Арон Аронов
Български певец и вокален педагог от еврейски произход. Роден е в гр. Дупница на 12 юли 1937 г. За 45 г. творческа кариера Аронов е играл в 975 спектакъла в ролята на Едвин от „Царицата на чардаша“ и 134 в ролята на Фери Бачи от същата оперета. Многобройни са превъплъщенията му – Данило от „Веселата вдовица“; Граф Тасило от „Графиня Марица“; Адам от „Птицепродавецът“; Айзенщайн, Фалке и Алфред от „Прилепът“; Баринкай и Хомонай от „Цигански барон“ и др. За героя му на Су Чонг от „Страната на усмивките“ се говори десетилетия наред. През творческата си кариера записва значително количество аудио- и видеозаписи. Част от тях са издадени на дискове, но повечето се съхраняват в златния фонд на БНР и БНТ.
Обичам Дупница, защото е моят роден град, а аз оставам заклет дупничанин. С града ме свързва моето детство, моите родители, роднини и близки. В Дупница се изградих като певец и там за първи път пропях като Едвин в оперетата “Царицата на чардаша” на унгаро-еврейския гениален композитор Имре Калман! Любимите ми места са моят роден дом на улица “Вардар” 3, Развесената върба, Кършия, където тренирахме в Атлетическата школа на Александър Дренски – републиканския шампион по тласкане на гюле. Обичам Читалището, сега театър “Невена Коканова”, където бяха първите ми певчески изяви. Стадион “Бончук”, където се изявявах като отличен бегач на 100 метра гладко бягане. Шах клуба, където играех шах, още Градската градина, където се разхождахме, училището. Всичко българско и родно, любя, тача и милея!
Много се гордея, че съм дупничанин! Моя фраза е: “На сцената съм искал колкото се може да се доближа до великия Енрико Карузо, а в живота – да си остана момчето от Дупница!”
Много често пиша „В. Дупница“! Питат ме защо В. Дупница, а аз отговарям: Как защо, а защо В. Търново? Много обичам Дупница и дупничани! Аз съм почетен гражданин на Дупница и независимо че имам орден “Кирил и Методий” – първа степен, “Златна лира” от Съюза на българските музикални и танцови дейци и най-високото отличие от Министерството на културата, аз най-много ценя “Почетен гражданин на Дупница”!!!
Диман Панчев
Български оперен певец, бас. Пял е в Софийската национална опера, Пловдивската опера, Русенската опера, а в момента е в състава на Държавна опера-Бургас. Участвал е в концертни изпълнения с Микис Теодоракис и Франциска Арайза. Има над 700 участия във фестивали за църковна музика. Носител на първа награда на конкурса Callosa de Sarria, Аликанте, Испания – 1997-а и Елена Образцова, Финалис Ирун, Испания – 1998 г.
Всички пътища водят към Дупница. Поне за мен е така, защото градът е свързан с миналото и настоящето ми. От първия поглед на мама, през детството в нашата махала – Панчевата, където с хлапетиите гледахме филма „Под игото“, а после тичахме по улиците боси и щастливи, правехме си калпаци, саби… Помня Базовото училище и гимназията, където свирех в духовия оркестър. Учителка по музика ми беше Лиляна Дяковска, майка на оперния певец Любомир Дяковски. Тя ме заведе в София на първата опера в живота ми – „Травиата“.
Любимото ми място бе несъществуващата вече площадка срещу Спортната зала. Там се правеха концерти, дискотеки, мачове. А в самата зала тренирах баскетбол – бях в младежкия отбор. Много обичам Градската градина, Часовниковата кула, стария център на Дупница – такъв, какъвто е в платната на художника Алцек Мишев. Лятното кино, кино „Марек“, чиито афиши се рисуваха на ръка, театъра с неговите 400 места и въртяща сцена. Църквата „Св. Георги“, в която пеех заедно с отец Анани – на един Великден изпях „Христос воскресе“ и това наистина бе свят миг за мен. Ловния дом, където с баща ми ходехме на скара като „награда“ за отличен успех. А когато минавам край Околийската къща и пред очите ми се разкриват площадът и Рила планина – тази гледка изпълва сърцето ми до пръсване.
Аз съм дупничанин с главно „Д“. Гордея се с хората на Дупница – Арон Аронов и Михаил Чомаков, Леа Иванова и акад. Наджаков, Невена Коканова и Димитър Димов, и всички останали. Наскоро мои съученици ми помогнаха в един изключително труден момент. Това са Евтим Китов, Пламен Василев, Ивайло Панайотов и Емил Сапунджиев. Благодарен съм им и се гордея с тях.
Николай Янакиев
Световноизвестен български художник. Негови платна са представяни в Берлин, Бремен, Ерфурт, Кьолн, Мюнхен, Рьодген, Флорстад, Франкфурт на Майн, Целен, Ню Йорк, Марж, Виена, Залцбург, Нойзидл ам Зее, Сан Пьолтен, Братислава, Рим, Витербо, Будапеща, Париж, Ла Валета, Варшава, Дамаск, Хелзинки, Рабат и др. Творби на дупничанина Н. Янакиев са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, частни сбирки и музейни колекции по цял свят.
Дупница е моят роден град и никога не съм спирал да го казвам на глас. Произхождам от уважавано учителско семейство. В Дупница са двамата ми братя, моите близки и приятели в лицето на цялата културна общественост. Обичам целия град, природата, гледката към Рила. Завършил съм училище „Евлоги Георгиев” и пазя чудесни спомени от тези години. След това кандидатствах в гимназията за изящни изкуства „Илия Петров” в София и Националната художествена академия при академик Светлин Русев. Младите хора сигурно не знаят, че от двете страни на сградата на кметството са разположени мои пана и се надявам и днес те да се харесват и оценяват от моите съглаждани.
Където и да съм ходил, никога не съм крил, че съм от Дупница. Аз съм член на Есенния салон в Париж, мои картини са притежание на редица галерии по света. Правих изложба в Барселона заедно с Вежди Рашидов, като на всички тези места съм се представял като дупничанин и съм горд с този факт.
Николай Терзийски
Писател, автор на романите „Отлъчване” и „Хроники на неведомото“, номиниран за „Роман на годината 2020”
Обичам Дупница, защото я има. Нима има по-ясна дефиниция за любовта? Когато човек обича, отговорът на въпроса „защо” е най-трудният, но и най-лесният. Майка ми е родена тук. Тук израснах. Момичето, в което се влюбих (и днес е моя съпруга), е от Дупница. Тук написах първия си разказ. И първата си публикация, отпечатана в един отдавна несъществуващ вестник. Мога да изреждам още дълго. Или просто да кажа – пъпната връв продължава да ме дърпа, за да се връщам в този град. Първото, за което се сещам в града, е мястото, известно като Мързела – пейките при шадравана на централния площад. Няма как да не спомена ОУ „Климент Охридски” и Гимназия „Христо Ботев” – заради приятелствата, учителите, спомените. А в последните години сред най-любимите ми места се нареди една уютна книжарница, създадена с много любов от две прекрасни дами – Роси и Таня.
Един от най-ярките ми спомени е, когато в ефира на града се появи радио „Астра плюс”, аз бях на петнайсет. Но гласът ми, вече добре мутирал, звучеше като на по-възрастен. Не спирах да тормозя водещите с обаждания в ефир – отговори на въпроси за игри с награди, музикални предпочитания… и какво ли не. Накрая Слави Тенев реши да ме извика в радиото. Със съвсем сериозно предложение да работя там. Представете си изненадата му, когато срещу него застана един пъпчасал хлапак, решил да си пуска дълга коса. Попита с двигнати вежди: „Вярно ли ти си Ники Терзийски?”, но после се окопити бързо и реши, че в програмата идеално ще пасне едно тийнейджърско предаване.
Гордея се, че съм дупничанин и имам и доказателство за това – една от главите в първата ми книга е написана изцяло на дупнишки език. Епа айде, честит ви празник, ора! Оти ние сме голема работа! Ама що че ви обяснявам, като вие си знаете…
Надежда Карастоянова
Български археолог и изследовател. Тя е главен асистент в отдел „Палеонтология и минералогия“ на Национален природонаучен музей при БАН. От 2013 г. работи като изследовател за National Geographic Channel за България. Освен това е планински водач.
Обичам Дупница, защото е моят роден град. Там съм израснала и учила. Много е хубаво, че градът е близо до Рила и там се научих да обичам планината и природата. От Дупница започва историята на живота ми, там се изградих като човек.
С Дупница ме свързват на първо място роднините и приятелите и разбира се – планината, която обичам много. Любимите ми места са Градската градина, Дренски рид и параклисът „Св. Спас” и хълмът с кръста, където често ходех като малка. На Кършия бяха и първите ми „срещи“ с археологията и костите.
Аз имам наистина много спомени от Дупница, тъй като съм живяла двайсет години там. Спомените ми са предимно от тийнейджърските ми години, компанията ми… Там се запознах с излючително ценни и добри хора, с които още поддържам връзка. Помня, че с приятелите се качвахме всеки уикенд на хижа „Скакавица” и на Рилските езера, вместо да ходим по дискотеки, като повечето ни връстници. Ценни са и спомените от къщата на баба ми и дядо ми, където прекарвах лятото, когато бях дете – как се катерех по черешата и как обядвахме на двора.
Гордея се, че съм дупничанка. Винаги съм се гордеела със произхода си. Дори сега, когато живея вече повече от 10 години в София, все повтарям, че съм от Дупница. Харесвам града, хората и диалекта ни.
Миглена Селишка
Състезателка по свободна борба. През 2020 година дупничанката М. Селишка става европейска шампионка по борба до 50 килограма. Сребърна медалистка от европейското първенство през 2019 г. и бронзова медалистка от Европейските игри през 2019 г. в Минск.
Обичам Дупница, защото тук съм родена и тук са най-близките ми хора. До 5-и клас съм учила в училище „Евлоги Георгиев”. В Дупница започнаха и първите ми стъпки в борбата. Още пазя спомени от първата зала, в която тренирах при Виктор Бонев. Тя се намираше в мазето на Градския универскален магазин. Най-милите спомени от града са ми свързани с детството, когато с приятели до късно си играехме на криеница пред блока в жк „Химик”. Сред любимите ми места е Градската градина. Там тичах и спортувах и се събирахме с компании в близките заведения.
Сега по-радко се прибирам в Дупница, но където и да съм била и каквото и да съм постигнала до тук, винаги съм казвала и съм се гордяла, че съм от Дупница. По случай празника пожелавам на съгражданите си най-вече да са здрави, да не се предават и всички заедно да работим за хубавата ни Дупница.
