Здравка Евтимова

Замисляли ли сте се скоро за българската интелигенция – има ли я, защо не я виждаме на малкия екран и по страниците на печатните издания, къде е изобщо? Отговорът е, че българският духовен живот, макар и трудно, продължава да съществува, ала посланиците му далеч не са там, където сме свикнали да ги търсим. Например, стават в 6 сутринта за работа, прибират се с влака от София в 8 вечерта, и малкото си свободно време посвещават на търсения отвъд материалното. Такова е по български нормалното ежедневие на писателката Здравка Евтимова, която чертае ярка диря в най-новата българска литература. Носител на множество престижни награди и международно признание, автор на произведения, публикувани в 30 страни по света, и безупречен преводач, необикновената перничанка описва себе си като „изключително обикновен човек”. Разговорът с нея върви приятно, непринудено и гладко, а миньорският град се усмихва иззад думите й като срамежливо галено дете.

Как писането се превърна в неизменна част от живота Ви?

Семейството ни е такова. Моята баба Лазарина, светъл път на душата й, винаги измисляше приказки – за дърво, за мравки… Каквото види, винаги знае какво се е случило на това, което е видяла. Тя беше съвсем обикновена селска жена. Не можеше да чете дългите думи и аз като я молех да ми разказва приказките на Вилхелм Хауф: „Бабо, прочети ми тази приказка!”, тя вижда късите думи и картинките и измисля такава приказка „Халифът щърк” или „Джуджето Дългоноско”, и после аз като се научих да чета, й викам: „Бабо, ама какво ми казваш, тука пише така!”, и тя казва: „А ти кого познаваш? Мене ли познаваш, или този, дето лъже в приказките тука?”. И после баща ми по същия начин, той пък стихчета казваше. Той е електротехник. И явно то в семейството върви. Просто човек трябва да чуе и моя брат – Владимир, който е таксиметров шофьор сега, той като го чуваш, все едно в главата му има само разкази, стихове… Никога не е учил литература, а винаги му се е удавала литературата. Просто явно това е едно семейно изкривяване.

Как избирате за какво да пишете?

По-скоро то ме избира и то се случва, когато имам и малко свободно време, защото съм на работа – сутрин пътувам с пълните влакове от Перник за София като другите 20 000 перничани, които пътуваме за работа в столицата. Вечер се прибирам. Това е едно от ранните ми прибирания с влака в 19,05 часа, обикновено следващия хващам. Така че това са щастливи моменти – аз не го считам като натоварване или като задължение. Както някоя жена се радва, като цветята й се разцъфнат, или човек, който си гледа градината с големите домати – за мене това е да седна и да напиша нещо – все едно виждам една градина с разцъфнали цветя или прекрасни домати и чушки, или една светнала голяма къща.

Вие самата какъв човек сте?

Аз съм изключително обикновен човек – с нищо не стоя по-горе от хората, с които пътуваме във влака. Понякога, когато съм разговаряла и с непознати хора, се учудвам на тяхната изобретателност, на тяхната аналитичност, природна интелигентност. Понякога такава интелигентност ми е липсвала. Аз като започна да смятам нещо обикновено, много често го обърквам в сметките. И когато бяха малки децата ми, дъщеря ми особено, аз чета условието на задачата и докато прочета задачата, тя стига до отговора. И тя ми вика: „Мамо, тази задача е съшита не с бели конци, ами с бели въжета!”. Това е заслуга на мъжа ми, който е много добър математик и децата ми – и трите, са като него. Така че съм един много, много обикновен човек, който се радва на всеки щастлив миг, и се опитвам да намирам щастлив миг във всичко – и в непознати хора, в непознати обстановки. Дори в лошото се опитвам по някакъв начин да намеря и добрата страна, за да мога да го изтърпя.

Голямото признание за разказа ви „Кръв от къртица”, което дойде от Щатите, отвори очите за произведението Ви и на много хора у нас. Раздаването на добро присъда ли е, или висша ценност днес?

Отново зависи от човека. Някои хора се чувстват щастливи, когато другите хора приемат тяхната доброта и я схващат като доброта. Но има и различен тип човешки характери, които дори протегнатата ръка могат да възприемат като агресия. Аз съм много далече от мъдростта, за да мога да давам наставления на когото и да било. Лично за мен всяка усмивка, всяка проява на топлота е повод да се чувствам щастлива, повод да се чувствам спокойна. И много се радвам, когато хората около мен са дружелюбни. В живота днес, който е изпълнен със стрес, една усмивка може да действа много повече като лекарство, отколкото медикамента, който купуваме от аптеките.

Как приехте известността, която Ви споходи, след като дойде новината, че произведението Ви е публикувано в учебниците в САЩ?

Затруднява ме, но като всяко чудо за три дни, и то ще отмине. Преди си пишех с по-голямо удоволствие и въобще не си задавах въпроса какво е, какво съм написала, въпреки че независимо дали аз съм написала нещо, или го чета, или го слушам като аудиокнига, когато нещо е толкова хубаво, направо ми настръхва косата. То е някакъв инстинктивен процес. Сега се боря със страха, че ще напиша нещо лошо и ще разочаровам хората, но от друга страна си казвам: „Свободата, Санчо, това е най-хубавото нещо.” Дори с риск да разочаровам някого, дори с риск да разочаровам себе си, аз поставям свободата най-най-най-високо. Моля се да не съм причина да разочаровам хората, но ги моля да ми простят, ако съм ги разочаровала.

Как е възможно въобще една жена да съвместява толкова плодотворно грижите за семейството, работата и отдадеността на литературното изкуство?

За мен най-важното, най-прекрасното и най-красивото нещо са децата. Те винаги са били приоритет в живота ми – над работата, над писането, над парите, над имоти, над всякаква друга мисъл – децата и тяхното здраве, и тяхната радост и щастие. Смятам, че децата са един непрекъснат повод за желание човек и да пише, и да работи, и да се труди, и да дава максималното от себе си, за да получи някакви финансови средства. Защото когато човек разполага с такива финансови средства, радостта вкъщи ще е по-голяма. Никога не съм се стремила да уча моите деца, че кола, която струва 50 000 или 150 000 евро, е някакъв приоритет. Аз съм се стремила да им внуша, както се стремя и непрекъснато на себе си да внушавам, че едно умение, което човек притежава, едно качество да отстоява своята цел със средства, допустими от закона – т.е. когато човек разполага с умение, той може да създава продукт, удовлетворяващ човешките потребности – това е много по-високо от една кола, която може да струва и 1 000 000 евро. Когато ти умееш да лекуваш хора, ако си лекар; когато ти умееш да ушиеш една хубава рокля и хората да казват – бих целунал ръката, която ми уши тази рокля – това е много повече от една кола, която е 1 000 000 евро, защото колата в крайна сметка е само средство, докато умението върви с човека цял живот. То му дава също така и качествата на характера. Понякога твърдостта да отстояваш своята правота е нещо безценно, повече от всякакви милиони в банковата сметка. Защото банковата сметка може да набъбва благодарение на подлостта. Тогава тази банкова сметка освен престъпление е и проклятие за човека, и го прави много слаб като човешко същество, отнема човещината му. За мене човешката еволюция, продължила милиони, милиарди години, ни дава именно това усещане за собствената стойност. Човек може да е злодей, да е избивал хора, той дълбоко в себе си това го осъзнава. Той осъзнава, че не струва нищо, макар че може да разполага с милиарди. И какво като разполага, след като биха издигнали една грамада с камъни, и като минават покрай гробищата, биха казвали: „Този човек ме съсипа!”. Какво като е милиардер! Понякога като един човек е лекар в обикновена болница, понякога в тази болница липсва съвременна апаратура, но той с времето си, с качествата си на знаещ човек, измъква от смъртта другите хора, тогава този човек ще има духовни милиони. Той ще е щастлив и хората, когато си спомнят за него, ще кажат: Да, д-р Ковачев, или д-р Свещаров, той даде 10 години живот на майка ми, той направи така, че детето ми да е здраво, да живее, да диша – целувам ръка на този човек. Това е много по-безценно от всякакви милиарди в банковата сметка.

Създаването на семейство остава все по-назад в списъка с приоритетите на съвременните млади хора. Защо е важно семейството, особено днес?

Семейството е пристанището, което винаги зове човека. Познавам хора, които вече са на възраст и не са създали свое семейство. Това ги гнети. Те не го изразяват с думи, не дават вербален израз на своето чувство, но то се чете в погледа им. Всеки мъж би искал да е баща на някое дете – особено когато стане на една по-голяма възраст, когато става все по-трудно да намери човека до себе си, който би го направил едно пълноценно човешко същество. Смятам, че това е не само физическото пристанище, където можеш да се прибереш. Но дори и да се скараш понякога с близкия човек, пак трябва да го има. Ако си сам, с кого ще се скараш? Трябва да имаш да целунеш някого, когато си щастлив, да дадеш радостта си на някого, когато имаш такава радост, защото по този начин радостта се умножава. За мене семейството е нещо, което е 70% от щастието на всеки човек. Другите 30% зависят от това дали той ще направи това свое семейство щастливо. Ако той види децата си щастливи, своя партньор щастлив, тогава той усеща, че дълбоко вътре в себе си е изпълнен с щастие, което само усмивката на обичаните, най-близките може да му даде. Може да звучи старомодно, но тази старомодна истина винаги доказва своята правота, откакто свят светува.

Вие сте преводач по професия и вършите тази работа вече доста години. Това ли е Вашата работа и какво Ви даде тя?

Дали е моята, много трудно бих могла да кажа. Но че тя е част от мене, по-сериозната, по-стриктната, дълбоко взискателната част от мене – да, това е моята професия. По природа съм един доста нетърпелив човек, доста спонтанен човек, докато преводачеството ме е научило да се взирам във всяка буква, във всяка дума, във всяка граматическа конструкция с утроено, учетворено внимание. Професията на преводача е една, не бих казала трудна, но една професия, която изисква висок процент на отдаване. Не може просто да го кажеш и да го плеснеш някъде, защото това не е твоето огледало; защото за огледалото можеш да облечеш хубави дрехи и да изглеждаш по-добре. Това е твоят образ във вечността, който остава след тебе. Ако не си направил фразата да блести, да искри, ако не си й дал сила на тая фраза, така че да бъдеш верен на автора, който я е създал на неговия роден език, тогава по-добре не се захващай с тази професия – тя не е за тебе и ти не си за нея. Ти си просто не срам за нея, ти си престъпление за тази професия! Затова аз смятам, че човек, който е склонен да забрави себе си, да сложи себе си на последно място, той е роден да бъде преводач. Той е роден да влиза в кожата, в обувките, в дрехите, в мислите на човека, на автора, на писателя, създал произведението. Ти до такава степен влизаш в това произведение, че забравяш дори себе си, когато превеждаш – особено когато книгата е много силна! Случвало ми се е, и ви казвам, че това е едно толкова горчиво щастие, което с друго не може да се сравни; това е една категория щастие, което човек, който не се е занимавал с художествен превод, никога не може да преживее. Усещането е горчиво, защото знаеш колко много ти е коствало. Но то е щастие, защото знаеш, че ти си направил така, че творбата на автора да заживее на български. И не само да заживее, но да крачи смело, бодро, да лети, да плува, да е способна на своя съдба, и това е щастието! Иначе, когато се превеждат документи, като меморандуми за разбирателство, закони, договори, тогава вече имаме една съвсем практическа насоченост, тука имаме едни силно практически измерения, където всяка грешка автоматично те декласира от професията на преводач. Когато направиш две такива грешки, тогава вече никой не се обръща за работа към тебе. Представете си един жив организъм, едно дърво, и вие го отсичате. Това дърво повече не може да живее. Или пък имате рибка в аквариум и вие я изваждате и я умъртвявате. Тази рибка не може да е жива. По същия начин един преводач, който не си е свършил работата, е една мъртва риба, едно отсечено дърво.

Здравка Евтимова

Къде откривате своята муза и как успявате да я опазите от  грубостите в българското ежедневие?

Аз винаги се стремя грубостите да ги разглеждам като процес – кое е породило проявата на тая грубост, кое е вбесило човека до такава степен, че да бъде груб, защото другото име на човека е способността да съчувстваш, способността да бъдеш щедър и добронамерен. Когато ти загърбваш онова, което природата ти е дала, за да бъдеш човек – т.е. способността да усещаш болката на другия; и когато ти се стремиш с всички свои качества и способности да уязвиш, да съсипеш другия, това означава, че ти се отдалечаваш от човешкото в себе си – това е грубостта. За мен е предизвикателство да открия причината, която я е породила. Не бих го нарекла муза, но бих го нарекла непрекъснато желание да разбера кое прави от човека античовек. Това не е муза, не е любопитство, това е една болка, която ти живееш, и искаш да намалиш тая болка. Когато разбереш кое прави от човека престъпник, от човека – грубиян, тогава ти работиш в посока намаляване на болката, и това може би е причината да виждам грубостта като краен продукт на дълъг процес. Интересува ме началото, коренът на този процес. Това е, което ме предизвиква да пиша.

Имало ли е случаи изворът на думите у Вас да пресъхне?

Никога, никога! Всяка една проява на грубост е такова предизвикателство! Просто аз винаги съм била в слаба позиция. Никога не съм била шеф, никога не искам да бъда шеф. Била съм, и съм, в слаба позиция, и зная какво прави беззащитният човек, когато е нагрубен, когато някой се е стремил да го унижи, и единственият начин да се преборя с това унижение е да напиша нещо. Като го опиша, като открия корена, предизвикал тази грубост, желанието на човека да ме смачка, да ме стъпче, и като го опиша, то се маха от мен. Китайците имат един такъв обичай, когато са точно унижени и слаби, както много често се чувствам аз – отиват в сянката на дървото Гинко Билоба, защото смятат, че това е дървото на Доброто, и че то изсмуква именно унижението. Тъй като аз нямам такова дърво Гинко Билоба, въпреки че си събрах от Китай цяла шепа семена, и тук в Бургас има, и си събрах и си насадих, давам на хората и си имам вкъщи такива десетина, но те нямат сянка – за мене сянката на Гинко Билоба е именно да седна да напиша нещо. Това е моят начин да кажа: „Е, няма да ме скършите! Не можете, защото все пак, като напиша нещо, аз имам една сянка на Гинко Билоба винаги над мен.”

Написали сте много разкази, романи. Имате ли предпочитание към някоя литературна форма, в която се чувствате най-уютно?

Никога не мога да кажа. Обичам и слабите си работи, защото човек не може да мрази детето си, защото е паднало и се е нацапало, и да речем е счупило едно стъкло. Разбира се, ти ще се развикаш: „Ах, ти, защо го счупи?”. Когато бяха малки децата ми, играеха футбол. Имахме една стъклена врата на хола вкъщи, и се връщам и тя на парчета – четвърти път! Наказах ги, скарах се на момчетата, от една страна си мисля: „Ах, какви са диваци, пак трябва да давам толкова пари за стъкло”, но от другата страна си казвам: „Боже мой, какъв красив шут удариха!”. И си мисля, че и вие така, като вашето момче счупи нещо, първо много се ядосвате, но после си казвате, че счупвайки това нещо, то израства, мисълта му работи, и аз така казвам: „Този е слаб разказ, обаче мисълта му работи на този разказ. Затова го обичам този разказ”. Нямам никакви предпочитания.

Как човек да спаси човешкото в себе си при нашествието на всичко фалшиво и отблъскващо в нашата действителност?

Лично аз какво правя – аз имам т.нар. активно търпение. То се изразява в следното – аз работя по няколко проекта едновременно. Т.е. ако някъде има, дето вие казвате, такъв изблик или вулкан, изригване на някаква грубост, или не върви на единия проект, това съвсем не означава, че ние ще вдигнем ръце и ще се предадем и ще почнем да плачем колко е груб светът, колко нечестен и некоректен е към мен. Другият ми проект пробива, третият ми проект може пак да се провали, но четвъртият пробива, или петият пробива. И след това тези, които са се държали грубо, си казват: „Абе, я виж тая какво прави, я да погледнем”. Връщат се към това, което са върнали, и казват: „Абе, ние размислихме, това не става, но бихте ли…”. И това ми е активното търпение – т.е. знам, че днеска ще ме изритат, един път ще ме изритат, но след това човек, който е доволен от това, което съм направила, ще дойде и ще ме целуне. И аз ще съсредоточа мислите си върху целувката. Може и да е един хубав смс: „Благодаря ти много, това, което ми даде, е добро! Свърши ми работа”. Аз за това ще мисля. Този, дето ми е казвал: „Каква си нещастница, как така…”, аз ще кажа: „Извинявай, не съм искала”, и ще продължа с това, което е успяло. И после той като види, че едното е успяло, другото е успяло – ще каже: „Слушай какво, абе ти вярно може тука някъде да си се поизложила, ама я да си съберем главите заедно и можем да стигнем до нещо добро”. Хич да не стигнем до нещо добро, поне този човек ще знае, че аз не съм го измамила, и го правя това, за да съм максимално предвидима. Човек може да знае какво може да очаква от мен. Никога не казвам: „Аз това ще направя!”. Ако сме живи и здрави, казвам, това мога да направя, повече не очаквай от мен. Човек да знае къде стои.

Това са все пак мислещи хора, които Вие описвате. А срещу байганьовщината, простащината какво може да се направи?

Как да кажа, аз може би така съм устроена, че може би съм по-склонна да изслушам, отколкото да давам някакво предписание, да давам съвети. Откъде да знам той в каква ситуация е попаднал и го наричат простак, но човек ако вземе да го изслуша… Той е простак в една сфера, но когато попадне там, където е силен… Аз гледам да го изслушам и да видя защо така говори. И човек, като види, че е изслушван, той все пак си казва: „Я виж, този ме слуша”. Никой не иска да отблъсне човека, който го изслушва, да изхвърли от обсега на познатите си човек, който се отнася добронамерено към него. Има начин на човека да кажеш нещо. Може да кажеш: „Абе, как си се смотал, колко си смотан сега, как си се омазал?”, това можеш да кажеш и да го обидиш, така че да го боли десет дена след това. Но можеш да кажеш: „Сега, в тоя момент, ти си допуснал определена слабост. Случва се на всички, ние сме хора, другото име на човека е слабост. Но когато ти се стегнеш…”, но не тръгваш да му го наливаш в главата – ти си простак, ти си глупак, как може да си такъв загубен. Просто казваш тази лоша новина по начин, който се стреми да не го уязви. Тогава този т.нар. простак омеква и изведнъж си спомня, че е бил момче някога и се отваря. Така ми се струва, че работи тая работа.

Никога не съм се писала, че мога да дам някакъв съвет. Казвам му: „На толкова години си, Господ ти е дал ум, здрави ръце, от тебе и твоя избор зависи накъде ще тръгнеш. Ако искаш, мога да ти кажа, но това е мое мнение, аз нямам опит тука и тука”. Така човекът вече разбира, че ти не си там да го мачкаш и риташ, а просто си готов да не го наречеш простак.

И така този човек ще гледа да избегне гадните си прояви. Така ми се е случвало на мен. Но това, разбира се, не ми е донесло много пари, заплатата си получавам, работейки много и дълго, и съм си заработвала всяка стотинка, банковата ми сметка не е набъбнала, но това, което имам, ми е – слава Богу, достатъчно!

Какво Ви кара да вярвате в България и българите?

България е нашият общ дом. Покрай писането съм имала възможност да пътувам по света. Неотдавна бях в Париж, покрай Сена. Не я намирам толкова по-красива от Струма в Перник. Бях в Пекин и в Шанхай – толкова много хора, наистина толкова голямо съсредоточение и на красиви, и на скъпи неща. Но ти копнееш да си отидеш в твоята къща, или в твоя апартамент в Перник, Изток, и там се чувстваш, че ти е добре. Сега, когато човек работи – не искам да звуча евтино, работила съм 4 години в Брюксел, била съм в САЩ общо към 7-8 месеца – работила съм, не съм спирала да работя, в Китай съм била, ако събера, 7-8 месеца пак; до Италия съм ходила, но навсякъде съм ходила да работя. Никъде не съм седнала да зяпам – не ми е в природата само да седя. Но се чувствам, че ми се иска да се прибера тук. Сега, като ходих до Брюксел преди месец и половина, те ми казаха, че има място за работа там. Първо майка ми беше болна, но тук са ми двете внучки. Да, в Германия – недалеч от Брюксел, на два часа път с кола, близо до Дюселдорф, имам също внучка и внук, но не знам, необяснимо е, всеки човек го разбира различно, дори и тези, които са намерили свой дом в чужбина. Винаги си спомнят за някакъв прекрасен изгрев на родното си място, винаги си спомнят някаква малка уличка, която е била огряна от слънцето, или за някой дъжд, който ги е навалял, или за чорбичката, която мама или баба е правила. И това е нещо, което дава сила, независимо къде се намираш. Може да се намирам и във Варна, и къде ли не, но на мен тук ми харесва. Не лъжа, наистина ми харесва.

Защо обичате толкова много Перник?

Как защо, защото първо съм родена тук и не го давам за никой друг град. Аз съм от Перник и тук наистина ми е добре. Тука си познавам хората, аз съм контактен човек, който не се стреми да се налага на някого, и Господ ми е дал – не знам как, но ето сега Вас ви виждам за първи път, но утре спокойно ще си говорим и ще си пием кафе, все едно се познаваме от 10 години, и където и да отида, все намирам хора, с които да си говоря приятно и да са ми мили. Някак си така ми е било писано сигурно. Но тука ми е хубаво! Не че другаде ми е било лошо, но като дойде време, си казвам: „Я да си ходя малко да се отпусна вкъщи, в моето си апартаментче от 52 квадрата”, повече не искам. Нямам някакви изисквания за супер лукс. Имам си хубави неща, но нито са много скъпи, нито са лукс, но са много нормални, правят живота ми много прост и обикновен. Аз на това държа, на простотата, на обикновеността, на това да срещна човека, да мога да му се усмихна, да отидем да изпием едно кафе заедно, ако не пие кафе заради кръвното, да изпием по един фреш, ако нямаме пари за фреш – по един чай, но да си седнем ей така да си говорим – аз за моите деца, тя за нейните или той за неговите. Това ме прави много, много, много щастлива. И обикновено не виждам голяма разлика в хората. Когато бях в Щвеция, казват, шведите били студени. Студени – виж ми окото, не е така. Сядам си с нея и тя ми казва за мъжа й как мотор купил, пък тя как се ядосала, че си похарчил парите. Пък аз й разказвам тук за Перник. Като им разказвам за Перник, искат да дойдат да го видят! Казвам ви, ето сега италианският ми издател дойде в това мое диво място – Старо село, да го види. Вика: „Ти така си го описала, все едно е…” И той дойде да го види и вика: „Имаш и малини”. Но не от тези големите, питомните, хубави, а едни диви такива. Яде и вика: „Божествено! – Божествено ами, аз какво ти казах”. Сега ще дойде с дъщеря си пак.

Била сте в много страни, имате ли обяснение за целия крах – морален и материален, който преживяваме у нас?

Ходила съм, но аз пристъпвам към хората точно като към хора. Не си мисля, че този е шеф и да ходя да му се подмазвам, не подхождам към него, за да извлека някаква облага, въобще не ме интересува. Аз имам къде да се прибера, банковата ми сметка никак не е огромна, тя е много малка и достатъчна, но като ми е симпатичен човекът, казвам: „Ах, каква хубава рокля!”, или какъв хубав панталон, и си говорим, както сега си говорим. Не пристъпвам към него, за да му се харесам на всяка цена. Ако ми е редактор, може да зависи книгата ми от него, пиша му едно писмо; ако не ми харесва, 100 книги да зависят от него, няма да ходя да си говоря с него нито за Перник, нито за Радомир, нито за деца, нито за нищо. Ще му пиша едни писма протоколни – много добра съм в това, мога да пиша много дипломатически писма, защото това ми е работата. Мога да го направя така, че да звъни желязно – протокол. На английски има седем нива на задължителност, седем начина да кажеш, че нещо трябва да направиш. Едното е, че е абсолютно задължително и носиш наказателна отговорност; другото е много препоръчително; най-ниското ниво съдържа моята молба, означава, че ще ме направи щастлива или ще ми помогне, ако го направи. Аз тези ги мога, но за да ги мога, съм превеждала до 30 книги ги броих. И то съм работила, защото е имало много голямо безпаричие в живота ми. И слава Богу, защото то ме е накарало да знам, че парите не са всичко. В тези безпарични дни аз бях и много щастлива, защото като изкарам един хонорар от превод… лелее, все едно една Вселена ми е на едното рамо и друга на другото рамо. Парите са, за да направиш хората, които обичаш, щастливи. А като направиш тях щастливи, и тези, които срещаш, може щастливи да ги направиш. Все ще намериш пари да почерпиш едно кафе някого, пък утре той като те види: „Абе, какво си увесила нос?”, и ти: „Гън-мън, гън-мън”, казваш за какво си увесила нос, и пиеш кафе и ти олеква. За това не се иска да имаш милион или милиард.

Този морален и материален крах е всъщност един момент. Ние правим този материален крах като пътека към изхода от този крах – аз винаги съм го вярвала. Човек, дори и да попадне в някакъв крах… Боже мой, колко пъти ми се е пукала гума на моето Матейче… Аз станах прословута в това село – отивам и гумата се спука. И аз ходя при един комшия, и той накрая ми казва: „Писна ми, няма да те вадя”. И аз загазвам до колата, защото там една помпа слагам да поливам, нямам такава градина с домати и чушки, преди имах, но сега децата ми са вече по-далеч от мен. Преди съм имала по 450 корена домати и сме правили 300 шишета салца. Домати ей такива – от тая бедна земя изкарвам оттам. И просто се чудя как изпиваха тия салци… Те пиеха по 2 шишета децата, и аз пиех – и ето – жива, здрава, добре. Но мисълта ми е – да, крах, хубаво… Открадвали са ми някой път доматите, закъсвала съм – като вляза да сложа помпата и ми се спука гумата и загазя в тинята, и не мога да изляза. Отивам и викам: „Гошо, пак закъсах”. „Ах, вика, как можа да закъсаш! Е, няма да те вадя сега, пукни!” И аз викам: „Добре”. И той: „Айде не пукай, стой!”. Обаче последния път каза: „Аз ти казах, че ще пукнеш и те зарязвам. 100 пъти съм те дърпал, сега няма да те дърпам!”. И ме заряза и си пие бира. И си викам: „Сега какво е това – крах морален, материален, какъв ли не?”. Защото не можеш да излезнеш, колата ми е една муха – „Део Матис”, който е описан в много разкази – Матейчето. Както и да е – седи Матейчето в тинята, и аз какво да правя – махам там през селото. Спира една кола, слизат двама яки, явно мутри, обаче викам: „Момчета, може като ви видя, да се изплаша друг път от вас, ама помогнете ми – с една малка количка закъсах. Ето комшията ме заряза, защото сигурно вече 20 пъти ме тегли и каза, че вече няма да ме тегли”. И те: „Добре, добре”. Мутри, немутри – дойдоха, ама мутри ей такива. Хванаха двамата колата от тинята, с ръце я вдигнаха и я избутаха. И после с едно въженце ме изтеглиха. И от тогава си викам, че той е мутра временно, може утре да не е мутра. Ето, мутра ме изтегли мене, две мутри, ама като ги гледаш мутри, та мутри. Тука имаха най-различни татуировки, аз като ги видях като спряха и излязоха, си викам – тия могат да ме убият сега, но не ме убиха, а ме извадиха, а комшията не ме извади. Така че – крах, крах, ама ние перничани с това сме известни, че краха го превръщаме в изход от крах. Крахът е само повод да покажем, че можем да се измъкнем от него.

Вие пишете и фантастика. Как виждате бъдещето на човечеството?

Това е първата любов, откакто се научих да чета. Чела съм и Братя Стругацки, чела съм и съм превеждала много фантастика – Клифорд Сайнък, превеждала съм Ким Стейни Робинсън – тази трилогия „Червеният Марс” – колонизацията на планетата Марс. Спомням си как тогава нямахме пукната пара. Три деца вкъщи, аз имам 20 лева да изкарам до не знам кога. Превеждам, сутрин започвам от 6, по майчинство бях с момичето, до през нощта до 1-2. И толкова хубава книга – „Червеният Марс”, първата книга беше. Спомням си толкова хубаво – спирам и плача. Аз съм много твърд човек, за да се разрева, не знам какво трябва да се случи. Спирам и сълзите се леят – толкова силна книга! Това е голямата любов в живота ми. Имам публикуван фантастичен роман в България, който е: „За теб, за мен” – много стар. След това тръгнах да го превеждам на английски, обаче ме хвана секлето и го написах наново. Обаче в Щатите излезе. Сега съм направила един нов – само на английски, защото любовта не те оставя. Не ми е за пари, хич не ми е. То ако тръгнеш да го правиш за пари, все едно си на работа и превеждаш някой закон, договор, меморандум, когато знаеш, че всичко трябва да е стриктно и ще вземеш заплата. Знаеш, че трябва да си добър, но къде е кефът? На работа достатъчно работим за заплата, аз го пиша, за да ми е жарко и топло отвътре.

Фантастиката е едно абсолютно необяснимо измерение на любовта. Когато бях през април в Китай, в Пекин, на гости на литературната академия Ушун, тогава бяха направили един такъв научно-фантастичен филм китайците, който се казваше: The wandering Earth, т.е. „Земята Скитник”, или „Скитащата се Земя”, от глагола Wander, който значи: „скитам се без път, не зная къде ще стигна, и не се скитам за кеф, а защото съм в безпътица”. „Скитницата Земя” беше на английски. Аз ходих да гледам филма – когато Слънцето изстива и Земята вече започва да умира, защото няма Слънце, тогава се заемат да тласнат Земята към друго слънце със същите параметри като нашето; това показва тържеството на човешкия разум. За 2 седмици филмът имаше 2 млрд. гледания. И преди да бъде продаден в САЩ и в англоезичния свят, на френскоезичния, испаноезичния и арабския свят, беше светкавична продажбата. Така че, докато има човещина, докато не забравяме тези милиарди години еволюция, които са работили, за да сме хора – а сме хора, когато усетим, че нещо ни гложди, когато сме направили нещо гадно на другите, когато сме постъпили гадно и сме спечелили – имаме пари, но дълбоко в себе си нещо ни гложби и знаем: „Да, аз бях голям идиот, голям подлец”, ето това ни прави хора и това ще ни накара да действаме и да намерим за нашата Земя друго слънце.

Цветелина Борисова