Стоичков поздравява спортистите след откриването на терена.
  • Пред жилищните блокове вече няма свободни площадки, децата масово комуникират с таблети, телефони, фейсбук

  • Станах световноизвестен благодарение на моите треньори и колеги

  • На 19 г. ме изключиха от футбола и това промени мисленето ми – оставих лошото зад гърба си и се устремих към успеха

 

Истински празник за петричани бе 23 юли – денят, в който Христо Стоичков пристигна в Петрич. Южният град бе част от лятното турне на героя от САЩ `94, европейски шампион с фланелката на „Барселона”, носител на „Златната топка” и голмайстор от Световното първенство.

Най-успелият български футболист се съгласи да даде обширно интервю:

– Г-н Стоичков, Петрич се радва да каже „Добре дошъл” на най-известния български футболист, спечели всички големи отличия във футбола. Как постигнахте това?

– Световноизвестен станах благодарение на моите колеги, моите треньори, моите приятели, моето семейство. Без тях няма как да успееш, няма как да вкарваш голове, няма как да побеждаваш. Не се чувствам, че съм нещо над тях, защото така го преценявам.

– Как избрахте да гостувате в Петрич?

– Имам някакви спомени от този район, защото той е давал много футболисти и за ЦСКА, и за националния отбор. За мен е лесно да бъда в този район, защото имам един много голям приятел от тук, който е голямо светило в медицината – д-р Христо Мазнейков. Той винаги ме е лекувал, винаги се е отзовавал на молбите ми и като спортист, и като треньор на „Литекс”, ЦСКА и националния отбор. За мен това е повече от едно приятелство, защото ако се купува с пари, е еднодневка, при нас е доказано във времето с взаимно уважение.

– Предполагам сте чували за леля Ванга?

Кметът на Петрич Димитър Бръчков, Христо Мазнейков и Христо Стоичков

– Нямах възможността да бъда при нея, защото много млад излязох от България, живях дълго време в Испания, после в Америка и Япония.

 – Мечтали ли сте като малък да станете световноизвестен футболист? Спомняте ли си първите отбелязани голове с фланелката на „Барселона”!

– Моята фамилия е много голяма. Някои от роднините ми са играли в отбори в „А” група по футбол, хандбал, в националните гарнитури. Моя първа братовчедка беше най-добрата хандбалистка в България. Така че техните постижения ме увлякоха по спорта. Но не беше лесно да тръгна по техния път. Мечти винаги трябва да имаш и да ги следваш. Като дете си поставих цел да играя футбол в „А” група. И къде беше най-лесно – в Пловдив, защото имаше четири отбора – „Марица”, „Спартак”, „Локомотив” и „Ботев”. Мечтата ми беше да играя в „Марица”. Но пътят ми беше неравен. На 12 години ме махнаха от отбора, като ми казаха, че не съм перспективен, защото нямам качества да играя футбол. Детските сълзи не останаха незабелязани от баща ми, който ме окуражи. Убиваше се една моя детска мечта. Освен това с връстниците ми от махалата нямаше друго какво да правим, освен да играем футбол. Мина една година, през която никъде не ме вземаха да играя футбол, затова правих това с отбора на завода с големите батковци – събота и неделя. Моят кум Атанас Узунов, известен български  футболен съдия, който тогава стартираше кариерата си, ме препоръча в „Хеброс” (Харманли), където играх във „В” група 2,5 години. Мечтата ми започваше да се реализира, колелото се завъртя, имах и идоли от българските футболисти – Георги Славков, Петър Зехтински, Антим Пехливанов, Коце Костадинов,  Христо Бонев, Динко Дерменджиев, Аян Садъков, Христо Колев – това бяха футболните имена в Пловдив. Ходил съм на много техни мачове и съм им се възхищавал. Колелото така се завъртя, че от „В” група отидох в ЦСКА – при големите имена като Георги Славков, Пламен Марков, Стойчо Младенов, Георги Димитров, Георги Велинов, Ради Здравков, Лъчо Танев, Илия Войнов. Сред тези футболисти апетитът идва с яденето. Всеки ден различни тренировки, дисциплината се увеличава, генерали всеки ден на тренировките ни – изискванията бяха много големи. Тогава дойде и другият проблем, който се появи в българския футбол – когато след мача ЦСКА и „Левски” ме наказаха завинаги да не играя футбол. На 12-13 години ми казаха, че нямам качества да играя футбол, на 18-19 ме изключиха завинаги и си зададох въпроса толкова ли съм крив в този живот? Оттогава започнах да мисля по-различно – как негативните неща да останат на заден план и да постигна големи успехи. Като малко по-узрял започнах да мисля как мога да бия рекорда на Петър Жеков и Наско Сираков. Поставих си цел, че в едно първенство трябва да вкарам най-малко 36 гола. Това съм го постигнал благодарение на моите колеги, без тях нямах никакъв шанс и без треньорите – също, които ми даваха възможност да играя във всеки мач. Малко по малко започнахме да продаваме нашите имена, или по-точно журналистите да пишат за нас.

– Станахте любимец на публиката на ЦСКА.

– Не се слагам за любимец на публиката, защото животът ме е научил така. Когато обичаш отбора, в който играеш, трябва да го правиш всекидневно. Израствахме като футболисти ежедневно под ръководството на известните треньори Манол Манолов, Стоян Йорданов, Цецо Атанасов, по-късно, след като ми възстановиха правата, Петър Жеков, Димитър Пенев, Стоил Трънков. Много дисциплина, много работа.

Малкият Георги Ружкин – син на бившия централен нападател и голмайстор на юношите на „Бела” Коста Ружкин

– Тогава имаше и уважение към спортистите.

– Да, тогава държавата беше зад спорта. Сега като нямаме държава, няма и спорт.

– От колко години не играем на европейски и световни първенства?

– От 2004 година. И като гледам как се развиват нещата, сигурно ще чакаме чак до 2034 година.

-Такива като Вас се раждат веднъж на 100 години?

– Аз не го мисля така. Преди великолепното лято през 1994 година това поколение е тръгнало да играе заедно от 80-те години. Малко по малко стигнахме до момента да оберем плода от нашия труд. Прескачайки всички препятствия, дойде моментът на прословутата 91-ва минута, когато Емил Костадинов на „Парк де Пренс” отбеляза гол на „петлите” и се класирахме за Световното първенство в САЩ през 1994 година. Оттам нататък беше по-лесно. След загубата срещу Нигерия в първия мач имахме цел да постигнем първата победа на световно първенство. Постигнахме я, защото не се деляхме на терена на ЦСКА и „Левски” или „Етър” (Велико Търново). Бяхме едно цяло, едно семейство, приятели, с които и до днес сме такива. Затова  резултатите, които постигнахме, бяха плод на нашето уважение един към друг.

– И след толкова години – 25 след САЩ `94 – Вие пишете историята на Вашия труд.

– Ние сме само част от българския спорт. И преди нас е имало европейски, световни, олимпийски шампиони като Валентин Йорданов в борбата, Стефка Костадинова в леката атлетика, Таня Богомилова в плуването, Любо Ганев и Борис Кьосев в големия волейбол, най-големите баскетболисти Петко Маринов и Георги Младенов и много други.

– Защо сега ги няма днешният Христо Стоичков и Валентин Йорданов?

– Защото няма стратегия на работа, няма структура, няма кой да ги научи. Няма отговорност, няма дисциплина, няма цели, а без тях не може нищо да се постигне. Неведнъж съм казвал да прочетат моята книга, да видят откъде съм тръгнал, какво сме преживели с моите колеги. Младото поколение е абдикирало от спорта. Пред жилищните блокове вече няма свободни площадки, където може да се играе. Децата имат таблет, телефон, фейсбук и комуникират по този начин.

– Кои са най-трудните моменти, които сте преживели във Вашата кариера?

– Те са много. Много мачове сме губили, но на следващия ден ставаме и продължаваме напред. Това, което е било вчера, няма връщане. Оттам нататък трябва да мисля как ще съм до-добър утре.

– Кой Ви е вдъхновявал в трудните моменти в живота?

– На първо място треньорите. Ако те не са били готови в този момент, не виждам как може отборът да играе успешно. Също и манталитетът на самите футболисти, които бързо да излизат от тази ситуация. Приемаш загубата като черен момент, вдигаш главата и продължаваш напред. Ако се предадеш – приключваш.

– Имаше момент, в който имаше шанс да заиграете в гръцки отбор. Защо не стана това?

– Защото имаше политика да не се напуска държавата, преди да навършиш 28 години. Това можеше да стане в страни като Малта, Кипър, Швеция – страни, където футболът не беше на голямо ниво. Имаше спогодба между страните, където отиваше футболистът да играе, да не може да получава по-голямо възнаграждение от посланика на страната ни. С нас пътуваха хора от ДС. Често се случваше те да остават, а ние винаги се връщахме. След световното първенство в Мексико през 1986 година малко се поотвориха нещата относно трансфера на футболистите.

– Преди „Барселона” в кой отбор сте си мечтали да играете?

– Нямах любим отбор. Тогава телевизорите бяха черно-бели и нямах впечатления от играта им. Чувахме само за големите отбори. Когато започна да се пише в пресата повече за мен, че ще играя в Гърция или Италия, дойде сериозната оферта от „Барселона”. Но нямаха право да играят повече от трима чужденци. Изчаках да свърши договорът на един от тях и тогава отидох там.

– Какви са първите Ви впечатления от стъпването на испанска земя?

– Влизаш в съблекалнята на „Барселона” и ставаш световноизвестен. Никога не е имало пренебрежение към мен, защото там всички са големи професионалисти. От първия ден им казах, че съм аз. Футболът е 11 човека и ако си концентриран и си вършиш работата, вкарваш голове – нямаш никакви проблеми.

– Превърнахте се в любимец на испанските фенове.

– Любимец – всички сме любимци. По-скоро обичан. Защото характерът ми е такъв – всеки мач исках да побеждавам, не се уплаших от 100 000 човека, заели местата си по трибуните. За мен беше чест и отговорност, че мога да играя с такива големи футболисти.

– Демонстрирахте изключителен спортен дух. Откъде е?

– Да, той не се купува от аптеката. Той се изгражда. Пример за това беше дядо ми.

– Бяхте треньор. Как се предава тази борбеност на по-младите?

-Не се предава. Или я имаш, или я нямаш.

– Вие вярващ човек ли сте?

– Аз съм много вярващ човек. Всичко се командва отгоре.

– Къде сте в момента на работа?

– Работя в голяма американска компания. Там е и семейството ми. Имам и внучка, която е най-важният човек за нас. Ожених се на 22 години, млад и зелен. Жена ми е най-големият ми приятел в живота. Ако го няма това приятелство, бракът трае много малко. Не загубихме доверието си един към друг вече толкова години.

– Какво не успяхте да постигнете в кариерата си?

– Да стана световен шампион с фланелката на България. Тогава в САЩ ни попречи френски арбитър, ощетил ни в мача срещу Италия. Преди това имаше опити и срещу Германия, но не успяха.

– Пожеланията към хората, които ви обичат?

– Искам да благодаря на всички, които в годините са ни подкрепяли като футболисти, когато стадионите бяха пълни.

– Как изглежда България във Вашите очи.

-Имаме си езера, планини, природа, другото не искам да го коментирам. Дойдох да се срещна с малки деца, които ме зареждат.

– Защо написахте книгата си „Историята”?

-За да не се пишат неща, които не са се случвали в моя живот.

 

Ташко СУЛЬОТОВ