105 години от смъртта на Пейо Яворов

Обществеността на Благоевград отбеляза 105 години от смъртта на Пейо Яворов

„Почитаме паметта не само на гениалния поет Пейо Яворов, почитаме и революционера Яворов, защото не са много нашите гениални поети и революционери. Преди Освобождението такъв е Ботев, а след 1878 година втори такъв е Яворов. Той е свързан с историческите борби и преди 1912 година, и по време на освобождението на Пиринска Македония. Неговата чета освобождава Банско и Неврокоп, както и пристанищния град Кавала, който днес е в съседна Гърция. Той отдава живота си в борбата за освобождението на Македония и за присъединяването й към общото българско отечество“. Това каза зам. областният управител на Благоевград Иван Стоянов по повод 105 години от смъртта на великия Яворов.

Церемонията, която се състоя пред бюст-паметника на поета и революционера, започна с изпълнение на националния химн, а след това ученици от Девето основно училище, чийто патрон е Пейо Яворов, рецитираха едни от най-известните стихове на гениалния български поет. Цветя на бюст-паметника на Яворов положиха зам. областният управител на Благоевград Иван Стоянов, вр.и.д. кмет на Благоевград Иво Николов, представители на културни институти и обществени организации, граждани.

В Общински исторически музей-Гоце Делчев е открита изложбата „Посвещенията на Яворов“

 

 

Експозицията е на Националния литературен музей – София и с това събитие Гоце Делчев отбележи 105 години от смъртта на големия български поет Пейо Яворов. Експозицията съдържа богат масив от оригинални материали, съхранявани във фондовете на къщата музей „П. К. Яворов“ в София.
Ръкописи, снимки, кореспонденция, първи издания с автографи, лични вещи и художествени произведения по нетрадиционен начин ни срещат с интелектуалния и емоционален свят на Пейо Яворов. Посвещенията на поета са отправени към най-близките хора от неговото семейство, към духовните му съмишленици от кръга „Мисъл”, към хората, с които го свързват „хайдушките му копнения” – Боян Пенев, Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Тодор Николов, Гоце Делчев, Тодор Александров, към жените, вдъхновили най-съкровените му лирически изповеди. Сред тях са Нонка Чипева, Дора Габе, Мина Тодорова, Лора Каравелова.
Те са свидетелство за приятелските общувания на поета, за творческите му контакти, за интимните му преживявания. В изложбата има много поезия, философски и интимни откровения и послания.
Автори на изложбата са ст.н.с. д-р Милкана Бошнакова и Пенка Кирякова, а оформлението е дело на художничката Ивелина Велинова от Националния литературен музей.
Изложбата ще бъде експонирана до 30 ноември.

 

В самоковското село Бели Искър правят възстановка на сватбата му с Лора Каравелова

 

В самоковското село Бели Искър от няколко години правят възстановка на венчавката на Яворов и неговата любима Лора Каравелова. Исторически факт е, че Яворов и Лора се венчават през 1912 г. в Бели Искър, откъдето е тръгвал каналът за преминаване на четници и за прехвърляне на оръжие и други материали от свободна България във все още поробена Македония. Яворов често рискувал живота си, пресичайки границата като четник и войвода. След тежки боеве на четата, в която участва Яворов в района на Якоруда, той слиза с част от другарите си, за да се ожени в отдалеченото от София село, разположено в подножието на „Демир капия”. Събитието е документирано със снимка в българската преса.

 

Дружбата на Яворов с Тодор Александров ще продължи, докато смъртта ги раздели.


Ето какво пише д-р Георги Тренчев от филиала на Македонския научен институт в град Разлог в desant.net: „По време на Балканската война Яворов отново е в Македония. Само три дни след сватбата си с Лора той е с четата си на гара Белово на път за границата. Участва в освобождението на Банско и Разлог от турците и става първият кмет на Неврокоп (днес Гоце Делчев).
На 27 октомври Яворов заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров превземат град Кавала. Овладяването на този 50-хиляден град и задържането му една седмица до идването на българските войски е една от най-значимите военни операции на четите на ВМОРО по време на войната. Яворов се завръща в София, но мисълта за Македония и безнадеждността след Балканската война го терзаят. Затова през 1913 г. той пише на Данаил Крапчев в Солун:Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам”.
Участието на Яворов в революционното движение за освобождение на Македония не е епизод в живота му, а съдба, същност. С бъдещето на Македония той започва своя съзнателен живот и със спомена за Македония завършва своя жизнен път. Затова, умирайки далеч от поробена Македония, в допълнение към завещанието си ще напише: „Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея”.
И Яворов наистина умира с мисълта за Македония и чувството, че не е изпълнил своя дълг към нейното освобождение. Затова в предсмъртното си писмо пише до своя приятел Тодор Александров: „Брате Тодоре, Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!”…

 

„ЗАТОЧЕНИЦИ”

 

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

 

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша — необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам — до гроб зарица

сред споменът един.

 

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет.

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой — съдба завидна! —

край твоя свят олтар.

 

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни… Простира

нощта крилото си — и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

 

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор — за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай…

 

Горчива скръб сърца ни трови. —

Прощавай, роден край!