• Попаднах в отделение с между 80 и 120 раждания. Правеха се по 14-15 цезарови сечения

  • Медицината в днешно време е много скъп бизнес

Натрупал голям опит и практически умения след близо три десетилетия в ЮАР, акушер-гинекологът д-р Огнян Димитров е отново в България и родния Благоевград. В интервю за БТА той разказа интересни факти за далечната страна, за системата за здравеопазване там и за професионалната си кариера, продължила 28 година в една специализирана болница. Той продължава и сега да поддържа контакти със свои близки и приятели в южноафриканската държава. Сред тях е и семейство с 19 деца, на което е помагал като лекар специалист. И те не са единствените, с които не е прекъснал връзката си благодарение на интернет и съвременните технологии.
Медицинският бизнес е един етичен бизнес, в който и двете страни остават задоволени, коментира д-р Огнян Димитров.

– Д-р Димитров, разкажете най-напред за ЮАР, за тази далечна страна, в която прекарахте близо три десетилетия. С какво впечатлява тя чужденеца?
– ЮАР е много интересна държава, със сравнително дълга история – от 1664 г. Първите бели заселници са португалци, които с Васко да Гама са стигнали до нос Добра надежда, след което идват хугенотите от Франция след Вартоломеевата нощ. По-късно се откриват златото и диамантите и англичаните колонизират държавата. В момента в страната живеят 11 признати националности и има 11 официално признати езика, което прави държавата изключително интересна, с много различни култури, които си заимстват. Тя е огромна по територия, с 53 милиона население, бялото е около пет до седем милиона души. Има значителен процент португалци, германци, италианци, основно емигрирали след Първата и Втората световна война. Най-многобройни между цветнокожите са зулусите – те са около осем милиона. В ЮАР се сблъскваш с много интересна смесица на култури, но доминира английската. Взаимоотношенията между хората са много по-различни, няма близки контакти, приятелството е приятелство по интерес, храната е типично английска. Едно от типичните неща е да се направи барбекю през уикендите, когато се събират семейства, приятели и всеки носи храна, напитки и се прекарва цял ден на открито. Това са хора, ориентирани към природата, обичат животните, почти всяко домакинство има домашни любимци. Имат много деца. Стандартът на живот на белите е много висок – едно четиричленно семейство харчи не повече от 10 до 20 процента от месечните си доходи за изхранване.
Страната е известна с богатствата си от природни изкопаеми. Интересна е историята на Йоханесбург. Всъщност тук първоначално се открива селище заради намереното златно находище. И до ден днешен в центъра на града, където ние сме свикнали да виждаме площад, в Йоханесбург са златните мини. А в съседство е ситито, което пък прилича на ситото в Манхатън в Ню Йорк. След това започват кварталите на тази огромна метрополия с 15 милиона жители и 50 км диаметър. С изключително добре развита инфраструктура е страната, с въздухоплаване – вътрешни и международни полети, магистрали и железопътни линии. Сега вече има влак стрела между Претория и Йоханесбург. С други думи ЮАР е в Африка, но аз лично, както много хора, я считам като една истинска западна държава. Това, което я различава, е само местоположението и че мнозинството южноафриканци са цветнокожи.

– Кое Ви накара да изберете ЮАР по времето, когато много наши сънародници тръгнаха да търсят нови възможности за себе си на Запад и в Америка?
– Много често ме питат за това. През 90-те години Европа беше наситена с лекари. А когато емигрирах, първо в Германия, в Мюнхен, имаше 3000 безработни германски лекари. Т.е. шансът на един български лекар да започне нормално работа по онова време беше практически невъзможен. През 1990-1991 г. имах щастието да започна работа в централна болница в Мюнхен в акушеро-гинекологичното отделение като гостуващ консултант. Заплатата бе не на лекар, но поне имах достъп да германското здравеопазване. По това време имаше нужда от лекари в Южна Африка и много германци заминаваха за ЮАР. Това ме наведе на мисълта и аз да замина и, разбира се, не съжалявам.

– Какво предлага ЮАР на един специалист като Вас?
– Като на лекар Южна Африка ми предложи вълшебни възможности. За един съвременен лекар има три условия. Едното е да има добре екипирана болница, а по онова време там имаше топ екипировка. Второто е да има много пациенти, а там имаше достатъчно за всеки лекар просто защото липсваха кадри. Третото, което е много важно, е, че официалният език е английският. Така че за мен бяха налице всички тези фактори. Имахме достъп до библиотека със специализирана литература и всички световноизвестни медицински издания – четеш и се развиваш. В Южна Африка медицината се развива изключително по английски модел, което много я различава от българската. Обучението и специализацията са съвсем различни.

– А как се разви Вашето житие-битие там и по-конкретно професионалната Ви кариера?
– Когато пристигнахме, хубавото е, че ни признаха лекарските специалности. Попаднах в един град, който е столица на една от провинциите Натал и имаше огромна болница с 1500 легла. Акушеро-гинекологичното отделение беше едно от най-развитите и ставаха около 10 500 раждания на година. Работихме 32-ма лекари в осем т.нар. фирми, където четирима денонощно дежурят. И на 24 часа ставаха между 80 и 120 раждания. Правеха се по 14-15 цезарови сечения. Това предполага много бързо натрупване на опит. Сблъсквали сме се с много запуснати случаи, особено в травматичната медицина.

– Как става специализацията в ЮАР?
– Интересното е, че да специализираш в Южна Африка като акушер-гинеколог ти трябват пет години и специализацията става само в признати университетски болници, които са седем в цялата страна. Казва се регистратура, която продължава в акушерството и гинекологията пет години. Това е интересно българските акушер-гинеколози да знаят. Обучението е изключително сериозно. Теоретично се държат три изпита – първичен, междинен и финален. През тези пет години една задължително се работи обща хирургия, за да се добие опит в коремната хирургия. Интересно е взимането на финалния изпит. Според английската теория за стреса лекарят трябва да се научи да показва своите умения в ситуации на екстремен стрес. Така че всички кандидати, преди да седнат на финалния изпит, са поставени на 24-часово дежурство преди деня на самия изпит. Така те вярват, че тези, които утре ще станат специалисти по акушерство и гинекология, ще бъдат годни да поемат стреса при всякакви ситуации.
В понеделник има четири часа писмен изпит – половината е по акушерство, половината – по гинекология. Във вторник е т.нар. изпит оски – върху 15 маси има 15 кратки въпроса със задачи, включително микроскоп, ултразвук и прочие. Задава се въпросът, прави се диагнозата и се указва лечението. За 15 минути трябва да се завърши масата, след което бие звънец и всички кандидати се въртят, като минават през 15-те маси за по 15 минути. В сряда се почива, а в четвъртък е практическият изпит по акушерство – на мен ми се падна цезарово сечение за близнаци си спомням, от диагнозата, използването на ултразвук и извършването на операцията. Следобед е практическият изпит по гинекология. На него ми се падна да махна една киста лапароскопски. В петък е устният изпит. Той също е на английски език и се провежда пред седем професори – по един представител от седемте университета, и двама вътрешни изпитващи, т.е. нашите професори. Няма теглене на въпроси, заставаш пред комисията и те започват да те питат каквото си искат.
Аз завърших в Претория, това е африкански говорещ университет. По онова време бързо научих и африканс, но самият изпит – писменият, и устният, бяха на английски. Обучението и специализацията подготвят специалисти за частна практика, за да бъдеш готов да работиш всичко в твоята специалност и да си в състояние сам да си оправяш грешките и усложненията, получени при операция. Много често се работи в сътрудничество с уролог, с хирург, с всички медицински специалности.

– Какво Вие лично пренесохте като опит и практика, придобити в ЮАР, и сега прилагате в България?
– Не съм вече толкова активен, но имах специални интереси в ендоскопската хирургия, в урогинекологията, уринната инконтиненция при жената, гинекологичния пролапс и в момента работя в София в специализирана частна клиника. Работим добре с младите колеги. На драго сърце споделям с тях всичко, което съм научил, знам и мога. Не се срамувам да го предам, но и да приема всяко нещо ново, ако и те могат да ми покажат също нещо, е добре дошло.
– Налага ли се да правите някакви жертви в името на професията, професионалната етика и пациентите?
– Практикуването на медицина от гледна точка на финанси, етиката и професионалните знания са добре канализирани в английскоговорещия свят. Смея да кажа, че бидейки в Южна Африка и специализирайки там, моята диплома е призната във всички английскоговорещи държави, без Америка. Там правилата са много прости. Държавата или медицинските власти много лесно са уредили взаимоотношенията между лекар и пациент. Например – лекарят има право да иска неограничено количество пари от пациента. Единственото условие е пациентът да бъде предварително информиран за това – няма граници. Второто нещо е, че все още в България се говори за призвание. А какво значи призвание? Всяка професия трябва да е призвание за този, който я практикува. Адвокатът е също призвание. Етиката е друго. Както ти отиваш и плащаш за сиренето, което купуваш в магазина, и го получаваш, така и болният идва при теб – ти си призван да дадеш най-доброто от себе си. Но това не означава, че твоят труд не трябва да бъде заплатен. Т.е. остойностяването на лекарската професия не съществува в България. И това поражда конфликт между лекар и пациент и здравеопазването. А правилата са много прости, предполагам, че се знаят. Стига с това: ние сме длъжни. Никой на никого не е длъжен. Медицината в днешно време е бизнес, много скъп бизнес. Това звучи много лошо на български и в България, но в нормалния свят звучи добре. Медицинският бизнес е един етичен бизнес, в който и двете страни остават задоволени.

Емил Михайлов, БТА