Михаил Севдин и Владимир Илиев откриват бюст-паметника на Андрей Севдин.
  • Художници, скулптори, общественици и монасите от Руенския манастир „Св. Йоан Рилски” почетоха паметта на известния дупнишки художник

Стотици приятели и познати уважиха официалното откриване на бюст-паметника на известния дупнишки художник Андрей Севдин навръх Петровден.

Йеромонах Йоан (вляво) и отец Лука
Сред гостите имаше и деца с народни носии.

В последния ден от пленера „Братска любов” бяха показани творбите на художниците и скулпторите, които през цялата седмица твориха в двора на неговия брат – Михаил, в дупнишкото село Самораново. Михаил Севдин е и организаторът на събитието в памет на покойния Андрей. Специално за откриването бяха дошли и монасите от Руенския манастир „Св. Йоан Рилски”, които донесоха три икони, направени за случая – на св. Николай Софийски, на св. Иван Рилски и на св. цар Петър.

Гостите поднесоха цветя.

Игуменът на Руенската света обител йеромонах Йоан и отец Лука отслужиха водосвет, преди да бъде показан паметникът. Йеромонах Йоан благодари на Михаил Севдин и за инициативата в с. Самораново да бъде изграден параклис на св. Йоан Рилски. Идеята е той да бъде построен срещу дома на семейство Севдини, точно до реката, където вече има железен кръст.

Мъжки хор „Св. Иван Рилски”

След това Михаил Севдин и скулпторът Владимир Илиев откриха бюст-паметника, като стотиците гости поставиха цвете под него. От мъжкия хор „Св. Иван Рилски” се бяха подготвили с няколко патриотични песни, които трогнаха присъстващите.
Участниците в пленера дадоха интервюта за читателите на вестник „Вяра”. В тях те споделят спомените си за Андрей Севдин, коментират интереса към изкуството в България днес и какво вдъхновява творците.

Отляво надясно: студентът Атанас Борисов, домакинът Михаил Севдин, проф. Страхил Ненов, доц. Цветан Стоянов и скулпторът Владимир Илиев

Проф. Страхил Ненов: Андрей заслужава всичко това, което правим

– Г-н Ненов, всички сме се събрали тук в памет на Андрей Севдин. Какви са спомените Ви с него? Какъв беше той?
– Ако трябва да разказвам спомени с него, трябва да стоим два дни и да си говорим само за това. Ще бъда по-лаконичен. Доста от нещата, които ще кажа, може да ви се сторят субективни, но те са абсолютна реалност. Аз обичам да съм реалист както в това, което правя, така и в това, което казвам. Това беше човек, който никога не е споменал нещо лошо за някой друг, особено за колега. Говорили сме на тези теми. Например аз съм бил по-критичен към начина на работа или отношенията на колегите помежду им. А той беше толкова толерантен. Беше естет и в начина на общуване. Няма да говоря за неговата значимост, защото просто в региона нещата са ясни. Всички хора са видели какво можеше той и какво направи за галерията. Ние с него се познаваме от 1975 година, когато бяхме съученици в Художествената гимназия заедно с Владо Илиев и Цветан Стоянов. Те пък дори бяха в един клас, а не само в този випуск, както бях аз. Той просто заслужава всичко това, което правим в момента. Хората обикновено забравят. Аз преподавам в Художествената академия и имаше професори, които забравят. От днешното поколение пък има много такива, които не знаят за някои хора и какво са дали те. Опитвам се понякога да им разказвам. Така трябва да се разказва и за хората от този регион, които са направили много. Може би са били скромни и не са искали да парадират с това. Това някои го отчитат като недостатък, но за мен това е висша степен на толерантност и скромност, която прави и извежда човек над другите. Повечето, като правят нещо, искат да е по-пищно и да има повече емоция около тези неща. Андрей беше по-скромен и го правеше, защото му беше удоволствие, а не някакво задължение. Ние, като негови съученици и приятели, също го подкрепяхме за това. Ясно е, че всеки има такива хора около себе си и дава повече за тях. Аз лично в моя живот разчитам много на приятелите си, както и те на мен, защото знаете, че приятелството е взаимно. Това нещо води до положителни резултати, независимо с какво се заема една група, независимо дали става дума за изкуство, или нещо друго. Направеното от Андрей не може да има оценка, аз не мога да давам такава. Просто хората трябва да си спомнят за него и ако го помнят, значи е направил много. Все пак има хора, които не го знаят и ще разберат за него от това интервю и пленера. Въпросът е каквото и да правиш в този живот, да те запомнят с нещо добро.
– А Вие ще го запомните като много добър приятел и скромен човек?
– Да, определено. Имахме един период, в който не се виждахме много често. После, като видях какво прави, не го оцених, както трябва. После оцених това. След това видях, че тези неща са изключително стойностни, защото той ги правеше от сърце. Правиш ли нещо с любов и то удовлетворява ли те, то ще донесе естетическа наслада и на другите.
– Цени ли се достатъчно изкуството в момента в България и по света?
– Имаме съученици от неговия клас, които са по Америка и Канада. Както по света, така и у нас се налага едно потребителско отношение. Тези, които наемат и финансират хора, занимаващите в сферата на изкуството, работят с едни абсолютни любители. Професионализмът почти замира донякъде. Нещата трябва по някакъв начин да се възстановят. Да направим нещо, за да подсетим хората, че това, което се прави масово в момента, не трябва да бъде така. Ходят по различни музеи, възхищават се на големите майстори и в един момент си купуват нещо, което е абсолютно непрофесионално. И се оказва, че ходенето по музеи е, за да кажат, че просто са ходили, защото е модерно. Но в един момент отива на улицата и купува оттам нещо от някакъв човек, който е седнал и е казал „Абе, аз май ще рисувам”. Големите компании, които финансират тези неща, не са образовани в тази насока. И избират такива хора, защото е по-евтино и нещата се правят по-бързо. Това ги удовлетворява и това се налага в световен мащаб.
– На какво го отдавате?
– Защото, както казах, е по-евтино и по-бързо. Удовлетворява ги като продукт и те не са до такава степен образовани в изкуството, за да се запитат какво правят. Не се запитват дали този човек е стойностен, дали ще остане стойностен във времето и това не ги касае. Разчитат на моментни неща. Знаете, че в историята остават определени неща. Даже непризнати приживе, се оказва, че е бил голям майстор. Андрей например беше голям майстор и ние го оценихме приживе. Няма вече кой да ги създава тези неща и стойността им е много по-голяма в момента.
– Какво вдъхновява един творец, за да застане пред платното?
– Като виждаме какво се случва, трябва да се запитаме защо всъщност го правим. Налагат се едни неща, които… Човек, започвайки да се занимава с това, се разболява. Започва да не може да живее без това. И в крайна сметка той просто има необходимостта да го прави, независимо дали има финансиране, или не. И ние си го правим и го показваме. Задължени сме да го правим, защото това ни е съдбата. Споменавал съм много пъти, че съм много щастлив човек. Това е, защото цял живот работя с хора, които са надарени от Бога да правят тези неща. Никъде, в никоя друга професия, човек не може да се чувства заобиколен само от такива хора. Те може да са особени, може да са всичко, но имат талант да създават такива красиви неща и е истинско щастие да си покрай тях цял живот.

 Скулпторът Владимир Илиев: Галерията „Околийската къща” трябва да носи името на Андрей Севдин

– Какво е Вашето вдъхновение, г-н Илиев?
– Аз съм скулптор и мен ме вдъхнови Страхил, за да седна и да нарисувам една живописна картина. Ние взаимно се захранваме. Ако разчиташ на външния свят за вдъхновение, нещата не изглеждат в добра светлина.
– Разкажете ни за Андрей Севдин. Какъв човек беше той?
– Андрей Севдин притежаваше един възрожденски дух. Той създаде галерия „Околийската къща” в Дупница. Ние още от първия миг знаем как се разви тя. Не говоря за автора Андрей, а като човек. Той създаде галерията с голяма любов, за да се съберат хора с такова мислене и обичащи изкуството. Знам, че там има и инициативи, свързани с музиката и литературата. Не знам доколко тази галерия има сериозно име, но тя може би трябва да се нарече на негово име. Той е създателят на този дух в Дупница. И не само този град, а и на радиус от километри – Благоевград и Кюстендил. Местната общественост трябва да помисли по този въпрос. Не той, а Дупница заслужава това. Смятам, че той е недооценен и тепърва трябва да бъде осъзнато какво е притежавал градът в негово лице. Знам какво е правил той като картини. Бях в къщата на майка му и видях неща, които е правил. Трябва да се издаде един хубав и качествен каталог с неговата работа. Като се замисли човек, малко са хората като него и такива хора са богатство.
– Какви спомени пазите за него?
– Спомените ми са, че бяхме млади хора, заразени от вируса на изкуството, който ни държи и досега. Това си е за цял живот. Не знам дали хора, които не се занимават с това, биха разбрали точно за какво става въпрос. Не знам коя дума точно да употребя. Това е нещо, без което не можеш и търсиш необходимост да го правиш.
– Ваше дело е красивият паметник на Васил Левски в с. Самораново…
– Да, идеята беше на Андрей и на брат му Мишо. За съжаление съвпадна със смъртта на Андрей и той не можа да го види, което е жалко.
– А сега направихте и неговия бюст-паметник…
– Ако трябва да бъда откровен, аз не исках това. Трудно е да правиш паметник на човек, който ти е бил близък и го познаваш до такава степен. Въпреки това реших да го направя заради него, заради Мишо и заради всички останали. Той абсолютно го заслужава.
– Каква е ситуацията с изкуството в България според Вас?
– Всеки у нас, който дори не се занимава с изкуство, вижда какво става.
– Като че ли става все по-трудно да се прави изкуство…
– Относително е. Какво значи трудно? Трудно за финансиране ли, трудно за правене ли… Ако говорим за правене, тези, които го правят, винаги го правят с удоволствие. По-скоро проблемът е, че хората нямат тази обща култура. Има спад на нивото на общата култура, за да могат да го оценяват. И не говоря само за нашето изкуство, а цялостно. Прекалено се влезе в някакви клишета и всичко се комерсиализира. Не говоря само за парите, а и за медиите и това как минават нещата набързо. Гледат се някакви телевизионни формати и предавания, които разчитат на някакви сензации. За щастие няма такъв формат за изобразително изкуство. Представям си какво би представлявало нещо такова, само това остава.

Доц. Цветан Стоянов: Моят съученик беше внимателен, човечен и одухотворен

– Доц. Стоянов, как ще опишете Андрей Севдин?
– С него са ни се случили най-различни неща, които ни вдъхновяваха, зареждаха, даваха ни крила и ни караха да се надяваме и мечтаем. Андрей беше един от хората, които се отличаваше сред всички нас. Той беше малко по-голям от нас и се отнасяше с едно бащино и топло чувство към всеки. Сега разбирам, че природата и хората, сред които е живял, са го оформили по този невероятен начин. Андрей Севдин беше внимателен, дипломатичен, човечен, благороден, винаги добронамерен и одухотворен. Имаше много особено чувство за хумор, много специфично. Благодарение на него се справяше с всяка трудност, която му поднасяше животът. Изключително добро и начетено момче. Той беше нашият водач, нашата будна съвест. Никога не сме си позволявали да правим големи бели в негово присъствие. Той, като един по-мъдър човек, ни казваше кое трябва и кое не трябва да правим. Като чуеше, че ще правим някаква беля, ни казваше „Недейте, това не е хубаво”. Андрей бързо се справяше със задачите си, работеше с лекота и бързо намираше решение за всичко. Това ни учудваше, защото той беше наясно с проблемите в живота. Но това е реалността, той е живял в едни много по-реални условия от нас. Сега разбирам, че това не е никак случайно. Семейството му са едни сериозни хора и е имало натрупвания в него. Той беше винаги оптимистичен и един добър организатор. Винаги ще съм му благодарен за думите, с които се е обръщал към мен. С едно много топло чувство ме наричаше „Цвятко” и сега в ушите ми отекват тези негови думи. Обръщаше се по интересен начин и към другите си колеги и съученици. Андрей беше много интересен човек и много богата личност. Човек иска да знае още повече и чете много философия. Когато откривахме изложби в Дупница, в галерия „Околийската къща”, той винаги изнасяше една лекция и реч, за да обясни какво е това изкуство. Говореше за философията на изкуството, защо се прави и кой има нужда от него. Така, постепенно, стигаше до нашето представяне и всеки един от нас показваше какво е направил с любов и жар. Много съм му благодарен, че ми подреди една много хубава изложба в тази галерия с едни мои произведения, които представляваха една поредица и серия от капки – водата, росата, както и пейзажи от България. Това е нашата красива Родина, която трябва да си я пазим и тя да пребъде във времето.
– От всичко това разбирам, че той е имал свой собствен стил във всичко – от обръщенията към приятелите до представянето на изложбите…
– Винаги е бил точен и отговорен, както и много специфичен. Винаги е имал идея кое как точно да бъде направено. Винаги държеше много на приятелите си и искаше да бъде полезен на всички. Така се казваха и изложбите „Приятели” всеки първи или втори февруари, както се паднеше датата. Той имаше много по-дълбоко разбиране по темата за общуването между хората и между различните поколения. Беше отворен човек и събираше не само приятели, а и всички художници от Дупница, Благоевград, Петрич и изобщо цяла Югозападната България. Показвахме много високо изкуство. Моето мнение е, че с всяка една изложба, която той организираше в това прекрасно пространство, което той обнови и направи от една къща чудесна галерия. С всяка година тази изложба израстваше и представяните автори бяха все по-добри и по-добри. Ако има архив, това може да се проследи във времето.
– В момента има ли интерес към изкуството в България? Вашият колега и приятел Страхил Ненов се изказа критично по въпроса…
– Моето виждане е, че проблемите, които настъпиха в България и в българския народ, доведоха до там, че ние много започнахме да забравяме кои сме, какви сме и защо сме на тази земя. Друго нещо, което настъпи като промяна за тези 30 години, това е липсата на радост и на емоция в този наш живот. Просто хората, някак си, притиснати от много проблеми и задачи, които трябва да решават, изведнъж забравиха да се обръщат към духовното, красотата, естетиката, тази радост, която блика от картините и изкуството. Някак си станахме едни чуждопоклонници. Много бързо възприемаме чуждото и много бързо, за съжаление, забравяме нашето. В България има много добри художници, много ценни като талант и постижения в изобразителното изкуство и скулптурата. Считам, че ще дойде този момент, в който хората ще разберат това нещо. Дано само не е много късно. Народът се промени и психологията му се промени. Повече вече се набляга на материалното, докато ние, като художници, естети и творци, ние живеем в един друг свят – света на красивото и прекрасното. Затова се надяваме един ден нещата да се обърнат и всички да бъдем заедно. Вижда се, че вече духовното у нас отстъпва и това ни разединява за мое голямо съжаление.
– Какво Ви вдъхновява в този материален свят?
– Това е голяма тема. Ние се вдъхновяваме и постоянно поемаме някакви сигнали, които идват и аз не знам откъде. Отгоре, отдолу, отвсякъде идват. Непрекъснато търсим начин да се самоусъвършенстваме. Искаме винаги да сме по-добри. Искаме всяка една работа да ни радва и сме сигурни, че ако радва нас, ще радва и зрителите. Просто този материален свят наистина малко ни задушава. Това всъщност пречи на България да се развива по един правилен начин. Не може без духовност, не може без култура. Имаме много примери в това отношение, Чърчил дори също го е казал, както и други известни личности. Културата е това, което определя един народ. Културата понякога е по-важна от храната, от имането, от материалното. А ние в момента повече мислим за автомобили, за къщи. Всички участваме в някаква луда надпревара и гоним ли, гоним нещо, за което не знам дали има смисъл. Но любовта, с която правим творбите си, е важна за нас. По същия начин и зрителят трябва да ги възприема – със сърцето и душата си. Дано нашият народ се отвори към тези духовни неща като изкуството, умението и таланта. Ние, българите, сме талантлив народ. Имаме много талант, но въпросът е да не го изпуснем да отиде в друга насока. И последно, искам да кажа, че това е задачата на художника. Ние, като едни хора, които имаме по-особена чувствителност и контактуваме с различни епохи и художници, които са живели преди нас. Ние правим един синтез, който е важен и за нас, и за България.

Ученикът на Андрей – Атанас Борисов: Всеки един разговор с него ми помага до ден днешен

 


– Г-н Борисов, Вие сте далеч по-млад от останалите участници в пленера. Какво Ви свързва с Андрей Севдин?
– Бях негов ученик. Той ме пое като малък и ме научи на всичко. Помогна ми за кандидатстването ми за гимназиалното обучение. Усвоеното от него ми помогна и за влизането ми в Художествената академия.
– Какво е чувството да сте сред такива имена в изобразителното изкуство?
– Много е приятно да съм сред по-възрастни и далеч по-опитни художници от мен. Обстановката е невероятна. Всичко това е много емоционално и вдъхновяващо за мен. Старая се да взимам пример от тях и да се уча на всичко от тях.
– Какъв беше Андрей Севдин през погледа на един негов ученик?
– Той беше много човечен и приятен. С една дума мога да кажа, че той беше мой приятел и си остана такъв до последно. Винаги се държеше с мен изключително човечно и по приятелски. Всеки един разговор с него ми повлияваше много сериозно и ми помагаше, помага ми и до ден днешен.
– Сега сте в Художествената академия?
– Да, уча там специалност „Метал”. Продължавам това, което искам да работя и да правя през целия си живот. Това е моят път.
– Какво мотивира и вдъхновява един млад човек да твори?
– Всеки открива това нещо за себе си. Всеки го търси и го намира по някакъв начин в този свят. Дори и да сме обградени от технологии и какви ли не неща в днешния свят, ние търсим как да се вдъхновим. За всеки човек това е много специално.
– Интересуват ли се Вашите връстници от изкуство? Търсено ли е то сред младите хора?
– Все повече хора почват да го ценят и да осъзнават, че това е нещо много специално. Изкуството трябва да се подкрепя от всички хора, защото ние търсим точно тази подкрепа, за да продължаваме напред и да се развиваме.

Игуменът на Руенския манастир йеромонах Йоан: И трите икони са направени специално за пленера

Йеромонах Йоан, който е игумен на Руенската света обител, даде кратко интервю пред „Вяра”.

– Йеромонах Йоан, тези икони специално нарисувани за пленера ли са?
– Да. Те са направени специално за случая и да ги покажем на гостите на пленера, на който бяхме поканени и ние.
– Колко време отнема направата на една икона?
– Специално тази на св. Иван Рилски отне около пет дни, докато тази на св. Николай Софийски бе направена за две седмици. Зависи от различни неща колко време ще отнеме.

Иконите, които монасите от Руенския манастир са направили за пленера.

– Спазват ли някакви ритуали или обреди, докато се рисува една икона?
– Не, няма такива специални ритуали или обреди. Разбира се, човек, който ги прави, трябва да живее християнски живот. Това важи за всички нас. Трябва да водим един литургичен живот, което значи да участваме в тайнствата на църквата, да има покаяние, изповед и свято причастие, както и да спазваме постите, които църквата е отредила. С една дума трябва да живее богосъобразно.

Please follow and like us: