-
Иглика Мишкова: Бабите ни са правели умишлени грешки по шевиците, за да пазят от уроки
-
Албум с образци и схеми показва начина на бродиране, разгадан от самоковката Ани Йовева
Автентичната дупнишка шевица е възродена, след като години наред знанието за начина на изработването й бе загубено. В това убеждава албумът „Дупнишка шевица – образци и схеми”, в който умението за направата на шевицата е описано „черно на бяло”. Албумът е издаден по проекта „Да везем като баба! Възраждане на дупнишката шевица”, реализиран от Историческия музей в Дупница и финансиран от Национален фонд „Култура“. Изданието бе официално представено от съставителите си – Анелия Геренска – директор на музея, колежките й Десислава Атанасова и Марина Янкова, автора на схеми Ани Йовева, която е художник-приложник и майстор от Работилница „Седянка“, и научния консултант д-р Иглика Мишкова от Института по етнология и фолклористика към БАН.
Албумът съдържа оригинални образци и схеми на бродерии, запазени във фондовете на музея в Дупница и Националния етнографски музей. Съставителите му са описали всички детайли на шевицата в отделните елементи на традиционното облекло от Дупнишко (сукно, правеж, опрегач, пояс, наръквици, косичник, капа, махрама (марама), коланче, чорапи). Показани са и етапите за изработка на бродерията, както и използваните бодове в дупнишката шевица. Рисунки и снимки дообогатяват събраната информация.
Освен книжката, представляваща своеобразен наръчник, в рамките на проекта над 30 жени са обучени да бродират така, както са правели това дупничанки преди години. На проведените седенки (ателиета) дамите са усвоявали забравеното знание за изработване на шевицата – видове бодове, орнаменти, цветова гама и материали, като част от украсата на традиционния женски костюм в Дупница. „Умението за направата на шевицата е нематериално културно наследство, забравено във времето, което чрез този проект се опитваме да витализираме. Запазените оригинални образци са материално изражение на тези умения, но остават „мъртви” без възраждането на знанието за изработката им”, посочват авторите на албума.
По време на представянето на изданието стана ясно, че ключова роля изиграла Ани Йовева от Самоков. Тя успяла да разгадае шевицата и да направи схемите.
Ани Йовева и Иглика Мишкова подчертаха, че най-характерното за дупнишката шевица е найната асиметричност и голямата пъстрота. В нея се преплитат много символи и източни мотиви, а един от най-използваните елементи в местната традиционна бродерия е свастиката.
„Не очаквахме, научавайки много за дупнишката шевица, че днес всички ще се появят с ризи, извезани с тези традиционни мотиви. Разчитаме обаче, че научавайки за нея, ще съумеете да претворите наученото, онова, което е характерно за дупнишката шевица, старите форми в едни много нови и различни неща.
Че тази шевица ще грее върху тъканите във вашите домеве, ще намерите, разбира се, и ново приложение на дупнишката шевица. За мен беше голяма радост да присъствам и на ателиетата, да видя, че хора от различна възраст се интересуват. Надявам се, че година по-късно може би всички модели, които са показани в изданието, ще бъдат показани и като една нова изложба, която ще демонстрира вашите знания и вашия поглед към дупнишката шевица. В изданието ще видите интервю от дългогодишния изследовател на българския традиционен костюм проф. Мария Велева. Интервюто е взето в дупнишкото село Самораново, от столетницата баба Васка Чакърова през 1946 г. В него пише по какъв начин бабите са изработвали шевицата. Тя разказва, че е имало жени, които са своеобразни писачки на основните мотиви, които показват кой орнамент по какъв начин трябва да бъде изпълнен, които поставят заданието, така че всеки съобразно своите въображение и възможности ще може да възпроизведе своята дупнишка шевица, водейки се от това, което е показано в албума”, разказа Иглика Мишкова.
Директорът на музея Анелия Геренска посочи трудностите, през които е минал екипът, работейки по проекта – от бюджета до набирането на жени, които да се учат и кой да ги обучава да бродират.
„Оказа се, че в Дупница няма жена, която бродира тази шевица. Оказа се също, че тази шевица много отдавна не се бродира. Но чрез социалните мрежи попаднах на Ани Йовева и тя се съгласи, защото вече е правела подобни ателиета със самоковската шевица, но и за нея, както и за останалите жени беше предизвикателство. Така сформирахме екипа, започнахме и се оказа, че много жени харесват шевицата, изкушени са и трябваше да правим две ателиета от по 15-20 жени. Имаше и такива, на които не можахме да удовлетворим желанието и трябваше да ги връщаме, но това не им попречи да се включат във второто ателие. Убедена съм, че с всеобщи усилия реализирахме една хубава идея. Искахме тази шевица да влезе в домовете на дупничани и най-вече те да я възприемат като нещо от своето минало, да се идентифицират с нея. Всеки би могъл да намери символика в дупнишката шевица. Дупничанката в миналото я е правила с любов и аз се надявам, че всички вие, които бродирахте, да сте успели да го направите. Дано цялото изживяване да остане за всички ви един прекрасен спомен”, каза Анелия Геренска. Директорката на музея подчерта, че сред най-ентусиазираните участнички в ателиетата е била Марта Стоянова – инженер от София, която почти завършила бродерията на риза с автентичната дупнишка шевица. Анелия Геренска показа избродираното от Марта. Стана ясно още, че дейността по проекта продължава, като на 18 май – Деня на музеите, направеното ще бъде показано в изложба. Присъстващите получиха албуми и аплодираха фолклорното трио „Авлига“ към НЧ „Пейо Яворов-1976“ в града, ръководено от Рени Христова.
Днес има засилен интерес към традиционните костюми, но дори ансамблите от Дупнишко често носят облекло с мотиви от други региони, а истинската шевица остава в музейните колекции.
С въпроси за дупнишката шевица и работата по проекта се обърнахме към д-р Иглика Мишкова, Ани Йовева и Марта Стоянова.
Иглика Мишкова: Най-характерният елемент в дупнишката шевица е свастиката
– Д-р Мишкова, кое е най-характерното за дупнишката шевица, какво я отличава от останалите?
– Дупнишката шевица е свободна. Дупнишката шевица е асиметрична. Тя притежава една невероятна пъстрота. Забелязват се множество елементи в нея. Включени са източни мотиви, които са запазени от най-дълбока древност, да кажем, до годините на Освобождението, а в някои селища и малко след това. Като че най-характерният елемент в дупнишката шевица е кръстът, с неговите извити краища. Това най-често е определено като свастика, която е изключително популярен елемент в народното изкуство не само у нас, а и в множество народи. И разбира се, всичко, обяснено за дупнишката шевица, е свидетелство за това колко древен, колко архаичен произход има самата тя. Разбира се, около кръста се срещат множество свободно подбрани елементи, които много често представят космическото дърво, може да бъде представен целият растителен и животински свят. Всичко, което е заобикаляло нашите прабаби, намира място като всяко едно специфично народно приложно изкуство и върху дупнишката шевица.
– Какво говори това умение за нашите прабаби?
– Оказва се, че нашите баби имат невероятно чувство за естетика, чувство за хармония. Защото, поглеждайки всеки един от елементите на шевицата, можем да видим, че той седи на мястото си. Той е така разположен, че пространството е очертано цялостно, цветовете са разположени в хармония, няма нищо излишно. Когато погледнем и самите конци, виждаме материала, който е подбран, сърмата (златен конец), която присъства и като че подсилва още повече цветовете. Виждаме едно уникално чувство за хармония, за мярка и един фантастичен усет към красивото.
-Същевременно са влагали и символика в шевицата, нещо, което да ги предпазва…
– Всеки един от цветовете има своето значение. Принципно в нашата традиционна култура, особено когато жените изработват облеклата, задължително правят елементи, които са дълбока символика. Тяхната функция не е само естетическа. Задължително са се правили елементи, които имат много силна предпазна функция. Те служат и като амулети. В различните краища и при различните майсторки подборът на подобен тип амулети е различен. Понякога се прави по един елемент, който да бъде грешен, който да се натрапва, за да може лошите очи да бъдат привлечени точно от тази част. Виждат се подобни грешки в музейните колекции, защото когато погледнем два ръкава на риза, виждаме тенденциозно променен мотив върху единия ръкав. Всичко това е направено с една-единствена цел – да предпазва момата, жената, която носи тази риза, от лоши очи. Друг път се прави нещо, което трябва да бъде отново върху полите на ризите. Самите цветове имат много дълбока символика. Всеки един от тях има не просто естетическа функция, а притежава и тази да предпазва жената, която носи дрехата.
– Какво казват основните цветове на дупнишката шевица?
-Основните цветове на дупнишката шевица са червено, оранжево и зелено, като много умело се вплита сърмата. Червеното е специфично, оранжевото също е много специфично, зеленото. Кръстовете, които се сформират, свастиките и много умелото вплитане на сърмата във всеки един от елементите. Тази бродерия от копринени конци, от златната сърма. Много е важно и това, че самата бродерия и ризата, за която обикновено говорим, е част от празничния дупнишки женски костюм. Освен че той има своята красота, своята функция, много често говори и за това, че по определени части от костюма бихме могли да разпознаем каква е възрастта на жената, какъв е семейният й статус. Когато една мома се задоми, когато е встъпила в брак, има възможността да сменя определена носия, да носи определена носия. След като роди примерно първата си рожба, младата невеста може да свали марамата от своята носия. Този албум е изключително ценен и за това според мен, че много детайлно са описани и частите на дупнишкия женски костюм и се вижда по какъв начин той се променя за празници, по какъв начин се променя след определени етапи от развитието на всяка жена. Защото, преминавайки в нов социален статус, тя има съвсем ново развитие. Вярвало се е, че всеки един от елементите на костюма има и функцията да предпазва. Жените не са имали право да показват голи части от тялото, защото се е вярвало, че е грехота. Много често се е вярвало и че ако има голи части, ще падне градушка. Ако е гологлава една невеста, хората от селището са застрашени от градушка. Така че вярванията са множество и всичко това би могло да бъде намерено в това издание.
Ани Йовева: Разгадаването на дупнишката шевица беше предизвикателство за мен
– Какво Ви помогна да разгадаете шевицата? Разбрах, че не сте дупничанка, а от Самоков.
– Дълго време съм се занимавала със самоковската шевица, така че… Дупнишката е близка, но има и доста различни неща. Тя е по-трудна. По-трудното е, че тук преобладава неброената бродерия, не се броят бодовете, както при кръст бода, за да се направят фигурите. Рисува се върху плата, след което се правят контурите с черен конец и бод зад игла и се запълва с различни видове пълнежи.
– Лесно ли разбрахте кое как се изпълнява, или това беше предизвикателство за Вас?
– Да. Предизвикателство беше. Пълнежът не беше кой знае колко сложен, но те имат няколко вида синджира вътре и погледнати отгоре, отпред лицевата страна, изглеждат по един и същи начин, но всъщност се изпълняват по различни начини.
– Работата по този проект какво Ви даде?
– Най-напред възможността да се докосна до истинските музейни експонати и да се уча от извора.
– Каква е професията Ви?
– Имам рекламна агенция в Самоков, графичен дизайнер съм. И всъщност това допринесе за другата част от нещата
Марта Стоянова: В дупнишкия музей научих първите бодове
– Вие бяхте посочена като единствената участничка в ателиетата, избродирала почти цял ръкав на риза с автентичната дупнишка шевица. На какво се дължи успехът Ви?
– Човек, когато има желание, постига. Аз не знаех дали ми се удава, защото никога преди това не съм бродирала.
– Представете се, с какво се занимавате?
– Машинен инженер съм. От София, имам фирма там. За първи път бродирам. Като дойдох тук, научих първите бодове – полегат, кръстат. Идвах 4 пъти месечно на курса в Дупница.
– Какво Ви носи бродирането?
– Огромно удоволствие. Такова удоволствие, все едно че съм в гората. Прави ми впечатление също, че когато съм спокойна, по ми върви бродирането. Някой път, понеже нямам търпение да стане по-бързо, казвам: „Не. Не. Сега ще шия, защото искам да го видя най-накрая.” Но тогава пък нещо не се получава – или конци се уплитат, или нещо друго.
