Представените откъси са част от дневниците на Константин Иречек, писани от пристигането му в България през 1879 г. до заминаването му през 1885 г.

Познах, че това е инженер Прошек, който е вече много години в България. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; Прошек зарязал инженерството и се заловил за стенография. Голяма радост, хърватски и чешки разговори. Описаха ми какъв е парламентът. Преди една седмица, миналата неделя, след тронната реч, партиите веднага едва не се сбили. Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска – цели заседания минават в празни приказки.

Ноември, 1879 г. Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село.

Най-после открит площад. Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това трябва да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилова (Константин Стоилов – бел.ред.); да, тук живее, но още спи; беше около 8 часът. Момчето слуга не искаше да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да съобщи, че приятелят, когото очаква, е тук. Излязох вън. Пред двореца, заградени заченките на някаква си градина, с кьошк за музикантите и кафене.

Навсякъде се виждат само едноетажни турски къщи от кирпич и дърво, с много прозорци, отвън хубави, но като че от книга. По улиците огромни гьолища – българска Венеция. Влязох в една улица, в която наляво се издига голяма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на добитък, цяла с малки знамена. Това ще да е навярно Народното събрание.

Пред вратата млад, висок човек, с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инженер Прошек, който е вече много години в България. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; Прошек зарязал инженерството и се заловил за стенография. Голяма радост, хърватски и чешки разговори. Описаха ми какъв е парламентът. Преди една седмица, миналата неделя, след тронната реч, партиите веднага едва не се сбили. Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска – цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара. Каравелов е председател, с бозаво палто, с ръка подпира главата си, невчесан. Единствени са министрите, които говорят умно; имат духовно надмощие над цялото Народно събрание. Тукашните условия, администрация, съобщения – хаос и примитивност. (…)

После със Стоилова отидох с файтон в министер­ството. По пътя разговаряхме за договора и службата ми; аз много сърдит казах, че след няколкодневно престояване бих предпочел да продължа пътя си по-нататък; първите ми впечатления са от най-неприятно естество – виждам пред себе си див хаос, безредие и непослушност, големи неудобства и загуба на здраве.

Всички министерства са близо до Народното събрание в голяма белосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани и прозорци европейски. Вътре нечистота, писарите из коридорите. Отидох в министерството на просветата – цялото е в една стая. При една масичка седи министърът като турски паша, а отстрани около две дълги маси – писарите. Министърът е д-р Георги Атанасович (от Свищов), стар господин, бакенбарди и мустаци, дребен на ръст, с остър поглед и престорено важна външност. Първото впечатление – много несимпатичен. (…) Неприятно впечатление: молещ се учител и към всички чиновници се обръща по ориенталски на „ти“. Простащина, която не би трябвало да се среща в една канцелария, наредена по европейски. (…)

Утре на 12 ч. трябва да се представя на княза. Стоилов му съобщил, че съм тук; князът го питал какво впечатление ми е направило Народното събрание. Стоилов му отговорил: съвършено жалко впечатление. (…)

Князът седеше при писмената маса, в униформа. Стана и пристъпи няколко крачки към мен. Приветства ме с няколко сърдечни думи. Аз: „Дойдох да взема участие със своите слаби сили в трудното дело за възродяването на тази хубава страна“. Князът: „Благородна цел“, сравняваше моето бъдещо положение със своето – „една трудна задача, вие ще бъдете често в затруднително положение“. Парламентът – моето първо впечатление: огромно губене на време, много приказки за патриотизъм и малко дела. Една конституция „дело на злоба или невежество от страна на русите“, парламентът – „опасна играчка в ръцете на млади народи“. (…)

Февруари, 1880 г. Хората са готови с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никакъв смисъл за наука; глупост и недоученост; никакво уважение към местните заслужили хора; моята изгубена кариера, човек губи здраве, блъска се, жертва се – за какво? Колко бих желал за малко да отида в Европа, та пак да видя хора.

Април, 1880 г. Исках да посетя новите министри, ала се отказах от това си намерение. Времето е облачно и топло. X. разправя, че човек в България е като в лудница, пълна с хора с различни кокарди и ордени, с някакво нощно гърне на главата, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон. Положението. Човек ще затъпее. Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм. Отпаднал съм. Отчаяна борба срещу глупостта. Пропадане на научните ми интереси. Човек става мизантроп.

Декември, 1881 г. И така, пак пред пропаст. Не зная вече колко пъти. Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър. Намирам се над гроба на своите планове. Научно да се работи съвършено е невъзможно, за това липсва спокойна мисъл. Ще се върнем там, от гдето сме дошли, и ще почнем оттам, гдето сме спрели. За щастие още съм млад и весел…

Май, 1882 г. Консерваторите, казват, били полудели от злоба против Периодическо списание, единствени Начович и Стоилов се радват. То е сериозно, няма в него никакви пустословия, никой от тях не може да създаде нещо подобно, виждат своята душевна голотия. Силно куркане на червата, тичат като повилнели в обществения нуждник. „Бълг. Глас“ и там изпраздват своите душевни екскременти при ликуването на своите политически съмишленици. В българския клуб ставали, казват, чести вечерни събрания, гуляи, комар (това позорно зло расте от ден на ден) и гнусна сервилност, раболепие. (…)

Юни, 1882 г. В неделя подир пладне беше у мене ген. Соболев, млад още човек, жив, искрен славянин, писател. Говорихме руски. Аз за своята дефиниция на положението: трябва да се въведе стабилност, законност, строги правила, които да уталожат непостоянния дух на левантинците. Той сравнява тукашния exterieur с Ташкент и Самарканд, които познавал добре; Русия в миналото столетие.

Юли, 1883 г. Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Ала загубих и гъвкавостта на ума, еластичността, която ме съпровождаше. Затова чувствам страшна пустота в главата, копнеж по наука, научна работа: чашата на това ориенталско нехайство и яваш, яваш, на тази неопределеност, е съвършено препълнена. Тук живея като на село, в самота, без етикеции. Желязкович предвещава големи смрадове и преврати в България.

Март, 1884 г. Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение, не съм в състояние да захвана някоя работа, а имам какво да правя, за да свърша всичко. Няма подтик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло. Летаргията отива до там, че и западноевропейските книги и списания четеш с половин интерес. Паметта се губи, забравяш какво си говорил и какво си видял вчера или днес сутринта; концентрацията изчезва, па и диспозицията, групирането на мислите. Дните текат един като другия, като да са без брой. Говориш и с приятели, ала разговорът не те удовлетворява, той е постоянна вариация на стари отъркани мелодии.

В обществения живот постоянно тичане насам-натам, ала никакъв резултат, никакво удовлетворение, купища проекти и намерения. Копнееш за промяна, за пътуване навън, поне за 2-3 деня да се откъснеш от този магически приспивен кръг, радваш се на всяка нощ, прекарана вън от София, макар и да си спал на сено в село. Колко часа прекарваш така в пушене (без пушене тук не може), в излежаване на канапето, в престояване на прозореца пред Витоша или ги минаваш в еднообразни мисли! Мислиш за нещо възвишено, проекти за европейски живот, ала дотам е още далеч: повтаряш тези мисли, докато и те вземат съдбата на останалите. След връщане отвън всякога си жив, весел, с пълна глава с планове, с интерес за подробности, ала всичко това изчезва полека, без да усетиш как. Най-лошо е напролет – след зимата. Какво са всички тези интриги, грубости, псувни, безобразия, простащина на тукашната политическа публика за тогоз, който вижда в тях само симптоми на един не много комплициран душевен живот!

Април, 1885 г. Намирам се в твърде мизерно положение. От два месеца нищо сериозно не правя. Нищо не ме интересува, текат часовете, дните, месеците. „Късмет“. Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна летаргия, свързана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от слабост. (…)

„Славянин“ страшно ме псува в статия, пълна с жлъчни глупости. Павианите и мандрилите, когато са ранени, се пос… и хвърлят л… си с четирите си ръце върху неприятеля. (…) Голям шум направих с нечуваната мистификация в тоя русчушки вестник. В петък сутринта му изпратих дописка против себе си и вече във вторник сутринта, тъкмо на 1 април, излезе. Главният редактор на „Славянин“ наистина не е друго, освен литературен циганин, вехтошар, и неговият вестник е цял кош за непотребни книжа. Ето дописката:

 

„Г-не редакторе! Славният „Иречек“ наистина си отива! Вий вече му пожелахте добър път и ние му го желаем от сърдце! Ще ви го опиша, да знаят и читателите: едно човече низко и дебело, космите и брадата непрестанно променява, та се бръсне и фризира по нови моди… Той все ходи с един висок, като кула, цилиндър, за да се познае отдалеко, че е „Европеец“. Страшно обича кокала си и паричките… Че не е чех, това го знаят тукашните чехи всички, но говори чешки, макар и слабо. И тъй нашата горка държава е станала зрелище на един съвсем страшен безпримерен маскарлък! Незнанов“.

Съжалявам, че не казах, че си боядисвам косите – той щеше да напечата всичко дословно. Но българската журналистика е неприятно изненадана – нейната плиткост и лековерие в клеветите е извадена наяве. (…)

Септември, 1885 г. В политиката е каша, както винаги. Спах облечен, някак си в полусъница – последната нощ в София.

Текстът е подбран от Любослава Русева за книжното издание на „Гласове“, излизало от 2006 до 2011 г.

 

 

Автор: Константин Иречек