• Като директор си сложих легло в дирекцията и работех като нощен възпитател, за да правя икономия на училището
  •  Най-възрастният читател и страстен почитател на вестник „Вяра” навършва днес 95 години

Има хора, на които не само косите им са бели. Бели са и душите им. Когато разговаряш с тях, ти става усмихнато и топло. Защото думите им дават надежда.

Такъв е и човекът, с когото ви срещаме днес. Методи Илчев е един от нашите читатели, за когото всекидневната среща с вестника е допир до света извън пределите на дома му. Днес той има рожден ден и това е поводът за нашия разговор.

Питам го как се чувства на 95, а той ми отговаря с усмивка: “Слава Богу, добре!”

– Дядо Методи, какво трябва да прави човек, за да доживее до такава, а и по-голяма възраст? Каква е според теб причината за твоето дълголетие?

  • За мен дълголетието е свързано с начина на живот и с труда, който е много важен. Трудът е най-големият приятел на човека. Колкото по-добра връзка има човек с труда, толкова по-добре.

– Теб това ли те държи, работата?

  • Да, аз благодарение на нея, благодарение на труда, нямам болнични дни. По болници не съм ходил. Лекарства почти не пия. И затова се държа здраво за него. Казват ми да спра да работя в градината например, но аз не си го и помислям дори. Въртя си труда около мен, защото знам, че той ме поддържа. Избяга ли ми, ще остана с голи ръце.

– Коя ти е любимата работа? В градината ли?

  • За мен най-добрата работа е съчетание от умствен и физически труд. Двата вида натоварване трябва да бъдат свързани и да вървят рамо до рамо, заедно. Затова се стремя да ги редувам. Когато усетя, че съм се преуморил, сядам под ореха и започвам да си правя разбор какво съм направил, откъде съм започнал, какво съм постигнал. Така тялото ми отпочива, а работи умът. И накрая правя извод: значи до тук съм свършил чудесна работа. А тя ми се отблагодарява с добро здраве.

– А поставяш ли си цели за следващия ден?

  • Аз имам умствен план. Винаги по навик вечерно време, преди да си легна, си правя разчет на това какво съм направил днес. Възпроизвеждам си го картинно. Спомням си всичко от деня. По този начин правя извод и резултатите са наяве.

– Откъде идва този навик? Като млад така ли правеше?

  • Аз по принцип съм свикнал да върша нещо. Не мога да седна никога със скръстени ръце. От мен трябва нещо да се възпроизвежда, трябва да направя нещо, да дам нещо. Решавам какво искам да направя, как да го направя, откъде да започна. Представям си го, обмислям го и след това започвам да действам.

– Целият ти трудов стаж, преди да се пенсионираш, е като учител и директор на училище. Кои са най-хубавите ти спомени от това време?

  • Да, имам 27 години педагогически стаж, от които 25 са като директор на различни училища. За мен това не беше просто професия. Чувствах го като някакъв вътрешен дълг. Може би защото майка ми много искаше аз да стана даскал. Беше общителна жена и разговаряйки с моя учител, му беше казала: „Каквото искаш го прави и каквито искаш оценки му пиши, но искам да го направиш даскал”.

И така, като започнах да работя, аз приемах всичко като свое задължение. Много ярък спомен е оставило времето, когато ме изпратиха като директор на районното училище в Градево, което по онова време беше голямо село, с много махали и с пансион към училището. Видях, че това е един мащабен обект, тъй като обединяваше няколко по-малки начални училища. Знаех, че първо трябва да се ориентирам в ситуацията, да я овладея, а след това трябва да задвижа нещата в правилната посока.

Запретнах ръкави и започнах да обслужвам училището така, че да са доволни и ученици, и учители, и населението. Влагах труд с желание и с добро чувство, сякаш това беше механизъм, който аз трябваше да задвижа. Ремонтирах пансиона – боядисах го, преработих го, направих сам цялото преустройство.

– Защо ти, като директор на училището, сам  направи ремонта?

  • Защото така спестих пари, направих всичко аз. Освен това имах право и на нощен възпитател поради това, че учениците в пансиона трябваше да бъдат наглеждани и през нощта. Реших да направя и тази икономия и си сложих легло в дирекцията. Така изпълнявах функцията и на нощен възпитател. И работата тръгна много добре. Училището се развиваше, нямаше междуособици нито вътре в него, нито с хората от селото. И тогава от отдел „Просвета” решиха да организират при нас областна конференция за обмяна на опит. Поканиха всички директори от региона, за да чуят как сме успели да постигнем такива високи резултати. И аз бях много удовлетворен от това, че от работата ми е имало наистина полза.

– Съпругата ти също е била учителка. Там ли се срещнахте?

  • Не. Срещнахме се в следващото училище, в което отидох – в с. Лисия. Интересна история ме отведе до там…

Докато бях в Градево, се ползвах с уважението и на учениците, и на хората от селото, които ме канеха често на гости и обичаха да общуват с мен. Но имаше няколко колеги – учители, които бяха партийни членове. А аз не бях. И понякога възгледите ни и подходите ни не съвпадаха. И така от партийното бюро решиха да предложат на отдел „Просвета” да бъда уволнен. Естествено, те бяха отказали, защото аз не им създавах никакви проблеми, работех упорито и те бяха доволни от резултатите. Но в крайна сметка партийното бюро надделя и бях преместен в село Лисия като директор на тамошното училище. Така да се каже, изпратиха ме на по-спокойно място. (Усмихва се). Бъдещата ми съпруга преподаваше там и така се запознахме. Малко след това се наложи да закрием училището, защото малките села бяха започнали да се обезлюдяват и не достигаха деца. И от там отидох в село Горна Брезница като заместник-директор. Това беше най-голямото помощно училище в България, за деца със затруднения. Имахме около 300 деца, които и живееха там в пансион. Но независимо къде отивах да работя, винаги търсех общ език с хората около мен. Мисля, че това е много важно.

– Ти си роден през 1926 година. Това означава, че си живял по царско време, след това по времето на социализма и сега по време на демокрацията. Как се живееше в трите строя?

  • Интересно беше. Всяко време си имаше своите особености. Аз завърших средното си образование, гимназия, през царско време. След това, 1944-45 година дойде социализмът. Преди това ние имахме земи, животни. Сами си произвеждахме всичко. А след това всичко отиде в ТКЗС-то. Взеха ни и земята, и добитъка. Всичко стана общо. Майка ми казваше, че идеята на комунизма не е лоша, но изпълнението му беше лошо. Не тръгна някак на добре. Хората, вместо да се обединят, се разединиха. И през 1989 година този строй капитулира.

Аз мога да кажа, че винаги съм живял добре. Спомням си само доброто от всяко време.

– Роден си в Дяково. Какви са спомените ти от там?

  • Простор! Поляни, докъдето ти видят очите. … Още от детските ми години ме научиха да се трудя. Превръщаха играта ми в работа и работата ми в игра. Спомням си първото си официално задължение. Тъй като всеки в семейството беше ангажиран със собствени задължения, когато станах на 2-3 години, майка ми определи такова и за мен. Имахме квачка с пиленца, които по цял ден се разхождаха на полянката. Аз трябваше през целия ден да ходя след кокошката и да пазя малките пиленца от едни свраки, които ги накълваваха и убиваха. И така, всички отиваха на полето, а аз оставах да върша възложената ми работа. Какво съм направил, какво не съм направил, не знам, но една вечер едно от пиленцата го нямаше. Брои ги майка ми отново и отново, едно не излиза. Пита ме къде е, а аз само вдигам рамене. Много малък бях, не знаех какво да кажа. Започна да го търси и го намери убито. И като го хвана за крачетата, та по моята глава.

-„Метошко, не си си свършил работата както трябва!”

– Ти си много положителен човек, оптимист. А сега има много хора, които са отчаяни, страхуват се, защото времето е по-трудно. Как успяваш да запазиш тази настройка и какво можеш да дадеш като съвет на младите хора?

  • Човек трябва да има правилен поглед и трезва преценка върху всичко. И всичко да вижда – и труда, и мързела, и доброто, и лошото в живота си. След това да прецени кои неща са по-положителни, кои са по-отрицателни, за кои трябва потърси помощ, за да тръгнат в ред. И да си създаде план. Той ще му помогне да определи накъде се движи и къде трябва да отиде. Освен това е важно да намери подходящо обкръжение. Хората са силни, когато са обединени. И заедно да се върви напред. Успех се постига само чрез труда. Независимо дали е царизъм, комунизъм или демокрация, без него не може.

Човек трябва да прецени какво трябва да направи днес, какво трябва да направи утре. Да има постоянен план и да не се отклонява от него. Аз поне правя така. Знам към какво се стремя и не правя странични ходове. Придържам се само към центъра.

– На 95 години кое ти е най-важното? Какви са ти целите сега?

  • Целта ми е обединение – труд и здраве да са обединени. Стремя се всеки ден да чета, да решавам кръстословици, да работя вкъщи или в градината, да правя разходки. Всичко, което правя, е свързано с целите, които съм си поставил.

Преди години например реших да възстановя градината ни, защото през времето на социализма тя беше затрупана със строителни отпадъци от построяването на съседните жилищни блокове. Камък по камък, разчистих я. Беше ми необходима вода за напояването й и затова на 88-годишна възраст изкопах съвсем сам бунар, дълбок 5 метра. Реших как, кое, какво, намерих сили. Направих си един свредел и с него въртях в земята. Като се напълнеше, го изваждах и изсипвах. Но тъй като имаше много камъни в земята, тази техника не можеше да се прилага след половин метър дълбочина. И затова започнах да копая с копача. Направих си и стълба – пускам стълбата, слизам долу, копая, пълня кофата, качвам се горе, изваждам кофата с въртележката, която си направих. И след това отначало – слизам долу, копая и така… 2 месеца. Моята лична лекарка, д-р Крушовска, един ден ме пита: „Бай Методи, откъде черпиш тази енергия, у теб има неизчерпаема енергия”. Казах й: „Аз си направих акумулатор, и хем аз него го зареждам, хем той мене и заедно действаме. Това ми е градинката. Изчиствам, садя дървета, това правя, онова правя, радвам се, весело ми е. Планирам какво да свърша утре. И така, казвам –  градината ми стана един голям акумулатор. Дава ми енергия.”

– Вярата в Бог помага ли ти?

  • Да, вярата в Бога е от голямо значение, тя ме крепи, дава ми сила.

– Ти си един от най-редовните ни читатели. Защо обичаш да четеш вестници?

  • Защото там има много неща, които просто отварят очите на хората, позволяват им да четат за хора, места и случки, които са далеч от тях. От вестниците много неща научавам, насочващи са и ми вършат работа.

– Какво ще пожелаеш на другите наши читатели?

  • Да използват правилно насоките, които вестникът дава. И да са здрави. Да не спират да се движат. И не е нужно да бързат! Крачка по крачка сигурно е по-лесно, но стъпка по стъпка е по-добре. Животът е много интересен! Кара те да мислиш откъде е правилно да минеш, как да го направиш, къде можеш да постигнеш най-голям прогрес. Най-важното е да гледаш напред и да не се отклоняваш настрана.

– А всички ние, работещите в редакцията на вестник „Вяра”, ти пожелаваме много здраве, дядо Методи, и се надяваме да публикуваме интервю и за твоята 100-годишнина.

Тръгвам си от срещата с Методи Илчев с усмивка. Докато го слушах, неволно направих съпоставка с разговорите, които обикновено чуваме днес – в магазина, в автобуса, на улицата. И осъзнах, че може би неговото дълголетие наистина се дължи на добротата. На незлобливостта към онези, които са го отстранили от работа, която обича, само заради партийни различия. На това, че дори не спомена здравословните проблеми, които има в момента, защото никога не се оплаква. На радостта, с която работи в градината. На желанието му да дава всичко от себе във всяко нещо, което прави. На трезвата му преценка за житейските ситуации и избора да потърси варианти за разрешаване на трудностите, вместо да се отчайва от присъствието им. На отговорността, която поема за своите решения, и смелостта да бъде честен със себе си.

Има такива хора… с бели коси и с бели души.

Даниела Петрова