Възпитаници на Щанци в Дупница празнуваха 50 г. от завършването

  • Спомниха си: В училището се влизаше лесно, но имаше дисциплина, ред и респект към учителите

  • Асен Мечкарски: Учудвам се, че сега за младите няма работа

 

Бивши възпитаници на местното училище по машиностроене празнуваха 50 г. от завършването си в Дупница. На срещата дойдоха 6-има от 24-ма ученици от Випуск 1969 на бившето ПТУ „Щанци и пресформи”, преименувано впоследствие на СПТУ по машиностроене, което от няколко години не съществува, тъй като стана част от ПГ „Акад. С. П. Корольов” (Механото). Асен Мечкарски от с. Червен брег, дупничаните Васил Калинчев и Максим Илиев, Сашо Симеонов от с. Бабинска река, Ганчо Рикев от Дупница и Лазар Ильов от с. Крайници върнаха с половин век назад житейската си лента. Шестимата си спомниха с носталгия за младежките години, съучениците, 12 от които вече не са сред живите, за учителите и това, на което са ги учили. Направиха и съпоставка със съвременните ученици и училище. „Нашият набор – 52-53 г., бе последният, в който Щанци съществуваше като ПТУ. След това стана СПТУ. В училището се влизаше лесно, не беше като в Механото, но имаше дисциплина и ред. Учителите много държеха на реда и дисциплината. Ние гледахме с респект на тях. Подготвяха ни за стругари, машинни шлосери, матричари. След като завършихме, за всички имаше разпределение. Ходехме в „Труд и работна сила”, откъдето ни даваха бележка за разпределението и с нея отивахме в предприятието, където бе определено работното място и професията”, разказаха съучениците. Техен курсов ръководител е била Мария Лукарова – преподавател по чертане, а съпругът й Георги Лукаров им преподавал технология на металите. „Директор ни беше Милчо Марулевски. Запомнил съм прозорливостта на неговия син Георги Марулевски, който беше първият директор и технически ръководител на предприятието, което се наричаше „Базата”. Георги Марулевски беше толкова технически грамотен и прозорлив, че още преди 50 г. казваше: „Ще дойде времето, когато като говорите по телефона, ще виждате човека отсреща. Уникален човек беше Митко Сърбов, който ни преподаваше по физическо. Йорданова се казваше учителката ни по български език и литература. Сашо Паргов от Бобошево и Петрунов ни водеха часовете по практика”, разказа Сашо Симеонов – пенсионер от завода в Кремиковци. Бившият матричар си спомни, че за да избяга от задължението да носи ученическата си шапка, я прекроил. На мястото на оригиналната козирка поставил гумена, за да може да се прегъва и да я прибира в джоба. „Така поне от вратата можах да надникна в едно заведение, до „Спортна среща”, където за първи път видях оркестър и певица на живо. Не посмях да вляза, имаше вечерен час, забранено беше”, сети се Симеонов. Шестимата отбелязаха, че най-голямото им развлечение по онова време бил футболът. Сред забавленията им било движението – разходките по централната улица. „В училището беше немислимо да се пуши, което вече не е така. За наркотици не сме и чували тогава, а сега колко от децата се дрогират. По онова време повечето от пушачите пробваха цигарите едва в казармата. Днешните ученици пушат необозпокоявано в дворовете, по входовете на училищата. Тогава ни наказваха, ако ни хванат на улицата с цигара. Като се движехме из града, ако сме запалили цигара, сваляхме петлиците от униформата, за да не разберат от кое училище сме и да не ни накажат. Имахме вечерен час и го спазвахме. Ако сме без униформа, ни връщаха от училище. Послушни бяхме. Не смеехме да спорим с учителите, както се случва сега. Бяхме като коне с капаци”, каза Асен Мечкарски. Бившият монтьор в „Енергоремонт” и ТЕЦ „Бобов дол” допълни, че извън училище той и наборите му са били много ангажирани с работа. „Лятно време работехме в ТКЗС-то, на полето. Косили сме и сме събирали сено, бали, брали сме плодове, зеленчуци. Не ни оставяха да бездействаме. Аз се учудвам, че сега за младите няма работа. Ние сме работили по 40 г., а сега някои нямат по един ден трудов стаж”, спомни си Мечкарски. „Сега за децата и учениците е по-добре. Обръща им се много внимание. Задоволени са с много неща, разполагат с компютри и т.н. По наше време нямаше компютри, кафенета”, посочи Ганчо Рикев, който е бил технически ръководител към строителни войски в Дупница и работник по поддръжката в бобовдолския рудник „Бабино”.

Дошли на срещата отбелязаха, че с някои от съучениците не са се виждали от 50 г. „Поляхме срещата, но с мярка”, похвалиха се бившите възпитаници на Щанци, известно в региона и с името „Железната акадамия”.