Стоимен Ангелов-Чиме с юбилейния медал и грамота, които получи в с. Страцин преди броени дни
  • Беше истински късмет, че складовете с боеприпаси в Дупница не бяха засегнати от някоя бомба

  • Аз съм един от малкото останали живи ветерани, които знаят къде е безименният гроб в града на петнайсетината македонци, които загинаха заради нас

  • Демокрацията е едно менте, при монархията и комунизма имаше много повече уважение и дисциплина

Старшина Стоимен Ангелов-Чиме от Дупница е един от малкото ветерани от Втората световна война, останали жизнени и с паметта си. Той е роден на 5 февруари през далечната 1927 година. Дупничанинът е дал 43 години от живота си на военната служба. Бил е на фронта с 22-ри Тракийски полк и е старшина в 32-ри МСП. За своята вярна, доблестна и дългогодишна служба е награждаван с много ордени и медали. Последната награда – юбилеен медал и грамота, подписана от министъра на отбраната Красимир Каракачанов,  Стоимен Ангелов получава по време на специална церемония в с. Страцин, Северна Македония,  миналата неделя. Двама от синовете му – Иван и Олег последват примера на баща си и също избират военната служба.
Разговаряме със старшина Ангелов в дома му, който се намира в близост до Градската градина в Дупница. Къщата му е спретната и с много хубав двор. Чиме си е направил и своеобразен музей, като е закачил множеството си медали и грамоти, изрезки от статии за него и снимки от миналото по стените на една от стаите. Веднага прави впечатление, че г-н Ангелов е много жизнен за годините си и помни много неща с ярки подробности и по дати.

Старшината като по-млад

– Старшина Ангелов, от какво семейство произхождате? Разкажете ни за детството си…
– Израснах в едно бедно и мизерно семейство. Баща ми идва от село Брежани. В Дупница са дошли много емигранти, които са били от Благоевградския регион. Той става чирак при Александър Огненски в Тютюневия монопол. Баща ми не беше пияница, но беше много сприхав и реагираше бурно понякога. Възпитал ме е с дисциплина и да помагам на хората. Израснал съм на това място, на което сме и в момента. Детството ми беше хубаво и го свързвам с доста приятни спомени. Много обичах музиката. Когато я чуя, сърцето ми започва да тупка много по-силно.
– Заради това ли се занимавахте с музика и в казармата?
– Да. Постъпих в 22-и пехотен Тракийски полк като музикантски ученик през 1940 година. Едни от най-големите дарители на полка бяха евреите. Други граждани също даваха, но не толкова много, колкото даваха евреите. Спомням си как тогава командирът на този полк ме нарече „Сина на полка”. Той нареждаше на голямата почивка да свирим музика на войниците. По-късно дойдоха и други момчета. През 1941-1942 година започнахме да ходим до Гърция заедно с полка. Отивахме месец май и се връщахме чак през ноември. Подготвяха ни млади офицери. За да си музикант, трябва да владееш математиката и да четеш нотите. Бяха ни направили една платформа на централната чешма в дупнишкото поделение. Качвахме се отгоре и свирехме сутрин и на вечерната проверка, в зависимост кой е дежурен. Там бяхме не по-малко от 800 човека.

Семейни снимки и спомени от миналото

– Вие сте били на фронта. Какво помните от този период?
– Бяхме в Гърция и тръгнахме към Петрич на 6-7 септември 1944 година. Не знаехме нищо за това, което се случва в България. Бяхме на гара Валовище, когато германците искаха да минат към Охрид. Когато те са минавали съвсем наблизо, ние сме били в село Ветрен, така че сме се разминали съвсем на косъм от среща с немците. Иначе какво да ви кажа за самите моменти на фронта… Ние, музикантите, имахме за задача да сме в тила, в лечебницата. Бяхме общо 45 човека, свързани с музиката. От тях 11 бяхме ученици. Четирима бяхме щатни и не можехме да напуснем, дори и да искахме. Бяхме дали клетва, все едно отбиваме войнишката си служба по този начин. Останалите, които бяха нещатни, една нощ си взеха багажа, избягаха и си дойдоха в Дупница. Нямаше време да свирим, помагахме в лечебницата по цял ден. Носехме ранени, прибирахме ги. Бях на 17-18 години и много тежко преживявах всичко. Виждах локвите кръв, чувах последните им думи. Всички се вайкаха за дечицата си, жените си и роднините си. Ние плачехме заедно с тях.

Ордените, които е получил старшината

Носехме пушките и раниците на убитите и ранените. Когато се върнахме в Петрич, вече бяхме заедно с 14-и полк от Благоевград. С нас бяха още малка войска от Сандански и т.нар. „касапски полк” от Гоце Делчев. Всички те бяха избягали от фронта и едва ги връщаха. За нас войната вече беше свършила. От Гърция се прибирахме основно пеша, само от време на време се качвахме на някой влак. Когато наближихме селата Бараково и Кочериново не можеше почти да се върви от тълпите хора. От двете страни на пътя ни бяха направили шпалир. Имаше майки с бебета, стари хора с бастуни. Всички питаха „Къде е синът ми?” и „Къде е мъжът ми?”. Някои от тях вече бяха с черни забрадки, мислейки, че техният близък е бил убит. Когато видеха, че го няма сред нас, започваха да пищят жестоко. Какъв ужас съм изживял тогава, само аз си знам. Тези писъци още отекват в ушите ми, няма как да ги забравя. Други пък бяха дошли, за да засвидетелстват уважението си към нас и ни правеха поклон. Когато стигнахме дупнишкото село Джерман, се хванах за главата. Видях мои съученици, на моите години, които са дошли, за да ме чакат и поздравят (В този момент Стоимен Ангелов не сдържа емоциите си и започва да плаче със сълзи, спомняйки си тези моменти). След това, в самата Дупница, от жп гарата до площада беше почерняло от хора. Всички хора искаха да срещнат полка и да го видят с очите си. Тържествата се състояха на площада и ни посрещнаха като истински герои.

Грамотите на Стоимен Ангелов

Когато се прибрахме в поделението, ни наредиха да не излизаме от района. Дадоха ни заповед да сдадем оръжието, започна демобилизацията. Останах до 1946 година, за да си довърша четирите години при военните, които ми се събираха заедно с музикалното училище там.
– Разкажете ни за бомбардировките над Дупница…
– Има някои неща, които са били публикувани по различните медии и аз не съм напълно съгласен с тях. Затова аз ще ви кажа моя спомен за всичко това. Тогава бях на 17 години, 8 месеца и 27 дни и бях в казармата, точно в този момент. Датата беше 4-и януари, 1944-а година и се намирах в поделението. Тогава се хранехме отвън, независимо дали беше зима, или лято. Беше един хубав слънчев януарски ден. Спомням си, че основното ядене този ден беше фасул. За десерт имаше мармалад. Тогава той се съхраняваше в сандъчета от шперплат и като го режеш, все едно режеш кашкавал или сирене. Спомням си това много добре. Както и че не успях да хапна от него, защото точно по това време чухме сигнала за тревога и цялото ядене си остана на масата. Всички бързо отидохме по различните скривалища. Пишат, че самолетите са били около 100. Но кой може да се ангажира с бройка и кой изобщо ги е броил, докато те бомбардират Дупница? Не знам колко точно е бил броят на самолетите, както и на бомбите. Самолетите идваха откъм Благоевград и се движеха по 3, по 4 в редица. Може и да стигнаха най-много до Сапарева баня, а може и да не стигнаха дотам, не знам точно.

Маршът „За теб, Българийо”

Отиваха до село Бистрица и се връщаха отново към града. Спомням си как една бомба удари училището „Евлоги Георгиев”, беше страшно. В момента там е имало само един човек – бай Андон, който беше чистач там и биеше звънеца. Той загина там. Това се разбра по-късно, тогава не го знаехме. Бяха убити цели семейства. Имаше скривалище в местността „Курт дере”, която е много близо до казармата в Дупница, но повечето от нас предпочетоха да се скрият в района на Ловния дом. Спомням си как в квартал „Гиздова махала”, също близо до поделението, имаше чешма, върху която беше направен един войник и от падналата бомба фигурата му се беше обърнала на обратно. Беше истински късмет, че складовете с боеприпаси не бяха засегнати от някоя бомба. Ако това се беше случило, тежко и горко на Дупница. Само една бомба щеше да е достатъчна всички в града и околните села да загинат до крак.
– Какво беше чувството да преживеете всичко това?
– Който не го е изживял, не може истински да разбере този ужас. Имаше всенародно погребение, на което присъствах. Бяха погребани хиляди хора. Имаше едно училище в района на църквата „Св. Георги”, което впоследствие беше разрушено. Бяхме на един подиум и постоянно свирехме погребални маршове. Имаше толкова много жертви, че се редувахме на смени. Стичаха се толкова много хора от всички околни села, както и от региона на Ихтиман и други съседни градове. Пристигна и Царица Йоанна, съпругата на Цар Борис III. Тези гледки още са пред очите ми. Аз вече свирех в духовия оркестър, който го командваше капитан Тодор Георгиев. Ако знаете само колко време ни отнемаше, за да стигнем до старите гробища. Имаше хиляди души, дошли да изпратят жертвите, имаше неописуемо голям брой цветя и венци. Беше гледка, която никога не можеш да забравиш.

Паметната плоча за загиналите военни в Харкан, която е направена в Градската градина, благодарение на Стоимен Ангелов

– Разбрах, че Вие сте един от малкото останали живи свидетели на това къде са погребани едни македонски войници. Ще ни разкажете ли за това?
– Те бяха около петнадесетина на брой. Тогава нямаше влакове от Македония, все още нямаше рейсове също. И техните близки така и не успяха да дойдат и да ги изпратят така, както подобава. Те са погребани в близост до телената ограда, която разделя старите гробища и къщите в близост. Помня много добре, защото моите майка и баща са погребани наблизо. Тези момчета са в един общ и безименен гроб и за съжаление няма абсолютно нищо. Нито е поставена някаква плоча, нито някакъв знак, нищо! Още много отдавна повдигнах въпроса да се направи нещо там и да се знае, че там лежат хора, дали живота си за нас. Но не получих никакъв отговор отникъде. Един господин дори ми каза „Не си слагай пръста, там където вратата скърца”. Задължително е да има плоча там! Ходил съм на почти всички военни гробища, които са извън България – в Унгария, в Ново село, Македония и др. Донесох пръст от Харкан, Унгария и заради мен тя е поставена на Градската градина в Дупница и там има специална плоча. Всичко това съм го направил, за да мога да казвам един ден на децата си и да им показвам как трябва да почитат загиналите във войните.
– Как продължи животът Ви след края на войната?
След това работих в една каменотрошачка, която се намираше близо до сегашната Спортна зала в Дупница. Само след около месец обаче ме изгониха, защото съм бил малък и не можех да нося камъни (смее се). След това ме взеха в с. Бараково да съм работник в книжната фабрика. Сложиха ме на една машина. Живеех в едно общежитие с още 5-6 човека от друго място. Те се връщаха всяка вечер пияни и ми взимаха хляба и сиренето. Заради тях не можех да се храня нормално, накрая бях много изнемощял, нямах сили за нищо. Така че и там стоях малко. Върнах си се в Дупница, където постъпих на работа в Тютюневия монопол, но и на това място не изкарах много.
– А как и кога се върнахте при военните?
– През 1948 година дойде една повиквателна за мен. Викаха ме в Окръжието да дам обяснение защо не съм служил войник. Аз и моят приятел Иван Оков тръгнахме към Самоков, където се намираше Окръжието. Вървяхме пеша в един страшен, ама страшен студ. Направо замръзвахме. Тогава видяхме две каруци, пълни с черги. Бяха някакви търговци, тръгнали за пазара в Самоков, тогава пазарният им ден там беше понеделник. Смилиха се над нас и ни качиха. Тогава всеки, който беше награден с орден, си го носеше на палтото, такава беше заповедта. И аз на скъсаните панталони и риза, си бях закачил Съветския медал и книжката, подписана лично от маршал Толбухин. Видяха, че наистина съм бил на фронта. Постъпих в поделението отново. Чудеха се, къде да ме сложат. Накрая извикаха готвача Борис Бандутов, който беше от с. Яхиново. Той се явяваше и като деловодител. Казаха му да ме обучи в разстояние на един месец и ако успее, него ще го освободят, а мене ще вземат. Този човек не ми даде да дишам и една минутка. Започнах да извеждам и завеждам писма, научих се на много работи. Пратиха ме на 45-дневен курс по машинопис в Боровец. След това не можех да се откача от това постоянно писане на машината. Пратиха ме на гара Мечкул, която е зад Крупник, и там работех. Именно на това място срещнах и жена си, която беше от Симитли. Прекарах общо 43 години към военните, чинът ми е старшина.
– Имате трима синове. Те по Вашия път ли тръгнаха?
– Двама от тях са старши офицери, а третият почина след боледуване преди две години. Родени са през 1950, 1951 и 1953 година. Първият се казва Иван Иванов и беше началник на управление в генералния щаб, отговаряше за въпроси, свързани със София-град, Перник, Радомир, Дупница и Кюстендил. Другият се казва Олег Иванов и също работеше в Министерство на отбраната. Третият, най-малкият, се казваше Любен Иванов и работеше към Министерството на външните работи. И тримата са с висше образование, първите двама завършиха Военната академия. Иван и Олег са вече пенсионери. Живеят си в София, но идват тук почти всеки ден. Грижат се за мен и ме наглеждат. Дължа много на жените им, които са лекарки, и също много ми помагат. Жена ми Пенка Иванова беше плетачка цял живот. Ако не беше тя, децата ми може би нямаше да са тези личности, които са в момента. Цялото им възпитание и мироглед идват от нея. Тя изцяло се грижеше за тях, защото имаше периоди от по няколко седмици, в които не се връщах.
– Какви бяха хората във Вашите младини?
– Хората бяха доверчиви и трудолюбиви. Мъжете хранеха семейството си с една нивичка от 2 декара. А сега цялото поле е пущиняк. Ходя вече три пъти в Унгария. Още в началото на унгарската земя, когато навлизаш, виждаш как всичко е обработено. А тук всичко пустее. Един от нашите сънародници, които бяхме в Харкан, попита една местна жителка как така гробищата там, където са погребани и български войници, са толкова чисти и поддържани. И тя каза, че това го правят жителите. Допълни, че чистят доброволно и се чувстват задължени. „Когато нашите мъже се биеха, вашите войници, които почиваха в тази смяна, ходеха до гората, режеха дърва и ни ги донасяха, за да се топлим ние. А ние сега им чистим гробовете, защото те бяха нашия караул!”. Дори само това е толкова показателно. Докато при нас вече няма никакво уважение към покойниците изобщо, както и към тези, които са жертвали живота си за България.
Другото нещо е коректността и честността. Например, трябват ни 20 лева. Баща ми казва „Отиди при еди кой си и му кажи да ти даде 20 лева”. Аз отивам и човекът веднага ми дава парите, след което се връщам право у дома. Баща ми като вземе пари и първото нещо, което прави, е да отиде да му ги върне. Сега, ако дадеш на някого 20 лева, той ще ти върне само 5 и ще ти казва „Нали ти ги върнах!” и няма никога да видиш останалите пари. Хората вече са много по-студени, отколкото преди години. Аз дружа с всякакви хора. За мен няма значение дали някой е циганин, или българин, дали е богат, или пък е беден. Обаче всички са надменни, всички станаха важни. Правят се, че не те познават. Докато съм бил деловодител, а след това и тиловак и както цял живот съм бил към военните, съм помогнал на много хора. Но много от тях вече и „Добър ден” не ми казват. А аз не обичам да свалям шапка на никого, особено на такива хора, които не показват уважение. Затова и аз си ги отминавам.
– Вие сте жив свидетел на три режима – монархията, комунизма и демокрацията. Можете ли да ги съпоставите?
– Сега, при демокрацията, всеки ти обещава колко хубаво ще бъде. Обаче всичко това се оказва лъжа и фалш. Демокрацията е едно менте. Обещават ни всичко да бъде чудесно, а само ни лъжат. Мога да кажа, че в предишните два режима имаше много повече дисциплина. Хората се доверяваха един на друг и много повече си помагаха. Доволен съм, че съм роден и живял в тези времена, защото те ме направиха много по-дисциплиниран и отговорен. Научих се да уважавам всеки един по-възрастен от мен човек. Няма бате, няма чичо, няма военен чин.
– Само преди няколко дни бяхте в село Страцин, Северна Македония, където получихте грамота, подписана от министъра на отбраната Красимир Каракачанов, както и юбилеен медал по случай годишнина от Втората световна война. Доволен ли сте от това уважение?
– Да, беше много хубаво. Като отидохме за нас бяха предназначение най-предните столове. Всички идваха, за да се ръкуват с мен и да ме поздравят, наистина ми засвидетелстваха голямо уважение.
– Изглеждате наистина много жизнен и с паметта си. Какво правите, за да се поддържате на тези години?
– Нищо конкретно не правя. Цял живот съм работил, каквото трябва, и съм се съобразявал с много неща. Имам цяла кутия с лекарства, които пия, но се чувствам добре. Ходя си на разходки и на кафе, пазарувам си. Синовете ми идват почти всеки ден. Има една жена, която идва да ми почиства и да ми готви храна. Подкрепата на семейството ми е много важна. Когато съм някъде на път, постоянно ми се обаждат. Грижа се за двора на къщата си и цветята, които имам. Това ме поддържа бодър и щастлив, другото е от Бога!

2 КОМЕНТАРИ

  1. Поклон за смелостта и храбростта на човека ,жив и здрав да е още дълги години и да запише спомените си в книга .Само ме е яд че бомба не е ударила още тогава гиздова махала !!!

  2. Невероятно справедливи и честни хора.Бях войник при единия от синовете му в Самораново

Comments are closed.