-
4-моторен самолет се разби на връх Фенерка и оттам имам едно парче, пазех и шрапнел
На 5 метра от лятната ми кухня падна бомба преди 75 години, земеделската банка беше срината със земята. Това разказа бившият планински спасител Георги Смочевски пред в. „Вяра” за трагичните събития от бомбардирането на Дупница. На 4 януари 1944 година около 30 англо-американски самолета хвърлят над града над 100 бомби.
Загиват 61 души, а над 40 са ранени.
Под останките на съборените си домове намират смъртта си цели семейства. Унищожени са Българската земеделска и кооперативна банка в центъра на Дупница, отчасти пощата, гимназията, Военната болница, училище „Евлоги Георгиев“, бомбардирани са еврейската махала, местността Кулата и др.
Целта била София, но бомбите са изсипани в Дупница, тъй като над столицата имало гъста мъгла. Придружените с изтребители самолети нямало как да се приземят, без да бъдат изстреляни бомбите. Връщайки се от София, достигайки района на село Кочериново, командирът на ятото самолети дава заповед бомбеният товар да бъде изсипан над Дупница.
Ето какво сподели 81-годишният дупничанин: „Нашата къща беше на ул. „Св. Иван Рилски” 10, на мястото, където сега се намира ГУМ. 4 януари 1944 г. беше пазарен ден, събота, преди Коледа, която се посрещаше по стар стил. Заваля сняг, след като през целия декември не беше паднала една снежинка. На нашата улица, на №12 имаше гостилница. Самолетите дойдоха откъм Благоевград. Отминаха ни и ние с брат ми, който е с 5 г. по-голям от мен, изскочихме и се качихме на прасковата да ги броим. Отидоха донякъде, върнаха се и пак ни отминаха. След това отново чухме бученето, видяхме, че се връщат и баща ми, който беше се върнал в отпуск като запасняк в Кавала, чул свистенето, и извика:
”Бягайте, бомба.
Ние скочихме и се скрихме във входа на къщата. Баща ми, майка ми, сестра ми в лятна кухня на двора, от съседната гостилница хората също се скриха някак си. Чухме избухване, вдигна се страхотна пушилка, стана тъмно и ние с брат ми изскочихме от входа да видим какво става. Погледнахме към площада – земеделската банка я няма. За първи път от нашата врата се видя целият площад. Нашата къща си стоеше, но на около 5 метра от лятната кухня, вляво, на улицата към полицията падна бамба.
Баба ми се скрила в тоалетната до лятната кухня,
защото имало бетонна плоча и вика: „Живи ли сте”. „Дядо ми, който бе инвалид от войната, ослепял, беше горе, в къщата. От голямата пушилка и тъмнина баща ми отива и го сваля. Като излязохме с брат ми на площада, нямаше я земеделската банка. Впрочем на площада от нея има останки и сега. Това е стената, която подпира градинката на паркинга. Като отивахме към площада, жандармерията ни пресрещна и ни хвана и не ни позволи да отидем на площада, защото пред тогавашната популярна банка и на мястото, където сега се намира пощата, имаше неизбухнали бомби. Дадоха ни пачки пари и ни накараха да ги отнесем до читалището. Там ги предадохме и се върнахме през Синджирлийския мост, т.е. мостът, който сега е при „Лидъл”. Прибрахме се,
баща ни ни върза по два шамара за успокоение
и до вечерта градът опустя. Ние отидохме в кв. „Ценеви”, където е Асансьорният завод. Леля ми имаше там вила и лозе с 2 стаи и коридорче. Ние и семейството на леля ми се настанихме там. На другия ден баща ми отиде в нашата къща да закове одеяла и да помогне на баща си и майка си. На моста застанал с негови познати и докато си приказвали, видял, че долу при реката
едно куче носи човешка ръка.
Веднага се обажда, полицията отива и намира трупа на жената на касиера на банката. Била е разкъсана от кучета. След известно време се прибрахме. Като свирнеше тревога, се криехме в жп тунела. Там се случи нещо много интересно. В суматохата една майка беше захвърлила бебето си. Започва да го търси, намират го на входа на тунела и от ръка на ръка го предават. Това беше съвсем близо до нас. Впоследствие отидохме да живеем при другия ми дядо, в Градската градина. Дядо ми по майчина линия живееше в последната къща, на ул. „Сълза”.
Той беше изкопал скривалище на брега.
Вече наближаваше Великден. Възрастните си пият ракията и си приказват под сливата над скривалището, жените с дъщерите и децата бяха долу, а аз, брат ми и Бончо – братовчед по майчина линия, сме на сливата, ядем сливи. Изведнъж се чу страхотен рев, скочихме направо върху масата, а мъжете ни бяха изпреварили и се скрили долу в скривалището. Един 4-моторен самолет, разбит от нашите изтребители, със запалени крила се разби на връх Фенерка и оттам имам едно парче от този самолет. Постепенно нещата се поуталожиха. Пропуснах да кажа, че по време на бомбардировките, когато баща ми отива да свали дядо ми,
един шрапнел бе пробил дупка в дувара.
До скоро пазах тоя шрапнел. Най-страшното беше, когато дадат тревога. Всички бягаха да се крият в тунела. След това изкопаха скривалищата. Между другото трябва да кажа, че двете неизбухнали бомби на площада ги обезвредиха евреи, като им свалиха звездите, им дадоха продоволствени купони и се ползваха с правата на българи. В Дупница имаше много евреи, изселени от София. Един от тях е Арон Аронов, който ми е съученик.
Свидетел съм и на събитията на 9 септември 1944 г. в Дупница. Децата от махалата имахме навик да играем на площада и на 8 срещу 9 септември се чу песен – интернационалът или нещо такова. Там видяхме
Милка Джаджова, по мъж Бонева, излязла заедно с други от кюстендилския затвор,
носеше една голяма диня, сърп и чук, и ни поздрави – майките ни се уважаваха. След малко от балкона над сладкарница „Малина” на ъгъла на къщата на Георги Гиздов самият Георги Гиздов произнесе реч. Не помня какво е казал, но дежурният му лаф беше „златна дупнишка младеж”. В това време
дойдоха два камиона, пълни с оръжие, и започнаха да раздават на когото им падне.
Който отиде, слагат му лентата „ОФ”, и му дават каквото иска – карабина, автомат, сабя и т.н., и тръгват да превземат полицията. При нашия вход се прехвърлят в къщата на един доктор, не помня името му, и оттам директно атакуват полицията. Там загива и един човек от гр. Рила – Ризов. За съжаление не знам дали там има поставена паметна плоча. След това започна пукотевица. Ние, децата от махалата, побягнахме покрай болницата, стигнахме до кв. „Байкал”, по въжения мост и Черната скала и треперим. Вече се стъмваше, един старец слиза от лозето и вика: „Елате, не се плашете”. С него се прибрахме у дома. Така че на 8 септември 1944 г. аз бях партизанин”, разказа Г. Смочевски.
