-
Все още е живо чувството на разочарование и обида от унизителното третиране на нашата страна от победителите в Първата световна война (1914-1918 г.)
100 години след подписването на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.) ментално продължават да се усещат неговите последствия, защото в българското общество има достатъчно негативни настроения към случилото се тогава.
Последиците се усещат, преди всичко загубата на определени територии. Ако говорим за другите загуби – финансови репарации, унищожаването на армията – те отдавна са преодолени. Проблемът е в обидата, защото България е изведена от състоянието на регионална сила и подложена на унижение и подценяване. Ньойският договор създава една противоречива ситуация в страната. Довежда до много силни противоречия между левицата и десницата, което дотогава не е съществувало, между управляващи и управлявани. Два пъти в България има условия за гражданска война и тя се разразява в една или друга степен. Този резултат рефлектира по-късно по време на 45-годишния комунистически режим с общите оценки за българските правителства, които довели страната до национални катастрофи, неглижиране на буржоазията, подценяване на миналото на България от 1918 до 1944 г. За съжаление все още в обществото съществуват оценки, които са непреодолими стереотипи за момента.
Няколко години след подписването на Ньойския договор нашият елит си взима поука и преминава към политиката на мирна ревизия и неутралитет, която спазва до 1941 г. През 1941 г. България няма избор към кого да се присъедини. Ние се присъединяваме към Германия, което за нас има фатални резултати. Този избор има и емоционална цена: ние ще решим националния въпрос. След края на Втората световна война (1939-1945 г.) светът се променя драстично.
Нека не звучи обидно, а днес имаме ли политически елити? Това са случайни хора, които са намерени случайно на пътя, случайно са се харесали на определени групи, включително избиратели, случайно попадат в парламента и 4 години по-късно вече никой не ги помни. Някои остават по-трайно, някои са професионалисти, но доколко става дума за елит. Елитът е общност, която има подготовка и визия, както и средства за реализацията на тази визия.
Ние нямаме визия, но имаме парола, че се развиваме към някакво светло бъдеще.
България може да попадне в сложна ситуация на Балканите, която може да я неглижира, ако не води разумна и предпазлива политика. Не трябва също така да чакаме, че някой ще тръгне да ни спасява. Тук нещата зависят от нашата собствена политика.
Балканската история непрекъснато създава проблеми. Тук са много живи емоциите, националната неприязън, другият може да бъде възприет и много бързо след това намразен неистово. Достатъчно е да си припомним сръбско-косовските проблеми или сръбско-българските и т.н. Ситуацията е доста сложна, тя изисква предпазливост, внимание и познаване. Хубаво е заиграването с историята, но тя не е печеливша карта. Има държави с малка история, но с безупречна демокрация и спазване на човешките права и обратното.
Сърбия е лишена от достъпа до море и вече не е никаква регионална сила, имат много въпроси за бъдещето, но както показва историята – тя може да бъде възприета много бързо от Запада. Затова за нас е важен въпросът: какво сърбите правят с нашите сънародници в Западните покрайнини и какви права им дават днес?
Въпросът не е законни ли са, или незаконни границите. Ясно е, че границите са незаконно създадени от Ньой по силата на един диктат.
Въпросът е какво става с българите, как се защитават техните права? Това е една позиция, която е много важна, защото в Сърбия живеят хора с българско самосъзнание или искат да имат българско самосъзнание. Това тяхно желание трябва да се уважава, то се признава и от международните договори. Езиковите, човешките и културни права трябва да се зачитат. Печелившата позиция е София да настоява Белград да спазва международните договорености по отношение на българското малцинство. /БГНЕС
——————————
Проф. Николай Поппетров, Институт за исторически изследвания при БАН. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.
