• Ние, пастирите, виждахме самолетите със зловещия си товар и ги брояхме, беше ни страх…

  • Нека бъдем оптимисти, че Дупница ще я има, и България ще я има

 

С поднасяне на венци и цветя на паметната плоча до Дома на техниката в 11 часа на 4 януари ще почетем паметта на загиналите при бомбардировките над Дупница пред 75 г.
Над 150 бомби се изсипват на 4 януари 1944 г. над Дупница от самолети на съюзническите сили – ВВС на Великобритания и ВСС на САЩ. Загиват десетки дупниачни, а други десетки са ранени. Георги Михалков от дупнишкото село Бистрица изпрати в редакцията на в. „Вяра” писмо, в което разказа свои съкровени спомени от това време. Ето какво написа в писмото си Георги Михалков:

„Когато човек надхвърли 88 г., мечтите му за бъдеще заемат затихващи функции, но за сметка на това спомените му запълват ежедневието. Някои от спомените избледняват, но някои остават до края на живота. Искам да разкажа за някои спомени, за далечната 1944 г. Тогава съм бил на 14 г.

 

През това време животът на село беше тягостен, тежък,

неспокоен. Бушуваше Втората световна война. Мъжете в казармата, редовни войници, запасняци, а земеделието беше основният отрасъл за оцеляване. Даже и държавата разчиташе на това земеделие. Спомням си за държавните доставки. По това време 14-годишният „младеж“, „дете“ поемаше функциите на пастир, орач, жътвар и др., нямаше никаква техника, всичко беше на ръка. Военните действия бяха доста далече от нашия край и някак си всичко беше свързано с войник, запасняк, продоволствие, а не с военни действия, жертви и др. Но когато

 

България обяви символична война на Америка,

 

над страната ни започна да се усеща по-осезаемо войната, започнаха бомбардировки над София и други градове. Самолетите, носещи зловещия товар, идваха от военни бази в Италия и отивайки към София и други градове, минаваха край Дупница. Ние, волно и неволно, чувахме бученето. Виждахме ги, защото летяха сравнително ниско. Ние, пастирите, бяхме на полето, гледахме и често ги брояхме.

 

Обявяваше се тревога, виеха сирени, биеха камбани.

В началото всичко минаваше като че ли е далече от нас, но дойдоха моменти, в които започнахме да реагираме по друг начин. Ще разкажа един случай. Ние, трима пастири, бяхме в края на селото на един нисък дувар, седяхме спокойно, видяхме, усетихме, чухме самолетите, които минаха над нас. В един момент усетихме страхотно свистене, невероятен страх от силен шум. Всичко това ни стресна и не помним нищо. Колко време трая това стряскане – не помня, но

 

когато се опомнихме, намерихме се сгърчени в клоните на едно дърво

 

близко до нас. Опулени се питахме какво беше това, но смислен отговор не си получихме. Вечерта, когато се прибрахме в селото, научихме, че авариен самолет е паднал в гората в землището на село Бистрица, което е далеч от нас и ние останахме само със страховете си. От този момент започнахме да реагираме по- осезателно, свиреха сирени, биеха камбани и даже започнаха да се строят и скривалища. Но ето че дойде черната дата – 4 ЯНУАРИ. На този ден си бях вкъщи и заедно с по-големия ми брат режехме дърва на двора с ръчен трион. Самолетите минаха далече  над нас, камбаната бие.

 

Брат ми промърмори: „София пак ще пострада“.

 

След известно време той пак промърмори: „Нещо бързо се върнаха“ и в този момент усетих нещо странно, като че ли земята под мен се разтърси, сградата до нас като че ли се разклати. Вече чувахме шум и взривове. Майка ми изскочи на двора, прегърна ме, застанахме до черничевото дърво и само повтаряше: „Не бой се, далеко е от нас“ (майка ми е отгледала пет деца и аз съм най- малкият). Не мога да кажа колко време трая всичко това, но след това като че ли оглушах. Хората в селото се раздвижиха. Над Дупница се вдигна мъгла, прах. По въздушна линия бомбите бяха паднали на 1,5 км от селото. Беше събота – пазарен ден за Дупница, и то събота пред Коледата.

 

Тогава Коледа се празнуваше на 7 януари и хората от околните села бяха на т.н. „Ошав пазар“.

 

Не разполагам със статистични данни, но жертвите не бяха малко. Имаше жертви и от селата, дошли на пазар. От нашето село жертва беше един човек. Дупница бе малък град, така че бомбите паднаха в полето към село Бистрица. След това голяма част от населението на Дупница, страхувайки се от нови нападения, се евакуираха в околните села. В нашето семейство прекараха известно време семейството на Георги Лазунков и Овчарови. По този начин се увеличиха познанствата, контактите мужду населението. Коя беше причината за трагедията в Дупница, не се показа.

 

На погребението на жертвите

 

не съм бил, но знам, че колоната от погребалната процесия беше внушителна. Същата година през септември започнах да уча четвърти клас гимназия в Дупница и можех с очите си да видя печалните резултати от нападението – стърчат полуразрушени сгради, бомбените ями и всичко наоколо. Искам с няколко изречения да спомена за развитието на Дупница. След 45-а г. войната приключи, запасняците се прибраха по домовете си. Военната служба се намали на 2 г. и животът в Дупница устремено тръгна нагоре. От

 

малката Галенова фабрика, която произвеждаше медицински пособия,

 

прерасна в мощен химико-фармацефтичен завод (ХФК), дори жп линия прекараха до завода. От малката шивашка кооперация се създаде мощен шивашки

 

завод „Марек“, който имаше връзки с Италия

 

и много други държави. Възникнаха два завода с военно промишлено производство – ЗИО, „Хо Ши Мин“. Мощно развитие получи производството на тютюн, построиха се складове на „Тютюнева промишленост”. В близост до града се изгради ТЕЦ „Бобов дол”. Общо взето, животът вървеше добре.

Но доживях и до 1989 г., всичко тръгна в обратна посока. Сега заводите ги няма, ХФК работи със затихващи функции. „Тютюнева промишленост” се премести в Кърджали. Много млади хора напуснаха страната и фактически имаме сериозен упадък. Но нека хората, които прочетат това, да знаят, че животът е съпътстван с възходи и падения. Стара поговорка казва – след лошото идва хубаво и обратно. Нека бъдем оптимисти, че Дупница ще я има, и България ще я има!”

Георги Михалков, с. Бистрица, общ. Дупница

 

1 коментар

  1. Убитият от село Бистрица се казва Йордан Симеонов Грозданов, тогава 17- годишен. Връщал се е от пазар, когато го застига шрапнел. Мулето, с което е бил на пазара, се върнало само в къщи. След една година, баща му – дядо Симеон, брат на нашия дядо – Георги Васев Грозданов, умира от рак. Йордан е бил единственото му дете.
    Иванка Гълъбова

Comments are closed.