Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънпартийно, да се наддумваме. Да протестираме пасивно. Да превръщаме какъвто и да е спор в някаква пошла престрелка. Ако става дума за паметник, ако „червен“ човек е написал позицията си, веднага се появяват характеристики, които въобще не се отнасят до паметници. Без разсъждения, без аргументи – направо квалификации. А сме на една черга, тая, пъстрата, българската, в която има всякакви цветове. Да, ама всеки я дърпа към себе си. Докато я скъсаме. Май вече сме я и скъсали.

Напоследък все повече ме вълнува невъзможността да бъдем много, когато става въпрос за защита на национален интерес. На нашия, най-точно казано, интерес – като народ, като цялост. „Аз“ се справя, търси си пътечките към един по-поносим – или луксозен – уют, но „ние“ никакво го няма. На протеста пред Министерството на здравеопазването в подкрепа на децата с онкохематологични проблеми са неколцина само.

Все говорим за емпатия, но незасегнатите от този проблем не са на този протест. Или са колкото пръстите на едната ръка. Всички сме засегнати от наличните експерти в СЕМ – защото засяга една твърде чувствителна страна от социалния живот – оформянето на обществено мнение. Но! Няма ни да се съберем пред институции, от които зависи назначаването на медийни експерти. Приемаме да ни се казва, че последната назначена дама в СЕМ има престижна биография – а фактите говорят не само за ниска диплома, но и за специалност, която няма никаква допирателна с медийните проблеми. Допирателната са само хората, които вдигат ръка „за“, ръководени от „аз“. Защото единственият критерий – май – е да бъде експерт по послушание.

Такива примери има у нас колкото искате. Е, социалните мрежи набъбнаха от понятия като „калинка“, но тази калинка ще продължава да си лети и да каца на сочна тревичка. Защото позволяваме да има съвет от няколко души, които да решават вместо нас.

Защото го няма „ние“. Произнасям това с горчивина. Самочувствието ми на българка е смазано. Разказва приятелка на дъщеря ми, която е била в Гърция, как селцето – не държавата – а хората от селцето за три дни са се справили с опустошенията след природното бедствие наскоро. Първия ден се появила редичка от чадъри, на мястото на изтръгнатите и вече негодни. Втори ден – втора редичка. Трети ден – трета редичка. Никой не чака държавата, нито седи със скръстени ръце и я попържва. Не че няма за какво. Ние просто седим. Със скръстени ръце. И отделни донкихотовци се сражават с калинки и други сродни насекоми и зверчета – или зверове.

Пак ми загорча, когато в друг край на Земята едно населено място се вдигна срещу посегателството срещу природата. На плажа в Малибу, Калифорния, е минало помпозното, луксозното ревю на Ив Сен Лоран. Но местните веднага са се вдигнали срещу начина, по който тази луксозност загърбва природата. Прекрасен изглед към Тихия океан, прекрасни вълнения, елитни присъствия… но скеле е стъпило на самия бряг, найлонови торбички са привързани към това скеле, пълни с вода. Найлоновите торбички местните са изхвърлили от живота си. Те не могат да приемат, че техният Парадайс Коув е подчинен за няколко часа на един лукс. Скелето веднага ще се изхвърли, ненужно, но точно в тази нощ няма да дойде и рибата, която тук хвърля хайвера си, до брега… Местните не са почитатели и на ярките светлини, на прожекторите – защото пречат да се види естествената красота на звездите. Тези хора си искат и красотата на звездите, своето без прожектори небе. Те не се интересуват от звездите, почели с присъствието си събитието. Те не оправдават събития, които нарушават техния ред и техните разбирания. И забележете – неодобрението не е само на хората, които живеят там, а и на тяхната местна управа. Едно съединяване между живеещите там и управата им. Хората искат да си защитят природните богатства, естествената среда, защото това е техният живот, там са домовете им. Сантимент ли е да искаш да виждаш добре и звездите над този дом? Не, част от една позиция, това е социална чувствителност, която излиза извън оградата на собствения дом.

Е, а у нас?

Горчиво е.

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънпартийно, да се наддумваме. Да протестираме пасивно. Да превръщаме какъвто и да е спор в някаква пошла престрелка. Ако става дума за паметник, ако „червен“ човек е написал позицията си, веднага се появяват характеристики, които въобще не се отнасят до паметници. Без разсъждения, без аргументи – направо квалификации. А сме на една черга, тая, пъстрата, българската, в която има всякакви цветове. Да, ама всеки я дърпа към себе си. Докато я скъсаме. Май вече сме я и скъсали.

И съвсем не ни е до звездите на нашето небе. Защото мнозина искат да са звезди и, построявайки своя лукс, разрушават брега, на който сме всички.

 

Автор: Юлия Пискулийска