Анастасия Левордашка: Когато един народ е образован и държи на своята култура, той става непобедим пред проблемите, времето и бита

• Още когато отидох на кастинг в Дупница, усетих страхотната енергия и магия, която носи този театър, благодарение не само на своята история, но и на хората, които са там

• Това, което градът има като ценност в лицето на своя театър, това е изключително нещо

Актрисата Анастасия Левордашка е родена на 13 юли 1993 година в София. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” преди две години и половина, а вече повече от година е част от дупнишкия театър. Досега зад гърба си има няколко роли в 5 пълнометражни ( 2 от които е снимала миналия месец) и 12 късометражни филми. Може да се похвали с епизодични роли в чуждестранни сериали и кинопродукции, както и участия в различни музикални клипове и реклами. Нанси е родена в семейство на творци и е наследила и други таланти от родителите си – може да рисува и да пее. На 21 май ще играе главната женска роля на Милкана в драматичната постановка „Майстори”, която ще бъде по повод 125 години от първото театрално представление в Дупница. През този месец по кината излиза и новият български филм „Опърничавите”, където Анастасия играе главната роля.

– Анастасия, разкажи ни нещо повече за теб…
– Занимавам се изцяло с музика, кино и театър и това ми носи истинско удовлетворение.
– Кога разбра, че театърът е твоето призвание?
– Доста късно разбрах, че театърът е моето призвание. Всъщност се влюбих в него впоследствие. Влизайки в НАТФИЗ, бях още много малка и объркана. Харесваше ми страшно много, но все още нямах тази любов към театъра, защото не съм ходила на специализирани школи преди това. По-късно, по време на обучението си в Академията започнах малко по малко да се влюбвам в театралното изкуство.
– На колко години влезе за първи път в театър? Какъв е първият ти спомен от сцената?
– Аз съм от семейство на хора на изкуството и още от страшно крехка ранна възраст са ме водили на най-различни културни мероприятия – на театър, на кино, на опера и по концерти, защото баща ми е музикант. Аз се озовах на сцената още на 3 години, когато родителите ми ме записаха в детски хор „Пим-пам”. Малко по-късно започнах да ходя на актьорско майсторство при Венци Кисьов в театър „Сълза и смях”. Помня много силно първото ми качване на сцената при него. Беше изключително страшно. Той ни беше казал да научим по някое стихотворение, което всяко дете да му го каже и да се качи на сцената, преодолявайки страха си. Аз бях научила едно любовно стихотворение. Не знам как ми хрумна точно това, тъкмо се бях научила да чета. То започваше така: „Не очаквай от мен да ти свалям звезди. Силно мразя фалшивите думи. Ако има любов и ако тя победи, няма нужда от тях помежду ни”. Това беше цялото. Спомням си как, когато излязох на сцената, някак си забравих за цялото притеснение и страх. Тогава Венци Кисьов ме похвали и ми каза, че ако искам, ще стана актриса. Разтрепериха ми се краката от вълнение. Това беше първият ми театрален досег.

– Ако не беше станала актриса, как мислиш, че щеше да се реализираш?
– Не вярвам, че това можеше да е възможно. За мен всеки си има определен път. Всеки избор, който правим, е важен, но все пак си имаме една определена мисия, от която трудно можем да избягаме. Но ако не бях станала актриса, със сигурност пак щях да съм човек на изкуството. Щях да стана художник. Всъщност кандидатствах в Академията и ме приеха, защото съм от семейство на художници от страна на майка ми. Но реших да избера пътя на сцената. Но ако не бях станала актриса, най-вероятно щях да съм художник.
– Къде ти харесва повече: на театралната сцена или на снимачната площадка?
– Много често ми задават този въпрос. За мен отговорът е просто невъзможен. Да, те са много различни като изкуства сами по себе си, но са с общ корен. Вярвам, че и в двете човек трябва да влезе изцяло със сърце и душа, с абсолютна истинност и вяра и да бъде готов да разголи душата си, за да се случат нещата. Средствата, които актьорът използва, са различни, но ядрото е еднакво.
– В трупата на дупнишкия театър сте предимно млади актьори. Какви са ти впечатленията от работата в ОбДТ „Невена Коканова”?
– Обожавам колегите си от Дупница. Наистина нашият екип е предимно от млади, талантливи хора, които са с изключително голяма надежда и вяра в доброто. Вярваме, че в колкото и тежки времена да живеем, културата все пак ще ни спаси. Защото, както знаете, храната за душата е най-важното нещо. Когато един народ е образован и когато държи на своята култура, той наистина става непобедим пред проблемите, времето и бита. Още когато отидох на кастинг в Дупница, усетих страхотната енергия и магия, която носи този театър, благодарение не само на своята история, но и на хората, които са там. Те са страхотни актьори и невероятни хора, които играят на тази сцена. Страшно много се надявам дупничани да идват на театър, да гледат и да подкрепят своята трупа. Защото това, което Дупница има като ценност в лицето на своя театър, това е изключително нещо. Правя един призив всеки един човек да даде своя принос и да даде шанс на този театър и на хората, които са направили всичко това за една постановка. Каня дупничани да идват по-често на театър и на представленията, които правим ние, от местната трупа. Защото ние ги правим специално за тях и с вярата, че даваме нещо на този град и правим живота на хората в него малко по-добър.
– В постановката по случай 125 години от първото представление в Дупница ще играеш главната женска роля. Харесва ли ти ролята на Милкана в „Майстори” и как се подготвяш за нея?– За мен да участвам в постановката „Майстори”, и то в ролята на Милкана, е една наистина сбъдната мечта. Мога смело да твърдя, че всъщност това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в професионален план. Каня абсолютно всички дупничани на 21 май да дойдат да ни гледат, когато ще бъде премиерата на „Майстори”. Това наистина е едно невероятно представление и е по-различно от всичко, което е правено досега в театъра. В него участва абсолютно цялата трупа плюс директорът Вальо Баланов и Славчо Пеев. Имаме и двама гост-актьори – Камен Иванов и Димитър Живков, които са феноменални актьори и хора. Режисьорът Надя Асенова е една прекрасна жена и великолепен режисьор, с когото имах честта да работя. Изключително много се вълнувам за 21 май. Честно казано, откакто започнахме репетиции, живея изцяло с мисълта и мечтата за този ден. Така че заповядайте, няма да останете разочаровани. Има по нещо за всеки. Има много сълзи, но и много смях. Има щастие и моменти, които могат да те хванат за гърлото и да оставят страхотна следа у всеки. 
– Разкажи ни нещо повече за главната ти роля във филма „Опърничавите”, който излиза на екраните през този месец?

– Да получа главна женска роля в такъв страхотен филм с такъв чудесен режисьор, за мен беше голям шанс. Преживяването в „Опърничавите” беше страхотно. Това е много голям опит за една прохождаща актриса като мен. Снимахме всеки ден по 12 часа, екипът беше на много високо професионално ниво. Открих нови неща за процеса за снимане, както и за себе си. Партнирах си със Симеон Лютаков, който е страхотен актьор и голямо име в българското кино и театър. Това беше невероятна чест за мен и съм му изключително благодарна, защото той много ми помагаше през цялото време. Много ме грабна развитието на моя герой в самия филм. Героинята ми всъщност в началото е един представител на една все по-масова тенденция сред младите. Тя има една по-лековата гледна точка към живота, бих казала дори меркантилна. Но срещата й с този човек – героя на Симеон Лютаков, обръща толкова много визията й за живота и тя започва да вижда със съвсем други очи и да оценява истинските неща в живота. Това е нейният катарзис. Много ме грабна идеята, че във всеки човек има шанс за такъв катарзис и да преоткрие живота си.
– Какви роли обичаш най-много, в какви кожи влизаш с най-голямо желание?
– Всяка роля има своите достойнства и обичам всяка една от тях, стига да има стойност.
– Сподели ни няколко пиеси и филми, които считаш за любими…
– Темата ми за любими пиеси и филми е изключително неизчерпаема. Може би филмите, които са ми оставили най-голям белег, са „Мисията”, „Зелената книга”, „Зеленият път” и „Изкуплението Шоушенк”. Имам страшно много любими пиеси, обожавам да ги чета. Още преди да се занимавам с актьорско майсторство. Обожавам класиката, обичам много Шекспир, Чехов, Достоевски. Много ми харесва и българската класика. Веднага мога да ви кажа едно заглавие, което си заслужава да гледате – и това е „Майстори” на Рачо Стоянов, която може да видите на 21 май в Дупница.
– Имаш ли любими актьор и актриса от световната сцена?
– От съвременните световни актьори четирите имена, които мога да отделя като мои любимци, са Робърт де Ниро, Ал Пачино, Мерил Стрийп и Натали Портман.
– За каква роля мечтаеш?
– Мечтая за роля, която да ме разтърси и да забравя как се казвам. Страхотната роля е като страхотния любовник – може да те разтърси и тотално да те изкара от реалността и да забравиш как се казваш.
– Каква е Анастасия Левордашка извън сцената?
– Най-кратко казано, съм интроверт, който е безумно, безумно наивен.
– Как обичаш да се разтоварваш?
– Разтоварвам се, като чета поезия и пея. Но не едновременно, разбира се (смее се).