Уважаеми читатели, на страниците на вестник „Вяра” продължаваме да публикуваме разказите на Милчо Спиров. Той е роден в кюстендилското село Шишковци. Сега животът му протича между Шишковци, Кюстендил и Дупница.
Той е на 85 години и продължава да обогатява културния и интелектуален живот в Кюстендилския край.
Очакваме и други наши читатели да ни изпратят свои истории и спомени, които да бъдат публикувани на страниците на вестник „Вяра”.
Двама имигранти от царска Русия са намерили убежище в село Шишковци
Моето родно село Шишковци се намира само на 8 км от град Кюстендил. Минералните извори са дали възможност още около преди 8000 години да се основе селище – един от първите градове по нашите земи с римските имена Улпиа Пауталия, Пауталия Аврелий, Велбъжд, а по-късно Ълъджа, Коласия и Кюстендил. Тук от недрата на земята блика топла минерална вода с температура 73 градуса, богата на сяра и много други минерали, които я правят изключително много лековита.
Кюстендилската котловина е известна като овощната градина на България. Голямото богатство от топли минерални извори, свеж боров въздух и най-вкусните череши, сливи, грозде и всякакви други плодове и зеленчуци са дали предпоставка за развитието на овощарството, хранително-вкусовата промишленост, балнеолечението и туризма. Около курортния център Кюстендил са се появили и множество китни села.
„Ако има рай на земята, то той несъмнено е в Кюстендилския край със сърце село Шишковци“ – възкликва най-големият български художник Владимир Димитров-Майстора, който прекарва най-силните си творчески години – повече от 26, тук, в село Шишковци. Това съчетание на природа и хора с вродена вътрешна и външна красота са привлекли и много семейства не само от други краища на страната, но и извън нея да дойдат и да се заселят тук. Сред тези заселници са и руските имигранти Капетон Чокунов и Валентин Подменев.
Капетон Николаевич Чокунов е роден през 1878 година в Русия, избягал през 1917 г. по събитията около Октомврийската революция. Той се заселва първо в Турция, където прави опит да се занимава с търговия на облекло, но по неговите думи „Я купил брюк за 50 и продал за 25“, т.е. банкрутирал. Останал без пари, той се насочва към България, за да търси убежище. Опитва се да живее в София, но след нов неуспех през 1924 г. пристига в родното ми село Шишковци. Тук той намира спокойствие и радушен прием от чистосърдечното население. Открива обущарска работилница в селото. Той е бил образован човек с прекрасен почерк, бивш военен казак с офицерски чин. Живее в селото до своята смърт в деня на Коледа – 07.01.1945 г. (по стар стил).
Валентин Николаевич Подменев е роден в град Твер (Смоленска област) през 1900 г. Баща му и майка му са били професори в Московския университет, а двамата му братя били царски инженери. През 1917 г. цялото семейство е разстреляно от новата власт – оцеляват само сестра му (омъжена извън Москва) и юношата Валентин. Тогава той търси убежище в България – първо в София, но след тежкия си живот там, през 1923 г. се заселва в село Шишковци, където живее до своята смърт през лятото на 1957 г.
Капетон и Валентин намират подслон и местодомуват при най-известния майстор сградостроител Атанас Димитров. Освен подслон той много често им подсигурява работа в дъскорезницата си, а в свободните дни те са работили и при семейства, нуждаещи се от сезонни работници. Валентин често е ходил на риба по реките Струма и Драговищица и винаги се е връщал с богат улов.
В спомените си шишковчани често споменават за особено голямата им носталгия по тяхната родина Русия, по близките и приятелите им там. Синът на техните хазаи – сега на 94-годишна възраст Павел Атанасов, известен от миналото електротехник, си спомня за тях като за близки на семейството му.
„Когато говореха за Русия и спомените за семействата им там, сълзите и въздишките ги задушаваха, а мъката им неусетно се пренасяше и при нас, слушателите.
Населението на Шишковци толкова ги обичаше, че се беше сраснало с тях и всяко семейство ги считаше като свои. Това чувство и тази привързаност се чувстваше и при нашето семейство. Баща ми Стоян Спиров, макар и много беден, не пропускаше да ги покани да изкарат с нас заедно големите църковни празници като Рождество Христово, Великден, Гергьовден и други. В нас те се чувстваха като у дома си, а ние, децата, бяхме любопитни да наблюдаваме хора, дошли от хиляди километри. След като се нахранехме и след увеличението на градусите с домашното червено вино, баща ми започваше българските народни песни, придружаван от нас, децата. Не след дълго песните продължаваха на руски език. Валентин свиреше на мандолина, а песните му така звучаха, че думите му сякаш не излизаха от устата, а от сърцето. Най-често пееше песента „Вольга Вольга мат родная, Вольга русская река…“
Аз и двете ми сестрички бяхме така запленени и привързани към Капетон и Валентин, че ги чувствахме като най-близки роднини.
Изминаха много години оттогава – дете бях, възмъжах, беден и гладен бях, а сега съм духовно, материално и здравословно богат. Често си мисля, че човешката доброта, благородство и дарителство се следи много внимателно от Бог, който възнаграждава, понякога и стократно тези хора и потомствата им за това, което са направили в своя живот. Но от друга страна, както е възкликнал руският поет Лермонтов в стихотворението си:
„Смерть поета“ – Но есть и божий суд,
наперсники разврата!
Есть грозный суд: он ждет;
Он не доступен звону злата,
И мысли и дела он знает наперед.
Той въздава и не забравя експлоататорите и егоистите и те рано или по-късно жънат това, което са посели. Моят извод е, че човечеството трябва да обърне по-голямо внимание на честността, справедливостта, достойнството, благородството и дарителството, за да заживее в един нов свят на спокойствие, благоденствие и щастие.
Милчо СПИРОВ
