Уважаеми читатели, на страниците на в. „Вяра”, в няколко поредни петъчно-неделни броя, ще ви представим разкази – спомени от Милчо Спиров.
Милчо Стоянов Спиров е роден на 15.01.1935 година в кюстендилското село Шишковци. 14-годишен претърпява инцидент, застрашен от ампутация е единият му крак, но в последния момент майка му намира проф. Бойчо Бойчев, който прави брилянтна операция и спасява крака.
“Ти трябва да учиш, да завършиш висше образование, защото с този крак не може да си орач и копач”, заключава видният професор. Милчо се вслушва в съвета на професора и е приет в СУ “Климент Охридски” – специалност “Математика”, но пари за следване няма и Милчо се записва в Агрономическия факултет, където е на пълна държавна издръжка. Второ висше образование завършва през 1972 г. в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Последователно работи като главен агроном, учител и директор в АПК и земеделските гимназии в Кочериново и Кюстендил. Започва кариерата си като учител по биология в техникума в град Сапарева баня, който е бил там до 1973 година.
През 1991 година печели конкурса на “Земиздат” и заедно с професор Топчийски написва учебника по овощарство, от който и до днес се обучават учениците от професионалните гимназии в България. Автор е на над 200 статии в областта на земеделието и социалния живот в България. Сега на 85-годишна възраст е двигател на културния и интелектуален живот в Кюстендилския край. Живее поравно в родното си село Шишковци, в град Дупница и град Кюстендил.
Баща е на дългогодишния преподавател по математика и директор на Софийската математическа гимназия „Паисий Хилендарски“ – Антони Стоянов. Бил е приятел с един от най-изтъкнатите родни художници – Владимир Димитров-Майстора.
Очакваме и други наши читатели да ни изпратят свои истории и спомени, които да бъдат публикувани на страниците на вестник „Вяра”.
Лозето не иска молитва, а иска мотика
През далечната 1964 г. имах възможност да се запозная с един от най-известните лозари в Кюстендилския край – дядо Мариян от град Дупница. Неговата известност и популярност в средите на лозарите се дължеше на голямата му любов и професионална привързаност към лозарството.
Всяка професия изисква любов и привързаност, която да върви ръка за ръка с теб, така че раздялата ти с нея да дойде с края на земния ти живот. Такава привързаност бързо открих между дядо Мариян и лозарството. Той имаше за частно ползване лозе на местността Балановски рид с площ 1 декар (б.а. сега през неговото лозе минава автомагистрала „Струма“). Там почвено-климатичните условия са най-подходящи за развитието на лозарството. Релефът, почвеният тип, надморското ниво, броят на слънчевите дни в годината, хранителният режим на почвата, подпочвената вода заедно с големите грижи, майсторлъкът в прилагането на агротехническите мероприятия и подходящата растителна защита създаваха предпоставка дядо Мариян да е обявяван от лозарите в Дупнишка околия нееднократно като „Цар на лозята“. Тази негова известност често ме караше да го посещавам на лозето, където неотлъчно се грижеше за него.
В разговорите ми с този трудолюбив и предан на лозарството човек аз се мъчех да си отговоря на въпроса – вродена ли е тази негова любов към лозарството, или придобита? В процеса на контактуване и доста години познанство открих, че професионалната привързаност и изградената любов към нея е в еднопосочността в развитието на човека и в непрестанното търсене за обогатяване на онези генетични заложби, които му доставят удоволствие да ги ползва ежедневно. Дядо Мариян беше млад пенсионер и всеки Божи ден на кончето си идваше на лозето. Това негово ежедневие бе дало способност на кончето му да знае наизуст маршрута и от дома му до лозето да го транспортира без навигация. Работния си овощарски инструмент оставяше в лозето и с насмешка обясняваше: „Моите писалки –мотиката и дикела, никой не ги краде. Тях крадците не ги търсят.“
След като промених професията си от агроном по растителна защита в учител по лозарство и овощарство, реших, че ще е от полза за учениците ми да ги заведа в лозето на дядо Мариян. Всички агротехнически мероприятия той провеждаше така, както художникът Владимир Димитров-Майстора рисуваше зрелите гроздове в лозята – с любов и голямо старание. “Майстора рисува отрупаните лози с грозде, но за да има богато плодородие, което да рисува, ние, лозарите, трябва да обработим, окопаем, проведем резитби – зимни и летни, и с подходящата растителна защита да получим „лозовите мадони“ – казваше дядо Мариян. Пред учениците ми той демонстрираше своето умение да разговаря с лозите. Много често мои ученици, сега пенсионери, си спомнят за него. Спомням си и аз. Не мога да скрия, че през целия си земен живот като специалист, учител и директор на земеделска гимназия не можах да израсна и стана такъв майстор лозар, че да чуя благодарните думи на лозите -„Благодаря ти, господин Спиров, че ме подмлади, нахрани и ни предпази от болести“. Професионална завист, но творческа и градивна, такава съм мечтал да възпитам в учениците си. След тежкия труд на лозаря, за който дядо Мариян казваше: „Лозарството е професия, при която човек се труди, а черквата е мястото, в което човек се моли. Лозата иска мотика, а не само молитва“. През есента по време на гроздобер ще каже: „Е, даскале, заповядай да те почерпя от моето грозде“.
Един делничен ден дядо Мариян отново отишъл на Балановски рид при любимото лозе, но до късно вечерта не се върнал. Синът му Методи го намерил, заспал вечния си сън, до една лоза.
Връщайки се назад, повече от петдесет и пет години, аз зрително си възпроизвеждам онзи земен Рай, който беше създал дядо Мариян.
Автор: Милчо Спиров
