Мъчи ме носталгия, но съм длъжен да издържам семейството си.

Фен съм на „Ювентус”, останах изумен от музея им в Торино

Александър Тилев е роден на 13 септември 1979 година в Петрич. Първите си стъпки във футбола прави в ДЮШ на „Беласица” при треньора Любомир Личков. Именно с него той се радва на второто място, което заемат за републиканско първенство, като побеждават отборите на „Миньор” (Перник), „Марек” (Дупница), „Етър” (Велико Търново).

Преди да отпътува за Италия, даде ексклузивно интервю за “Вяра”:

– Какво завари в отбора на „Ураган” (Михнево), завръщайки се от работа в чужбина?

– Отборът беше в дъното на таблицата. Събрахме се заедно с Димитър Тасев и Димитър Новков, обсъдихме нещата до момента и изготвихме стратегия за излизане от незавидното положение.  Бяхме разбрани добре от наличните футболисти. Станахме един много добър и сплотен колектив. Спазваха се тактическите указания на терена под мое ръководство и нещата тръгнаха в правилна посока. През есенния дял постигнахме пет победи. През пролетния дял до момента на заминаването ми в чужбина постигнахме пет победи, две равенства и само една загуба от лидера „Огражден 1955” (с.Първомай).

– Би ли казал нещо около материалната база и финансирането?

– Финансите, отпускани от общината, са недостатъчни за нормалното ни участие в първенството, поради което се обърнахме към местните бизнесмени. Единият от тях – Здравко Кехайов – до момента не ни е отказал нищо. Осигурява ни автобус за гостуванията, купува екипировка, често ни събира на другарска вечеря, след като покажем добра и резултатна игра. Поклон пред този бизнесмен – ако не е той, нямаше да можем да продължим участието си в първенството. Този човек е истински съгражданин, достоен за уважение. По отношение на материалната база – теренът ни беше един от най-лошите в групата. Бяха събрани средства от хората в селото, направихме сонда за поливане на терена, изграждаме съблекалня за домакини, гости и съдии. И тук имаме положителен отговор от страна на бизнесмена Здравко Кехайов. Надявам се до една година нашата материална база да бъде на нужното равнище.

– Възможно ли е за отбора на „Ураган” (Михнево) да се заговори така, както бе през 70-те години на миналия век?

– Радващото е, че младите футболисти, виждайки добрите ни игри, се заразиха и все повече изразяват желание да тренират при мъжете. На всеки желаещ подаваме ръка и помагаме кой с каквото може за неговото израстване. При нас са вече 17-годишните Валентин Гоцев, Николай Георгиев, 14-годишните Стоян Новков и Георги Терзиев. Правим всичко възможно да изградим отбор от местни момчета. Поглеждайки назад в историята на футбола, нашият клуб „Ураган” е имал най-силен отбор в района и става окръжен шампион. През 1999/2000 г. се явява на квалификации за влизане във „В” група и изпуска шанса си на терена в Симитли, губейки от „Пирин” (Разлог) с 0:1, като изпускаме и дузпа. През 200/2001 година отново сме на квалификация за влизане във „В” група. На стадиона в Симитли побеждаваме „Банско” с 1:0. Следващият ни мач обаче е срещу отбора на Стара Кресна, по-късно преименуван в „Македонска слава”, в който играеха много известни футболисти, извели отбора последователно до „А” група. В този решителен мач нашият отбор повежда с 1:0, но накрая губим с 1:2 и така пропускаме пореден шанс за влизане във „В” група. В нашия отбор играеха Александър Царевски, Атанас Ласков, Румен Христов, Николай Калаксъзов, Стоил Бояджиев, Павел Калаксъзов, Петър Караангов, Иван Стоянов и други. Тогава треньорът на Стара Кресна Александър Кабзималски, който в момента е председател на Областния съвет на БФС-Благоевград, покани мен и Атанас Балев да заиграем в отбора на „Македонска слава”, където престояхме една година, защото се стигна до смяна на треньора с Борис Николов. Завърнах се отново в „Ураган” (Михнево) и след 3-тата година отборът ни се разпадна по куп причини. Това ме накара да започна да митарствам по чужди отбори – „Локомотив” (Дамяница), „Подгорец” (Коларово) и „Калабак” (Самуилово).

– Какво пожела на колегите си при раздялата?

– Пожелах им успех с оставащите четири мача и да финализират така, както стартираха през пролетния дял на първенството.

– За кой път отиваш на работа в чужбина?

– Десета година вече съм на работа в Северна Италия. Работя във фирма, занимаваща се с отглеждане на лозя, производство и бутилиране на вино.

– Докога ще е така?

– Докато се оправят нещата в България и има работа за всички. Мъчи ме много носталгията по семейството и родината, но нямам друг избор. Длъжен съм да издържам семейството си. Имам двама синове – Николай и Антонио, които с желание тренират в ДЮШ на „Беласица” (Петрич). Дано в най-скоро време да се намери работа и за мен, за да бъда близо до тях и да им помагам освен финансово, и като дългогодишен футболист, предавайки опита си от футболния терен. За мен ще е истинска гордост да облекат фланелката на „Беласица”, а след това и на някой от футболните грандове. Надявам се да бъда в родината през юли и отново да се включа в отбора на „Ураган” (Михнево).

– Посещаваш ли мачове на отбори от италианското първенство?

– Фен съм на „Ювентус”, посещавам мачове в Торино. Останах изумен, след като посетих музея на „Ювентус”.

– Има ли разлика между българското и италианското първенство?

– Честно казано, разликата е много голяма. Разполагат с невероятна материална база, перфектна организация, много грижи за подрастващите, включително и в малките селища има перфектни бази с осветление, имат и женски футболни отбори. Дано един ден да доживея да видя това и в България, също и качествен футбол както там.

Ташко СУЛЬОТОВ