Гражданки и учителки в началото на 20-и век давали мило и драго за „литак“

Ако има нещо, с което жителите на Трънско се гордеят, то е, че до ден днешен пазят традициите си живи. Всички те говорят местния диалект, готвят си бабини гозби като „зеляник“ и „скроб“ и по всяко време са готови да се хванат на хорото, чийто стъпки знаят още от деца.

Трънската носия е още един от символите, които изпълват с възторг потомците на някогашните трънчани. Особено женската, защото с неповторимия „литак“ и богатата украса от сърма и мъниста с право се нарежда сред най-красивите в България.

Може би затова най-новият проект на майстора-везбар от Варна Детелина Драганова е да пресъздаде до най-малката подробност трънска носия. Завършения продукт тя с гордост представи във Фейсбук групата на Трън и Трънско. Детелина е член на Националната занаятчийска камара и прави възстановки на национални костюми от различни етнографски райони. Югозападът вече присъства в колекцията й под формата на ризи със самоковски и граовски шевици, а сега дойде и редът на Трън.

„Изработката на трънската носия ми отне три месеца.

Започнах я през зимата на 2020 година, а я завърших през 2021 г.“, разказа Драганова. „Моделът се състои от риза и манофил (сукман). Шевицата на манофила е от село Слишовци, Трънско. А цялата носия е възстановка по летен костюм, представен в „Български народни носии“, том 2 на М.Велева, Евг. Лапавцова, изд. от БАН 1974 г.“, допълни везбарката, която дълги години е работила, но от 6 години е превърнала своето хоби от детинство в професия.

Трънската носия се оказва сред най-сполучливите й възстановки и отзивите й отреждат титлата майстор със златни ръце. Детелина е категорична, че сложните детайли и красивите, но и практични елементи на носията от Трънския край са я впечатлявали винаги.

Сукманът в Трънско се нарича „литак“, заради лито тъкания плат, от който е ушит. Украсен е със сърмени ширити и пулчета с мъниста, а по полите – със вълнени шевици, наречени „вуници“. Трънският литак е бил доста модерен за времето си.

Харесван е дори от гражданките, което можем да видим от множеството стари фотографии. Литакът и днес е най-предпочитаната българска носия сред ансамблите и танцовите трупи.

Трънската женска носия няма престилка, литакът се препасва с дълъг и тесен колан, наречен „тканица“. Под литака има долна по-дълга риза с дантела. Това е кошуля от памук, нарича се „долняча“.

Момите забраждат бели и другоцветни „кърпе“, а омъжените с черни кърпи. В делнични дни жените обували „опънци“ (цървули) предимно от свинска кожа, а на празник „цревие“ – обувки.

Традицията повелява, че носията трябва да излъчва красота, при това тя е натоварена с „особена сила и мощ“.

Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето и всичко, свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник или четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Не са една и две старите баби, които разказват, че когато били млади, дрехите си започвали да везат на някой от слънчевите пролетни празници. След това те пускали дрехата в реката и наричали – „Колкото бързо тече реката, толкова бързо да везат ръцете ни“.

Така е било някога, а днес – мине, не мине време и трънската носия пак се вади от бабината ракла, за да грейне в цялата си хубост.

Така например на фестивала Реката в Свищов през 2019 г. женска носия от село Лешниковци съвсем очаквано обира овациите в категорията „Разноликата България“.

В същата година национален костюм от Стрезимировци е избран да краси календара „Девойко мари хубава“ на Националния етнографски музей.

Гражданки и учителки, разпределени в началото на 20-и век на служба в Трън, давали мило и драго за трънски литаци. Носиите, които десетилетия преди това впечатлили чешкия академик Константин Иречек, който по това време бил министър на просветата у нас, се превърнали в… мода. Снагите на прочутите с хубостта си трънски момичета, били така опнати в носиите, че предизвиквали не само възхищение, но и завист в гражданките, които бързали и те да се снабдят с такива литаци.

Омаяни от красотата на девойките, мъжете-чиновници пък не пропускали случай да се хванат на хорото до нагиздените моми. Цялата тази мила картинка се е разигравала на празничните дни из широкия площад между известното по това време схлупено кафене на дядо Йоцо, където се играели пиеси, изнасяли се беседи и се правели вечеринки, и не по- малко известните бабини Бинини „апартаменти”. В тях, вечерно време пирували преселници от още по-западни краища.

Баба Бина от едната страна, дядо Йоцо от другата на площада, от третата- дядо Глишовото домочадие и Рангел пред хотела си от четвъртата, сияели от задоволство за отдалата им се чест да се любуват всеки празничен ден на този граждански и чиновнически парад. Нерядко, някой от тях не издържал, сам се хващал и под такта на циганския оркестър повеждал прословутото трънско хоро от единия, та чак до другия край на площада . Привечер пък пощата и каруците с пътници от Батановци, спирали там, след като преди това огласяли града с тропота си из каменистите улици, и донасяли новини и оживление.
Това е разказал в „Моите спомени от град Трън”, учителят Георги Николов. Когато в началото на 20 век му казали от Министерството, че другаде няма свободно учителско място, освен в Трън, той е запътил натам разочарован и потиснат духом. Но градът бързо го изненадал – не само с гостоприемството и будния дух на местните хора, но и с красотата на трънските девойки. Красота, подсилена от тежката и богато украсена носия.

Точно такава трънчанка ни „гледа“ от снимка, запазена в архива на Любомир Юруков най-известния колекционер на стари снимки и документи от цяла България, който притежава между 80 000 и 100 000 такива експоната.

Фотографията е увековечила девойка с празничен черен сукман, обсипан с пайети и златни ширити по пазвата. Сърмена шевица краси бордюра на литака. В някои селища в Трънския край девойките вярвали, че за да не бъдат урочасани, шевицата не трябва да бъде изцяло завършена. Затова ако се вгледаме добре в сукмана, ще видим незавършени шевици. Изцяло симетричната шевица според някои поверия носела нещастие.

Каквато и тайни да крие историята на трънската носия, тя не е минало – жива е и днес. Спотайва се  в старите книги, фотографии, или пък възкръсва отново в златните ръце на майсторки като Детелина Драганова. А колкото до трънчани, където и да се намират по света, винаги пазят по една носия в бабината ракла. Не се съмнявайте в това!