Владиката Поликарп в коледно интервю за „Вяра”: Бог не наказва, а обича, помага ни в трудния живот, дава ни толкова, колкото можем да понесем

Белоградчишки епископ Поликарп
  • Вярата променя човека винаги към добро
  • Българинът е добър християнин, умерен и разумен

Белоградчишкият епископ Поликарп и викарий на Софийския митрополит и патриарх Български Неофит е роден на 21 септември 1978 г. в гр. Кюстендил. Светското му име е Петър Трендафилов Петров. От родителите си – Трендафил Петров Христов и Татяна Михайлова Петрова, и най-вече от своите баба и дядо по бащина линия е възпитан в православната християнска вяра, добродетели и морал. Те формират желанието на бъдещия владика да тръгне по пътя на духовенството. Еп. Поликарп има двама братя – Михаил и Мирослав.

Владиката Поликарп по време на служби

Владиката Поликарп е живял в бобошевското село Блажиево и в гр. Бобов дол. Основното си образование завършва в Блажиево през 1993 г., като един от най-примерните и ученолюбиви ученици.

Същата година се записва в Средното професионално училище по машиностроене в Дупница и завършва девети клас. По това време разбира за съществуването на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ (научава това от отец Кирил Васев от с. Джерман, който по това време служи в черквата в Блажиево), напуска дупнишкото школо и през 1994 г. се явява на изпит и се записва в семинарията.

По време на обучението си в Дупница се запознава с иконом Стефан Гиздов, енорийски свещеник на Ресиловския манастир „Покров Богородичен“, който периодично го взима със себе си в светата обител на богослужение и така го свързва със сестрите от манастира. Духовната му връзка с монахините продължава неизменно и до днес. Преди да постъпи в семинарията, архимандрит Поликарп посещава неделните богослужения, чете и пее на клироса, помага на свещеника в светия олтар. Той става част от светата обител като първото момче, допуснато до сестринството. През 1994 г. иконом Стефан Гиздов кръщава Петър в Ресиловския манастир, който пожелава да стане монах. Още в първата година на семинарското си обучение в класа на Желязко Тенев, сега йеромонах Павел в Бачковския манастир, бъдещият епископ Поликарп с ходатайството на сестрите от Ресиловския манастир две години и половина прекарва като кандидат-послушник Петър в Рилския манастир. Там като послушник неуморно служи, клисарува, помага във всичко на братята и привлича в манастира и други момчета, които поемат по пътя на послушничеството. Игуменът Драговитийски епископ Йоан назначава послушник Петър за отговорник на послушниците, което задължение и послушание той изпълнява изключително отговорно. Показателно е отношението на известния със своята строгост игумен към младия послушник – дядо Йоан винаги се обръщал към него с името „Петьо“.

При идването на епископ Сионий за ефимерий на Софийската духовна семинария през 1995 г., а през 1996 г. за неин ректор, младият послушник поема пътя на духовния си живот под прякото ръководство на епископ Сионий, тогава още йеромонах. По време на семинарските години еп. Поликарп е вдъхновен за монашески подвиг и от Пловдивския митрополит Николай, който тогава е ефимерий на семинарията. След приемането от еп. Сионий за послушник той е представен на Видинския митрополит Дометиан и одобрен като достоен кандидат за монашеско житие. Под мъдрото ръководство на еп. Сионий и с благословението на Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан младият послушник е постриган за монах в Клисурската света обител „Св. св. Кирил и Методий“ край гр. Берковица с името Поликарп. Пострижението е извършено от митрополит Геласий, главен секретар на Светия синод на БПЦ в присъствието на Видинския митрополит Дометиан и Плевенския митрополит Игнатий. Пострижението е извършено на 23 ноември 1996 г. – тогава еп. Поликарп е трета година в Софийската духовна семинария.  Младият монах като послушник на еп. Сионий е на послушание в семинарията и спомага много други младежи да решат да станат бъдещи монаси. На 2 март 1997 г. младият монах е ръкоположен от митрополит Геласий в храма на Софийската духовна семинария в йеродяконски чин. Паралелно с петата година от своето обучение в семинарията, 1998-1999 г. младият йеродякон е изпратен в Гърция, в гр. Килкис, където завършва Църковния лицей „Св. св. Кирил и Методий“ при ректорството на архимандрит Григорий, един от видните канонисти на Православната църква. Там наред с гръцкия език изучава и богословските дисциплини. След завършването на Софийската духовна семинария и Църковния лицей в Гърция с отличие на 27 юли 1999 г. младият йеродякон е ръкоположен в йеромонашество от Видинския митрополит Дометиан в митрополитския храм „Св. Николай Чудотворец“ в гр. Видин.

Като йеромонах през 1999 г. Светият синод на БПЦ-БП го изпраща като студент по богословие в Московската духовна академия в Троицко-Сергиевата лавра в гр. Сергиев посад – Русия. Там завършва първата година от своето следване, като е запленен от духовността, вярата, богословието и живия пример на духовници и вярващи християни, които отдават целия си живот на Бога. Той е вдъхновен в своя монашески живот и от живота на св. Сергий Радонежки. По време на обучението си в Московската духовна академия – 2000 г., той подава документи за записване в Атинския и Солунския богословски факултет. Приет е и в двата факултета, като в Солунския е приет като стипендиант на Външно министерство на гръцката държава. От Москва се прехвърля в Солунския богословски факултет при Аристотелевия университет и от 2000 до 2006 г. учи в Солунския богословски факултет. Завършва с отличие и се дипломира в Солунския университет. По време на своето обучение в Солун живее и служи в манастира „Св. Теодора“, Солунска митрополия, в центъра на гр. Солун, и участва дейно в живота на Солунската православна общност. Там изгражда приятелства с духовници и богослови както от Гърция, така и от целия свят. От тогава съществуват и силните му връзки със Света гора – Атон, където ходи и се докосва до благодатните струи на монашество, подвиг и духовна ревност. До днес епископ Поликарп поддържа връзка с много светогорски манастири и скитове.

По време на своето обучение в Солун, с благословението на Негово Светейшество Патриарх Максим, след като преминава на служение в Софийска епархия, е назначен за игумен на новоизграждащия се Руенски манастир край с. Скрино, родното място на св. Йоан Рилски. Заедно с монахините от Ресиловския манастир той започва строителството на манастира на място със стари руини и гора. Събират се първите братя. Първите монашески пострижения са на Лазаровден 2002 г. и за кратко време манастирът достига до братство, наброяващо численост 30 човека – монаси и послушници. В никому неизвестния манастир започват да идват поклонници от България и чужбина. Братството се занимава с ръкоделия, иконопис и много и различни дейности, украсяващи монашеския живот. В манастира младият игумен създава и първото Православно радио в България, както и манастирско издателство, което наброява над шестдесет издания, богословска литература, нотни пеенки, списания, детски книжки и икони. Манастирът се изгражда изцяло под ръководството на своя игумен Поликарп и днес е един от най-красивите и привлекателни места в Софийска епархия. След напускането на манастира о. Поликарп оставя и завещава всичко изградено и придобито на светата обител, той не взима нищо със себе си. Част от монасите са назначени и поемат ръководство на много изоставени манастири в Софийска епархия.

След напускането на Руенския манастир през 2008 г., с благословението на Негово Светейшество патриарх Максим о. Поликарп се връща отново във Видинска епархия, където е приет от Видинския митрополит Дометиан и е назначен за председател на катедралния храм „Св. вмчк Димитър Солунски“, гр. Видин. Там е и председател на митрополитския храм „Св. Николай Чудотворец“, игумен на Бдинския манастир „Успение Богородично“ и Духовен надзорник на Видинска и Кулска духовна околия. Освен административните си задължения о. Поликарп се включва дейно в културния и социален живот на епархията. От идването си във Видин той подготвя и води радиопредаване „По пътя към храма“ по програмата на Радио Видин всяка неделя, телевизионно предаване „Духовно огледало“ по телевизия Видин, ежедневна рубрика „Православен календар“ по телевизия „Фанти Г“, както и дава ежедневни интервюта по местните медии, радио, телевизия и вестници. Той участва и е търсен и от национални медии за интервюта по актуални въпроси. Възведен е в архимандритско достойнство на 21 ноември 2008 г. от Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан в катедралния храм на Видин.

Архимандрит Поликарп има написани множество богослужебни текстове, акатисти, канони, песнопения, както и духовни стихотворения и разкази. Голямо е числото на неговите статии, коментари и размишления върху проблемни места от духовното и социално ежедневие на Църквата и хората.

Неговите проповеди по време на църковната богослужба са вдъхновени от благия евангелски пример и живот и радват вярващите християни, изпълвайки душите им с умиление.

Архимандрит Поликарп е инициатор на сайта на Видинска митрополия, както и участието и актуалното присъствие на Видинска епархия в социалните мрежи. Под негово ръководство са проведени десетки конференции, семинари и богословски събирания, както и различни културно-просветни и катехизаторски срещи в епархията и извън нея.

На 3 юли 2014 г., по решение на Св. синод архим. Поликарп е наречен за Белоградчишки епископ и определен след епископската си хиротония (извършена в Лопушанския манастир „Св. Йоан Предтеча”) да стане викариен епископ на Видинския митрополит. На 27 юли 2014 г. епископ Поликарп е назначен и за викариен епископ на Видинския митрополит Дометиан.

– Отец Поликарп, всяка година преди Коледа сме свидетели на комерсиализирането на празника – настава едно пазаруване, избор на подаръци, на трапезата на Бъдни вечер броим ястията… Какво забравяме?

Рождественските празници винаги са били повод за особена тържественост. Както духовна, така и светска. Духовна, защото празникът е свързан с Рождество Христово. Денят, в който се е родил Спасителят на света, Господ Иисус Христос, Който дойде в света, за да помогне на човека да се избави от греха, от падението и да се обедини отново с Бога. Да види Божия образ, да го възлюби и да стане наследник на Божията вечна красота. Светска, защото като хора, освен по духовному, ние изразяваме нашата почит към Рождество Христово и по поразличен начин, като възрадвани от това историческо събитие, всеки предоставя своя талант, за да послужи за тази велика радост. Различните таланти на човеците, тяхното желание за обширна прослава и впечатление, носят този тържествен външен облик, като украса, песни, тържества, подаръци и др. подобни.

Всичко това е необходимо да върви ръка за ръка. Духовният празник е необходимо да бъде в синхрон с така наречения светски, или нека го кажем извън църковния канон.

Всеки празник, особено денят Рождество Христово, трябва да бъде осъзнат от човеците в смисъла на истинската му същност, за да има правилно отношение към другото, материалното.

– За Вас какво е Рождество Христово?

Не само за мен, а за всички вярващи християни това е денят, в който се ражда Иисус Христос, Синът Божий, Който се ражда от жена, приема човешка плът, за да може чрез това да спаси всички от греха, и да им даде възможност чрез вярата в Иисус Христос радостта да станат чеда Божи и наследници на Царството небесно – Рая.

На Рождество винаги има нещо магично, струва ми се, че това време е много по-различно от всички останали дни в годината. Така ли е и защо?

Може да се каже, че Рождество Христово има особен ореол. Ореол на радост, щастие, добродетелност, милосърдие, човеколюбие… Това изключително състояние на празника се дължи на смирената пещера и на още по-смирения Младенец. Христос е Този, Който кара на този ден всички да проявим неговата любов и обич. Всички се стремим, гледайки невинния Младенец в яслите, да смирим себе си и да бъдем и ние чисти като деца и да обичаме безпрекословно. Целият този духовен и светски заряд ни кара да преобразим себе си и на този ден бъдем по-добри и изпълнени с вяра, повече отколкото през другото време от годината.

Казват, че на Коледа стават чудеса. Има ли чудеса въобще?

Вярващият човек винаги е съпътстван от чудеса в своя духовен живот. Не минава и ден, без да бъде изпитано такова чудо. Въпросът е, че за да видиш, усетиш и станеш свидетел на чудо, е необходимо да имаме разумен и мъдър духовен живот. Погледнато реално, чудото не е за вярващия. Той няма нужда от чудо, за да вярва, той вярва и без чудо. Чудото е за онези, които все още не са укрепнали във вярата. Затова казвам, че е необходимо всеки да има стремеж и потребност от духовен живот, вяра и добродетелност, които ще са гарант да проумее и да види чудесата, когато се случват. Ако нямаме стремеж и да станем свидетели, както и ставаме, няма да имаме полза.

– Вече доста години сте духовник, какво Ви прави впечатление – истинската вяра или нещо друго води българите в храма?

Българинът е добър християнин. Умерен и разумен. Има една мисъл: Никой не ходи за вода при сух кладенец. Нашият народ ходи в храма с вяра, от вяра и за вяра. Независимо дали го осъзнава, или не, моята практика ми е показала, че народът ни е вярващ и обичащ Бога, но малко или много липсва духовната грижа, която ние като духовници трябва да оказваме на нашия народ.

– Не търсим ли Бог само когато ни е трудно?

В Писанието се казва, че човекът от първия до единадесетия час получава възможност да се докосне до Бога. Търсим Бога и в радостта, и в страданието. Не е необходимо да мислим, че трудностите са моментът на обръщане към Бога. Обръщането към Бога не е моментен акт. Той е постоянен, вечен. Важно е, когато и да е, по какъвто и начин и да е, Бог да живее в нашето сърце и да остане в него, а най-хубавото е да ни промени към добро. Вярата в Бога променя човека, и то винаги към добро.

– От м. март тази година сте викарий на Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит. Минавало ли Ви е някога през ума, че ще достигнете до тази високопоставена длъжност в Българската православна църква и какво е тя за Вас – предизвикателство, постигната цел?

Като духовник винаги съм се стремял да бъда с Бога. Да бъда Негов служител. Винаги съм предпочитал Бога и Църквата пред всичко. Моята цел е да бъда духовник, а това къде и по какъв начин – съм оставил в Божиите ръце. Гледам да бъда послушен на Божията воля и на благословението на Църквата в лицето на нашите архиереи – митрополитите от Светия синод.

Разбира се, благодарен съм на Бога, че ми даде такова служение, и то най-вече че имам този велик шанс да бъда в екипа не Негово Светейшество в качеството му на Софийски митрополит и да черпя от неговата мъдрост, духовност и опитност. Това е много ценно за мен и считам, че Бог е погледнал благосклонно към мен.

– Избрали сте духовния път като ученик в средно училище в Дупница. Предпочели сте да повторите класа, за да можете да учите в семинарията? Съжалявате ли за нещата, от които сте се лишили, решавайки да бъдете служител на Бога? Не Ви ли липсва светският живот?

– Вижте, така е, но не ми липсва нищо. Слава Богу, Бог ми е дал много повече от онова, което съм оставил или пренебрегнал заради Него и Църквата. По отношение на светския живот, бих казал, че моето ежедневие е наситено със светски изяви и мероприятия много повече отколкото на обикновените хора. Разбира се, в личен план, като монах нямам семейство и личен живот, но това е кръст, който доброволно съм приел и Бог ми е дал много духовни чеда, които са много повече, отколкото ако бих имал лични такива и винаги са част от моя живот.

– Кога Ви беше най-трудно – в семинарията, в академиите, в които сте учили след това в Гърция и Русия, като монах в Руенския манастир, във Видинска епархия или сега?

Още подробности в печатното издание