Във време на разделение и стремеж към постигане на личен успех и богатство един млад мъж ми разказва за мечтата си за единение. Не се стреми към велики постижения, защото знае, че преди да поиска да „подреди” света, трябва да започне от дома си, от селото си, от региона си. Защото ако не можеш да оправиш собствения си двор, не е морално да се опитваш да оправяш каквото и да било.

Слушам разказа на Костадин Севдин за каузата на семейството му и сякаш попивам от ентусиазма и вярата на младостта. Но за разлика от много нереализируеми младежки мечти тази е напълно осъществима. Дори вече почти осъществена. Затова отивам на място, за да видя резултата от труда на група хора, обединени от една голяма идея.

В края на село Самораново, покрай река Отовица, се белее една нова и красива постройка – бъдеща малка църква. Храм, който ще носи името на големия български светец и закрилник свети Иван Рилски. Пред него са се събрали група хора на трапеза. -”Това е инициаторът – представя ми Костадин баща си Михаил Севдин – Негова е идеята, той е и двигателят на цялата тази инициатива”.

Здрависвам се и усещам върху себе си един сериозен и проучващ поглед, сякаш преценяващ дали да ми довери подробностите около това свято дело. След това ме кани на трапезата и ми показва хората около нея.

-„Всички те са майстори от селото, които помогнаха за изграждането на храма – представя ги Михаил Севдин. – Всеки е вложил душата си в този строеж. Хората работеха без пари или срещу минимални възнаграждения. Тук е и управителят на фирмата, която дари целия дървен материал, необходим за изграждането на храма. А това е кметът на селото Райко Цветков, който също ни подкрепяше през цялото време. Планирали сме да направим освещаването на 19 октомври, на празника на свети Йоан.”

Денят беше 6 септември –  Денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. И за първи път видях мои сънародници да го отбелязват по този начин. Не с венци и слова, а празнувайки истински в сърцeто си. Тези обикновени селски хора искаха да видят обединена не само територията на страната ни, но и хората, живеещи върху нея. Искаха да видят как всички от Самораново и региона идват в тази малка църква и участват в службите с вяра и надежда за по-добро бъдеще. За тях съединението не беше исторически факт за минало събитие, а начин на живот и визия за бъдещето.

В близост до новопостроения храм видях мястото, откъдето на Богоявление се хвърля в реката кръстът. Там всяка година се събират малки и големи, за да се „преборят” за светинята или просто за да получат благословение от свещеника – отец Благой.

А от горната страна на храма като пазители се простират склоновете на величествената Рила планина.

Чудно място – спокойно, омайващо, изпълващо те с мир и тишина. А някога било сметище. И семейство Севдини решили да го почистят. Отнело им години работа, но сега нищо не напомня за предишното предназначение на мястото. Погрижили се за старите дървета, засадили и нови. И всичко, което направили и продължават да правят, е без пари. Заради тази, същата кауза…, дето обединява.

След това Костадин ми показва и новия парк на селото, намиращ се малко по-нагоре от храма, на пътя, който води към планината. Решили двамата с баща му да облагородят едно пусто място и да го превърнат в парк. А доброто е заразително и затова и други хора се включили. И ето че край пътя се появил един малък парк, със съоръжения за малките, с пейки за по-големите и с къщичка за споделени книги. За да четат майките, които сядат пред нея, приказки на своите деца. А на малки кръгли табели са написани мотивиращи цитати на велики хора.

В близост до парка е обособено и още едно красиво кътче край реката, където на 1 юни хора от селото се събрали, за да честват Деня на детето.

А после отиваме и до паметника на Васил Левски в другия край на Самораново. Инициативата – пак на семейство Севдини. Цялата организация и събирането на дарения – също. Сега Костадин се грижи за тревните площи – коси, плеви, чисти боклуците. Същото прави и за парка. Приема го като негово лично задължение. И която и тяхна реализирана идея да ми показва, не спира да подчертава две неща – че го правят, за да могат хората да се събират заедно по различни поводи, и че вдъхновителят, лидерът и движещият мотор е баща му.

Накрая разглеждам и двора на тяхната къща, намираща се в непосредствена близост до новия храм. Някога и там било сметище. А сега прилича на вълшебна градина – участък със засадена гора, друг със стенописи, свързани с рода, места за отдих, предмети, напомнящи за предците на семейството. И си давам отговор на въпроса, който си задавах през целия ден: Как един млад, 30-годишен мъж не мечтае за пари, за спортни коли и почивки по екзотични острови, а посвещава дните си на стремежа си да направи селото си по-хубаво и хората в него по-сплотени?

И си давам сметка, че всичко започва от семейството. От фигурата на бащата – лидер и майката, която го подкрепя. От традициите на тези преди тях, носещи в сърцето си онази „севда”, дала името на рода им. „Севда” е любов, изгора. А любовта на съвременните Севдини е България и особено едно прекрасно нейно кътче – село Самораново.

Затова исках да споделя тази вдъхновяваща история. За да си припомним, че преди да обвиняваме държавата, правителствата, учителите, икономическата ситуация или каквото и да било за липсата на ценности в съвременното общество, трябва да погледнем първо в семействата си и в самите себе си. Какъв пример даваме ние на децата си? Учим ли ги на любов – към хората и към света? Възпитаваме ли вярата им в Бог? И най-вече – вдъхновяваме ли ги? Защото не е важно какво им казваме, а какво им показваме! Когато ние превърнем Родината ни в наша „севда”, тогава тя ще стане такава и за тях.

 

Даниела Петрова