Общинската библиотека „Паисий Хилендарски” в Самоков ни върна в 14.-19. в. В епохата на османска власт 14.-19. в. Самоков е административен център за управление на железодобива, който е държавна собственост до 19. в. Турците в Самоков били според „Хроника Арие” и др. документи държавни чиновници, занаятчии, а бейовете притежавали маданите-самокови, чифлиците, ливадите и бостаните около града, горските летни пасища. Селското население в околността е предимно българско, според предания и документи част от него е доведено като роби – сърби в с. Мала църква и унгарци в с. Маджаре, за да работят в железодобива. 
Градското население е космополитно. Две трети от населението на Самоков, което се оценява през 19. в. до 14-хилядно, са българи християни, между които се асимилират християни от други етнически групи – цинцари, арнаути, арменци, евреи.
В периода 17.-19. в. силуетът на града се доминира от минаретата на четири големи джамии и осем малки, от часовниковата кула, която биела по европейски. Другите значителни обществени постройки тогава били малко – банята, четирите църкви, хановете, чешмата на площада.
Джамиите, които е описал Христо Семерджиев в книгата си „Самоков и околността му”, могат да бъдат идентифицирани на тройната панорамна пощенска картичка на Самоков от началото на 20. в. Съдейки по тези два източника, днешната т.н. Байракли (главна) джамия се е наричала Али ефенди, или Старата джамия и се е намирала зад Земеделската банка, вътре в каре от магазини. Шарената джамия е тази, на чието място е построен музеят. При единствения тогава мост над Искъра се е намирала джамията на пашата, подновена през 1834 г. от Хюсреф паша. По сведения на стари самоковци до 1928 г., когато изгоряла, тя е била използвана за кино и имала великолепни колони с дърворезбени капители. Друга голяма джамия е тази срещу училище „Митрополит Авксентий Велешки” – Сефер Деде.
