по-притеснителен. Имат влечения, но никога не бих тръгнал да им казвам, че трябва да тренират волейбол, защото аз го правя. За мен те сами трябва да си изберат пътя, по който да тръгнат.

– Как издържа съпругата ти Деляна на тежката ти програма и с какво ти й помагаш?
– Наистина как издържа – това е много хубав въпрос. Много съм благодарен, че винаги ме подкрепя и че с децата навсякъде са с мен. Благодаря за всичко, което прави, защото е зад всяко мое решение и винаги ме подкрепя. Издържа трудно, защото в седмицата три-четири дни ме няма. А в останалите дни тренирам по два пъти. Това означава, че се прибирам за по пет часа.

– Някои казват, че така се стига до „златна сватба“…
– Не съм го чувал, но дай, Боже, да си останем заедно. Наистина съм много благодарен, че я срещнах и че ме дари с двама прекрасни сина. Много съм щастлив, че съм с нея.

– Роден си на 31 декември – колко пъти и лесно ли си празнувал рожден ден?
– Празнуваме повече Нова година, а не рожден ден. Миналата година съпругата ми ме изненада много интересно на 30-и срещу 31-ви вечерта. Беше събрала целия отбор на място, на което обичам да ходя. Тръгнахме от вкъщи, тя ми завърза очите и ми каза: „Аз карам, а ти не виждаш къде отиваме.“ Каза, че ще ходим на ресторант да се видим. Майка й беше вкъщи и децата останаха с нея. Най-накрая наша вечер, само двамата. Завърза ми очите още от входната врата. Беше организирала купон и отпразнувахме моя рожден ден. Това беше един от малкото пъти, в които усетих, че имам рожден ден.