Светла Казакова

Преподавателката е потомка на известен местен род, в старата й къща, която пази спомени за съдби, бит и традиции, са живели цели 7 поколения

В навечерието на празника на Дупница – 19 октомври, разговарям с уважаваната в града г-жа Светла Казакова. Приятно бях впечатлен от любезността и охотата, с която тя прие поканата ми. На чашка чай с нея разговаряме за Дупница, за спомените й и за бъдещето в лицето на младите хора.

Къщата на дупничанката е една от най-старите в града.

– Г-жо Казакова, разкажете ми спомени за град Дупница в различните периоди на житейския Ви път…
– Родена съм в Дупница, но до 10-годишната ми възраст живях в град Велико Търново. Баща ми беше военен и поради това семейството ми живееше в старопрестолния град. Там завърших и началното си образование. Когато се прибирахме в родния ми град, в детското ми съзнание се е запечатал силен спомен. От гарата към центъра пътувахме с файтон. Гледайки пътя, бях впечатлена от това, че от двете страни на улиците, пред къщите, имаше скелета с тютюневи низи. В града и околните села тогава се отглеждаше много тютюн, а в Дупница имаше тютюневи складове, където работеха местни жители.

Къщата, където е живял турският бей Бекир ефенди, разполага с много стаи.

– Къде продължихте да учите след завръщането си от Велико Търново?
– Нашата къща беше най-близо до Базовото училище. И родителите ми ме записаха там. В същата сграда се помещаваше и Институт за подготовка на учители. Силни са спомените ми от този мой период в живота. В училището работеха висококвалифицирани учители, имаше строг ред и дисциплина. Всички деца участвахме активно в художествената самодейност – хорове, музикални състави, спортни мероприятия и др. Явявахме се на фестивали, учехме амбициозно и до днес помня имената на много учители – Дяковски, Кашукеева и др. В града кипеше културен живот. Читалището бе център на културни мероприятия и изяви. Прекрасни хорови състави, театрални и оперетни спектакли радваха обществеността на Дупница. От тук тръгнаха по пътя на изкуството много надарени дупничани – певци, артисти, художници, музиканти… В родния си град завърших и гимназия.
– След това накъде, към какво се насочихте?

Бившата учителка показва къде е избило турското синьо под другата


– Завърших 3-годишния курс в Учителския институт в града, трета група предмети – биология, химия, география и технически дисциплини. В онези времена бяхме задължени да работим три години по разпределение. Изпратиха ме в едно силистренско село, предимно с турско население. Бях там една година и тъй като се омъжих, се върнах в Дупница. Родих син и дъщеря, а сега вече имам и внуци, и правнуци. В учителската си практика съм работила като възпитателка и най-дълго като учителка по специалността, която имам. Бях в ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, в Базовото училище, в ОУ „Евлоги Георгиев“ и повече от 20 години в ОУ „Христаки Павлович“. Радвах се в учителските си години на будни ученици, на хубави колегиални отношения. И до днес се гордея, когато срещна мои ученици, успешно реализирали се в житейски и професионален план.


– А как прекарвате дните си днес? Кои са любимите Ви места за разходка в града?
– Обичам родния си град. Поради пандемията ограничавам контактите, но често се разхождам в Градската градина, отдъхвам край фонтаните в центъра на града, участвам в група по гимнастика за ветерани, чета и домакинствам.
– Какво е впечатлението Ви от днешната младеж на Дупница?
– Хубави млади хора има в града – способни, амбициозни. Пожелавам им да учат по-отговорно, да четат и обогатяват интелекта си, да не слушат само модерни ритми, а и класика, да милеят за родния ни град.
– Г-жо Казакова, Вашата къща, в която вече не живеете, е една от най-старите в града. Какво ще ни разкажете за нея?


– В тази къща са живеели седем поколения дупничани. В годините на турското робство тук е живял Бекир ефенди. Това съм слушала от мои родственици. Къщата, която вече не обитавам, пази скъпи спомени за близки роднини, за човешки съдби, за бит и традиции, за преживени моменти… В съзнанието ми те са запечатани и аз обичам да разказвам за историята на моя род. Ще Ви заведа, ако желаете, да разгледате стария ми дом.
– Благодаря за поканата, ще дойда с Вас с удоволствие. Накрая на нашия разговор какво ще пожелаете по повод празника на града?
– Да са живи и здрави, да обичат града, да го пазят и да се радват, че са негови жители. Ние сме на чудесно място – в подножието на Рила планина, в близост до София и на път за Рилския манастир.


– А какво искате да се осъществи в Дупница, какво да се промени, или какво да се възроди от стари градски традиции?
– Радвам се, че градът се благоустроява. Иска ми се да не се откриват само шивашки работилници, но и цехове и заводи, в които да работят дупничани. Сигурно така много работници в други страни ще се върнат в родния ни град. Мечтая още да се възродят по-добре някои културни традиции, които дупничани са създали и почитали през годините, да се открие и висше учебно заведение в града.
– Вие сте известна и като дарителка на книги в местното читалище…
– Да, дарих книгите от родния ми дом. Нека са там, за да може любознателни жители на града да ги ползват.


– Г-жо Казакова, благодаря Ви за отделеното време, за любезността и приятните минути във Вашата компания. Бъдете жива и здрава, за да посрещате още дълги години празника на нашия град!
– Благодаря! Пожелавам здраве и успех на екипа на вестник „Вяра“ и неговите читатели!

Димитър ИКОНОМОВ