Актрисата в дупнишкия театър издаде трета стихосбирка

 

Тя е слънчева и енергична. Любовта прелива от сърцето й и завладява хората около нея. Почти три десетилетия на сцената се въплъщава в образите на различни герои. А през последните няколко години радва почитателите си и с нежна и красива лирика.

Тя е доайенът на дупнишкия театър Василка Сумева, а повод за нашия разговор е излизането от печат на третата й стихосбирка  „Докато дишам”.

  • Как би продължила заглавието на своята стихосбирка? Докато дишам…
  • Ще вярвам в добротата и любовта на хората. Закодирала съм го по някакъв начин и в броя на стихотворенията – 96. Тази цифра е специална за мен. 9 е рождената ми дата, а 6 е цифрата на любовта.
  • На какво и на кого са посветени новите ти стихове?
  • И в тази стихосбирка оставам вярна на своя почерк, въпреки че този път стиховете не са разпределени в цикли, както беше в предишните ми книги. Първите около 24 стихотворения са посветени на моето семейство, на внуците ми, на децата ми, на мен самата – това, което съм, това, в което вярвам. Подредбата след това е отражение на природата около нас. Понякога има дъждове, урагани, дори торнада. Понякога и ние, точно като времето около нас, имаме бури в душите си. Попадаме в бездна. И в такива моменти, когато съм била в емоционална пропаст и съм правела неистови усилия, за да изляза, съм написала 36-те стихотворения, които са като своеобразен втори цикъл в стихосбирката. След тях следват 36 творби за светлината. Представям я най-вече чрез любовта.
  • Как се раждат творбите ти? Кое те провокира да пишеш?
  • Обикновено пиша късно вечер. Когато пиша, всичко спира да съществува. Оставам сама със себе си. Получавам своеобразна амнезия за заобикалящата ме среда и действителност. Получавам провокация от дума, снимка, цитат, песен и сякаш попадам в някаква сфера. У мен се събужда потребност веднага да седна и да напиша мислите си. Имам една особеност – не мога да пиша стихове на лист. Вдъхновението ме изпълва само ако пиша на клавиатура. Така че нямам ли електронно устройство пред себе си, спирам да творя. На едно представяне на книгите ми в Перник имаше една закачка от публиката. Трябваше да напиша римувано четиристишие по зададена от тях тема. Дадоха ми лист и химикал и аз буквално се сковах. Добре че в следващия момент се сетих, че телефонът ми е с мен. Извиних се, взех телефона си и само за няколко минути сътворих стихчето. Нямам обяснение за тази моя чудатост, но е факт.
  • Каза, че когато пишеш, всичко около теб изчезва. В този смисъл бягство ли е писането за теб?
  • Да, определено е бягство. Сцената, на която съм вече 27 години, е другото име на живота ми. В тази ситуация, в която се оказахме всички през изминалите месеци, аз трябваше да се спасявам по някакъв начин. Сцената ми липсваше изключително много. И доброто в злото, което ме откъсна от театъра, беше това, че имах повече време, за да пиша. В общата изолация аз си създавах собствено пространство, където допълнително се изолирах от света и творях.
  • Знам, че имаш около 650 стихотворения. Откъде намираш толкова голямо вдъхновение?
  • Често се шегувам, че съм от късноразвиващите се, защото има хора, които започват да пишат на 6 години, а аз прописах на 60. Всъщност, ако трябва да съм точна – на 58. Хората казват, че всяко нещо има своето време. Очевидно сега е дошло моето. Въпреки че през целия си живот съм обичала литературата. В театъра непрекъснато се докосвах до художествените творби на различни автори. Но самата аз не пишех. И сега се чувствам изпълнена с толкова вдъхновение, че то просто извира от мен.
  • Знам, че много обичаш театъра. Сега имаш и страстта към писането. Ако можеше да започнеш житейския си път отначало, пак ли щеше да избереш същото поприще?
  • Да. Не бих се замислила дори. Аз мисля, че това е предначертаният ми път от Бог. Може би нямаше да завърша икономически техникум. Направих го, за да докажа, че мога да бъда отличничка навсякъде. Не защото е било важно за мен. Мисля, че съм го направила от инат във възраст, в която той често е водещ мотив. Бях провокирана от родителите си, че няма да се справя, и реших да им докажа обратното. Всъщност животът след това ми удари доста шамари, за да ми покаже, че не с всичко мога да се справя. Но се старая.
  • Има ли нещо, за което съжаляваш, поглеждайки назад?
  • През 1993 година, когато започнах работа като професионална актриса в театъра, кандидатствах в Благоевградския университет, специалност „Актьорско майсторство”. Бях на първо място в списъка на приетите. По това време бях майка на три все още малки деца. Икономическото положение на страната не беше добро. Не бях сигурна, че ще мога да си позволя финансово да обезпеча това обучение и се разколебах. Така и не се записах. Може би ми е липсвало малко окуражаване от страна на хората до мен. Може би самата аз трябваше да намеря кураж вътре в себе си, за да последвам мечтите си. Но не го направих. Съжалявам, че не проявих онзи инат, който проявявах като по-млада, за да направя тази важна крачка. През следващата година един от колегите ми, покойният Асен Диков, завършваше висшето си образование и аз участвах в неговия дипломен спектакъл. Неговите преподаватели бяха тези, пред които аз се бях явявала на изпит. Единият от тях ме позна и ме попита: „Защо се отказахте?” Нямах отговор, имах само болка.
  • Изигра ли всички роли, които искаше да изиграеш?
  • Не изиграх най-желаната – Йовковата Албена. Това е другото нещо, за което съжалявам. Вече не бих могла да го направя. Но пък изиграх стотици други роли, всяка от които има своето кътче в душата ми.
  • Освен в театъра, ти участваш и в някои хитови български сериали. Сега в едно друго амплоа правиш представяния в различни градове и се срещаш със свои почитатели. Промени ли те известността?
  • Това да си разпознаваема личност е нож с две остриета. Не можеш да се скриеш от околните, да бъдеш себе си тогава, когато това може да не отговаря на разпознаваемия ти образ. Това понякога тежи. От друга страна срещата с хора, които си докоснал с творчеството или с таланта си, носи огромна радост и удовлетворение. Затова съм по-склонна да приемам популярността си като дар, който ми позволява да правя това, което обичам. Но тя никога не ме е карала да се чувствам по-специална от когото и да било. Известността не ме променя, а по-скоро показва същността ми.
  • Съжаляваш ли, че не си отишла в по-голям град и по-голям театър?
  • Не, аз обичам града си. Тук съм родена, тук съм израснала, това ми е коренът. Боли ме, че много млади хора напуснаха Дупница и отидоха да живеят в чужбина. Едната ми дъщеря също е в Италия. И когато лятото се приберат, тук ги наричаме италианците. Когато се върнат в Италия, ги наричат българите. Те са чужденци и тук, и там. Превръщат се в хора без корени.
  • Имаш ли стихотворение на тази тема? Виждам, че те развълнува много.
  • Нямам стихотворение, специално посветено на това. Но преди няколко дни написах едно по повод рождения ден на внука ми Виктор. Там засягам и тази тематика. Ето част от него:

Какво като си толкова далече,

В страна, която считаш за родина?

Във вените ти кръв българска тече

И това е закодирано в годините!

А празникът е истински тогава,

Когато душите ни празнуват,

Вярвам, „кръвта вода не става” –

Българските гени в теб бушуват.

  • Силни думи! Някое от твоите деца наследи ли таланта ти и афинитета ти към изкуството в различните му форми?
  • Казват, че точният ген се предава през поколение. Може би е така, защото моята баба, чието име нося, е била душата на седенките някога. Пеела, разказвала приказки, истории. Била е неграмотна, но много духовита. И може би, ако има нещо у мен, което е по-различно, е наследено от нея. Наблюдавайки внуците, виждам, че са взели нещичко и от мен. Внучката ми Мария, която е много умно и талантливо дете, постоянно ме кара да си играем на театър. Има някакво зрънце в нея, което ако реши, може да развие, като порасне. Децата ми не го носят в себе си и затова не са го проявили.
  • Какво е твоето послание към хората, които четат стиховете ти? Какво е онова, което те изпълва и искаш да го споделиш с другите?
  • Има една мисъл на Чаплин: „Сила ти е нужна, когато искаш да нараниш някого. За всичко останало ти е нужна любов”. Любов към всичко, което те заобикаля, към природата, към хората. И моето послание е да се изпълним с тази любов и към нея да добавим като подправка доброта, съпричастност, емпатия. Да не правим на другите това, което не искаме да правят на нас. Освен това искам да окуража хората да не се предават, когато имат трудности. Вижте какво е времето навън, особено през този месец. Няколко пъти през деня облаците сменят слънцето, дъждът се редува с горещина. Така е и в живота. Има бури, има и слънце. Но точно както природните бури отминават, така си отиват и тези в душите ни. Затова искам да кажа на хората да не се отчайват, да гледат по-философски на живота и да го приемат такъв, какъвто е.
  • Преди 20 години ти зададох въпроса какво е това, което ти помага да изглеждаш толкова млада и ти дава енергия, която докосва всеки, с когото общуваш. Ти ми отговори, че най-вероятно причината с крие в това, че сърцето ти е пълно с любов и хубави емоции. Сега този въпрос все още звучи актуално по отношение на теб. Твоят отговор продължава ли да бъде същият?
  • Да, и отговорът ми отпреди 20 години е актуален. Ако има някаква промяна, тя е по-скоро в помъдряването. Ако преди не съм можела да простя определени неща, сега го правя. Имам своите безсънни нощи на прощаването, така ги наричам. Възрастта е привилегия, която не е дадена на всеки. И тези, които са избрани да стават все по-възрастни и по-възрастни и да носят в себе си онова детското, което живее още и в мен, са благословени. Аз съм на 64 години и съм напълно съгласна с Мадлен Алгафари, че „душата бръчки няма”. А лицето и цялостният начин, по който изглеждаме, са отражение на това, което носим вътре в себе си. Може би това, че изглеждам така, е отражение на любовта и радостта, която нося в сърцето си.
  • Какво да очакват твоите зрители и твоите читатели от теб в бъдеще?
  • Бъдещето е в Божиите ръце и аз се надявам на първо място да съм здрава. Копнея артистичната ми кариера да продължи, защото, както вече казах, театърът е другото име на живота ми. Той е моята голяма любов след семейството ми. След 27 години на сцена вече съм доайен в театъра. Дори и след като се пенсионирам, бих искала да продължа да играя. Мисля, че докато дишам, ще бъде така. А като пишещ човек ще продължа да се срещам с читателите си. Имам покана от страна на община Дупница за представяне на най-новата ми стихосбирка. Предстоят такива и в София, Перник и Самоков. Ще продължавам да пиша, защото поезия има във всичко – в природата, в музиката, в човешките отношения. Просто написана върху листа се превръща в лирика.

Даниела ПЕТРОВА