-
Анелия Геренска: Дупница трябва да задържи младото поколение
-
Колеж за IТ технологии ще помогне на града да напредне
19 октомври – Празникът на Дупница. За града, неговите минало и настояще, за дупничани и празника разговаряме с историка Анелия Геренска, която е и директор на местния музей.
– Г-жо Геренска, да припомним каква е историята на Празника на Дупница.
– 19 октомври е Празник на Дупница от 1993 г., когато започва дейността на новосъздадения музей. Започва дебат. От Общинския съвет се обръщат първо към колегите с въпрос кой от дните в историята на Дупница е най-подходящ да бъде честван като празник на града. Има различни предложения, като се започне от деня на освобождението – там, разбира се, по дупнишки възникват спорове. Едни казват, че е на 2 януари – да, но стар стил, а дните в Руско-турската освободителна война е прието да се честват по нов стил, както е 3 март. Едното от предложенията е това, другото – 24 май, като общонационален празник. Краеведът Яне Билярски също имаше предложение. В крайна сметка общинските съветници се обединиха около това, че градът е пряко свързан с манастира на свети Иван Рилски. И наистина това са векове история, в които градът и манастирът са пряко свързани – още от 15-и век, когато градът се разраства, основават се първите метоси. Освен това манастирът попада в кааза Дупница и административно през цялото време на османското владичество се е водел в Дупница. Икономически, данъчни, административни отношения между манастира и държавата тогава са се уреждали през Дупница. Да не говорим, че по принцип връзките на дупничани към манастира и на манастира към Дупница са многопосочни и разнолики и това е било едно от най-важните основания денят на свети Иван Рилски, или т.нар. в нашия район Отчовден (от отец), да е избран за празник на града. Аз приветствам това решение, защото това наистина е голям празник, свети Иван Рилски е покровител не само на града, а и на цяла България.
– Кои са хората, за които на такъв ден като 19 октомври трябва да си спомним с признателност, защото са допринесли за развитието на Дупница?
– Много трудно е в големия исторически отрязък от време човек да назове имена. Обикновено ние, историците, започваме да мислим хронологически. Нашият град е град от векове. Искам да подчертая силно това, защото Дупница е с градски статут още преди Освобождението и продължава да бъде с градски статут. В града, особено през Възраждането, се изгражда наистина една градска култура, с характерните християнски махали, в които християнската община е била с изключително силни позиции. И връщайки се, може би там търсим и първите дупничани, с които и днес се гордеем, онези, които са дали облика на града като християнски център. Това първо са учителите. Една от личностите е Даскал Ристо, който, освен че е учител, е и изключителен общественик, политически ангажиран, включва се изключително активно в църковната борба. Той е представител на Самоковска епархия в Цариградската конференция при основаването и учредяването на екзархията. Точно манастирът е огнището, което дава просветителите. В ония години манастирът дава възможност на дупничани, на малки момчета от града да се учат на четмо и писмо, да се поддържа българският език дори и на такова ниско килийно ниво. В периода на Възраждането малките момчета дупничанчета са получили едно образование и когато цялата българска нация има нужда от просветители, именно от Дупница тръгват много учители и те са канени в различни български градове, за да могат да основат вече българските училища.
– Единият от тях е Христаки Павлович, да споменем и други.
– Разбира се, започваме с него, но има страшно много. Атанасий Чолаков, който също е жертва на църковната борба с гръцките фанариоти в Хасково. Георги Икономов, Димитър Бисеров, изключително в много градове, в най-близките до нас и в Македония – Прилеп, Велес, стигайки до подбалканските възрожденски градчета, където заедно с Ботьо Петков учителстват в основаните вече български училища и дали тласък на българската просвета. Това са наистина дупничани просветители, с които с основание можем да се гордеем, защото те надскачат нашата провинция и се включват изключително активно в борбата за народно училище, народна просвета, което е пряко свързано и с борбата за църковна независимост.
– Заслужилите хора в по-ново време кои са и що за хора са дупничани според Вас?
– Ще се върна към предишния въпрос. Тръгнах от Възраждането, защото това е една солидна основа и въпреки че освободителната война е един изключително преломен момент. Говоря чисто в демографски план, защото преди Освобождението 2/3 от населението в града са турци. Вярно, в околните селища преобладаващо е българското население, особено в навечерието на Освобождението, но освободителната война тук създава сериозен демографски проблем, защото 2/3 от това население в града се изселва, буквално бягайки с отстъпващата турска войска и местното турско население напуска града, разбирайки, че настъпва руската армия. Този вакуум не остава, точно тогава в града започва първо заселването на много хора от селата, а в същото време идват и страшно много бежанци. Когато вече при Бараково е сложена границата, в Дупница се заселват изключително много джумайски родове, купувайки турски къщи в центъра на града. Има свидетелства, че много хора от радомирските села се заселват в Дупница. Този демографски вакуум е запълнен, но и води до различия в етнографско отношение. Знаем, че се оформя Бешик мала, където харамиите за повече от 30 г. развиват дейност и по-късно някои от тях са привлечени към организираната борба за извоюване на освобождението на Македония и Одринска Тракия. Така че тук настъпва един пъстър етнографски елемент, който носи своите културни традиции и различия. И има един изключително важен момент, в който това бушуващо море, особено след войната, и заради това, че ние сме погранична околия страстите са мноого, мноого силни. Особено за бежанците, обяснимо е, те очакват промяна, да се върнат след това по родните места. Времето уталожва това море и вече, започвайки да се възприемат като дупничани, градят Дупница. В Дупница наистина има страшно много положителни хора – и в политически, и в икономически аспект, предприемчиви хора. И Иречек го казва: „Джумалии, хора предприемчиви, трудолюбиви се заселват в Дупница.” Вярно, със старите дупнишки родове изпадат в конфликти, но това отминава. След толкова много етнографски промени, ако днес можехме да направим генетичен профил на дупничанина, ще бъде много любопитно и интересно, но определено 2/3 от сегашното население имат корен и връзка с Македония, защото страшно много хора остават тук.
– Затова ли понякога казват „чешити” за дупничани? Говорим за един по-свободолюбив дупнишки дух.
– Да. И това. Тези хора от Бешик мала неслучайно са били наричани харамии, комити, по принцип хора с буен характер. Те също дават своето отражение. Като говоря за предприемчивостта, тук хората започват изключително оживена търговия, развиват нови култури – тютюнът започва определено да доминира и носи печалби на хората, които се занимават с него. В същото време всичко това води до смяна на културния облик на града, на архитектурата. Още Никола Лазарков дори в първото десетилетие след Освобождението казва, че започва да се усеща промяна. Всеки един от общинските кметове полага усилия. И ето това за мен е изключителна гордост – първата сграда, която се появява в Дупница след Освобождението, също е училище. Новото училище „Св. св. Кирил и Методий”, построено през 1888 г., след това веднага в двора на училището се строи храмът „Св. Георги Победоносец”. Това прави впечатление на изключително много хора – по време на бежанските кризи тук идват английски журналисти, които казват, че хората в Дупница вече имат изключително просторни училищни стаи. Ако трябва да назовавам имена, те са изключително много хора, които радеят за Дупница.
– Кой момент от историята на града след Освобождението е по-важен, преломен?
– Много важен момент от историята ни е дислоцирането на Седма рилска дивизия в града, защото тук се влива една изключително силна енергия. Преди това в града като пограничен район витае един страх, че Османската империя може да прекрачи прага и ние сме първите, които ще трябва да понесат това. Идването на 14-и македонски полк тук е посрещнато радушно от гражданите и самите военни са приети с отворени обятия и от Общинския съвет им се отпускат много средства, определят се много места за казарми, започва военното строителство, построена е военната болница. Притокът на офицерския състав, който е изключително ерудирин, образован, създава един елит и облик на града. Тогава е построено и Военното събрание, т.е. днешният Военен клуб, което се превръща в едно културно средище за всички граждани. Правят се представления, духовият оркестър е там. Усилията на военни и цивилни в изграждането на различни обекти създават един изключително приятен облик на града. Идването на военните наистина повлиява много положително. В града закипява една вълна за освобождаване на останалите под османско владичество територии. Тази вълна не е спирала всъщност, защото, както споменах, много от заселилите се тук от Македания искат да я видят свободна. Те са пряко ангажирани и живеят с мисълта, че утре ще настъпи моментът. Затова се включват и в Македоно-одринското движение, дружеството тук е изключително силно с многото акции. Това белязва първите години на свободния град. И вече балканските войни – ентусиазмът, ние сме първият град, от който тръгва освобождението на Македония. Всичко това прекрасно е описал в дневника си Никола Додов – още един изключителен общественик и ерудит за Дупница, изключително скромен, който се раздава в обществен план.
– На фона на това в последните години Дупница губи завоювани позиции. Градът ни се стопи, което е част от демографската криза за страната, но не е само това. Дупница не е това, което е била и което ни се иска да бъде. Според Вас кои са причините?
– Според мен това са неща, които са в общонационален и световен мащаб. Окрупняването на полисите – те са един притегателен център, който предлага освен по-добри условия за реализиция и едни по-добри условия за живот. Нормално е. Причините са много – и обективни, и субективни, но на първо място според мен времето има своите правила. Дупница неслучайно е била наричана „Гюмюш дере”, т.е. Градът на сребърната река. Това е така не защото има сребърни рудници, а заради стратегическото положение, благоприятния климат и най-вече заради това средоточие на пътища в града. Заради това, че всеки е минавал от тук. Било търговските кервани, било поклонническите. Преди да тръгнат към Рилския манастир, за който говорихме, хората са преспивали тук, т.е. оставяли са си сребърната меджидия в хановете, в търговските дюкяни. Всички пътешественици, минали през Дупница, го описват точно такъв – оживен град, в който тоя поток от хора стимулира развитието на занаятите, търговията, селското стопанство. Дупница наистина преживява тези върховни мигове, само че в един момент идва индустриалната революция. Това разстояние до манастира вече можеш да го вземеш с кола и да не оставаш в Дупница. В по-ново време Дупница пак е средоточие, пак възползвайки се от геостратегическото си положение. Изграждането на пътища, на железница предоставя друга възможност – за развитие на промишленост. В още по-ново време не бих казала, че е много трагично това, че дупничани бяха първите, които тръгнаха навън. Съгласна съм, че някои бяха принудени заради затварянето на предприятия, но някои тръгнаха заради това, че това е „първоначално натрупване на капитал”. Те отиваха в Италия или Англия, за да могат да започнат някакъв бизнес тук, очаквайки, че тук нещата ще бъдат по-благоприятни и им трябваха някакви средства, с които да започнат. Кой донякъде успял, кой остана, защото там повече му хареса или може би тук нещата все още не са тръгнали в някаква посока – по-очертана, по-защитена, по-протекционистична спрямо средната класа. Това е моето обяснение, но аз мисля, че дупничанинът е изключително и предпремчив, и има нюх за новостите.
– А кои са негативните страни на дупничани?
– В предизборно време сме, но точно затова искам да пожелая на всички съграждани малко по-голяма умереност. Защото в обществено-икономически план дупничанинът е изключително силно политически ангажиран до страст. Още от Възраждането, като споменах Даскал Ристо, той е представител на т.нар. българска партия, а не на гръкоманската, която много се е гърчеела и още тогава в християнската дупнишка община е имало страшно много спорове. Да не говорим за неприятните събития веднага след Освобождението от 1886 г., когато дупничани стряскат България с политическите си страсти и ексцесиите, до които се достига за изборите за Велико народно събрание. Тук са убити кандидат за народен представител, околийски началник и т.н. Говорим за Христо Грънчаров, Димитър Зографски – околийския началник. Всички са убити, и то… Труповете им са хвърляни в реката. Лазарков неслучайно не издава записките си в 30-те години, все още има живи наследници… То са процесии и т.н. Той пише, в новите записки, дето се публикуваха, са много страшни нещата. И по-късно – някак си политически много е ангажиран дупничанинът и със страст се впуска в такива спорове, пали се бързо и сякаш, че трябва на всяка цена да е неговото. Няма политическа умереност, в споровете, обществено-политически, се стига до крайности и, разбира се, до ексцесии, защото имаме и убити кметове и т.н. Стига се чисто до физическа разправа и разчистване на сметки. Същото е и след 1944 г., колкото за промяната на системата, толкова и лични мотиви има, за да се извършват всички тия убийства. Да, това е една от отрицателните страни на дупничанина. И то е нещо, което можеш да проследиш исторически в много различни етапи. Може би пак сме стигнали до такива моменти, но аз поне, в навечерието на празника, искам да поздравя дупничани и българите, защото свети Иван Рилски е закрилник на целия български народ. И бих апелирала наистина за умереност, защото периодите, в които тези страсти са притъпени, има съзидателност и просперитет. Тогава има напредък градът.
– Последните години използва ли се рационално стратегическото разположение на града? Какво пропускат управите на града, за да дръпне по-напред?
– Близостта до столицата би могла да се използва много успешно. Това натрупване на всичко в София, София не може да стане България и тази възможност трябва да се използва. И то в посока освен от туризма и планината, която винаги ни е закриляла и ни е давала и богатствата, и реките, и всичко, трябва да се възползваме и в посока на това да приютим нови технологии. Трябва да помислим и за образованието, защото ние започваме тук да нямаме кадри. Дори и някой да иска да инвестира, ние не можем да предложим качествена работна ръка. Не казвам, че досегашните общински управи не са се опитвали да върнат учителския институт, който загубихме, да не говорим за медицинския институт, но в тази посока трябва да се работи. IТ технологиите изискват да им предоставиш само хубаво място и те биха могли да работят отвсякъде по света. Затова мисля, че по-скоро трябва да има такъв колеж, колеж за IТ технолиги.
– И да не забравяме историческия туризъм.
– Разбира се. Тове е нещо, което винаги казвам. Не искам да се връщам нататък, но искам да пожелая на съгражданите ни да не се срамуват от миналото си и да изградим дом на паметта. Защото всеки, който дойде тук, иска да се запознае. Всъщност пита: кои сте вие и ние няма как да им го кажем, трябва да им го покажем.
– Кое ни дава самочувствие да се гордеем, че сме дупничани?
– Аз винаги съм се чувствала горда от това, че съм от Дупница. Горда съм, защото чувствам, че съм наследник и живея в град с една вековна история, с едни прекрасни традиции в културата, в образованието, за което говорихме, наследник на едни прекрасни хора – и учени, и културни дейци, които са излезли и все още излизат от града. Ето това също е един от големите фактори – ние имаме изключително добро младо поколение, което някак си не можем да задържим, просто много, много изтича.
