-
В това ястие бе вложено нещо дивно и вечно, един непресъхващ извор на любов и всеотдайност
Представяме ви разказ от Белоградчишкия епископ Поликарп, посветен на спомените му за Света гора, предшестван от пътеписите:
Едно от многократните ми поклонения на Света гора свързвам със спомен за една дребна случка, или по-точно – с уханието на една чудна гозба. Манастирската боб чорба от „Пантократор“.
По време на Великия пост с моя добър приятел и състудент отец Доротей тръгнахме от манастира „Ивирон“, където се пази чудотворната икона на Света Богородица „Иверска“, по пътя към съседната обител „Ставроникита“, посветена на св. Николай Мирликийски Чудотворец. Основната ни цел всъщност беше манастирът „Пантократор“, където искахме да останем да пренощуваме, да вземем молитвено участие в богослужението и да се потопим в атмосферата на живота на тамошното монашеско братство. Преди да потеглим от „Ивирон“, двамата с отец Доротей обядвахме и едва тогава поехме към „Пантократор“. За из път обаче си взехме по едно авокадо – за да има с какво да се подкрепим при нужда. Този плод, овкусен с мед, особено ни се беше усладил по време на обяда. След като се сбогувахме с братята от манастира, тръгнахме с пълни раници в най-големия слънчев пек. Вървейки по пътя, разговаряйки за впечатленията ни от Иверския манастир, решихме да се подкрепим с авокадото, което бяхме взели за из път. Оказа се обаче, че без каквито и да било добавки и подправки, авокадото този път ни се видя особено безвкусно. Толкова, че го хвърлихме в морето.
На Света гора монасите ядат много авокадо,
особено през Великия пост, за да подсилват организма си. Известно е, че този плод съдържа особено полезни мазнини, минерали и витамините А, С и Е, също така желязо и повече протеини в сравнение с много други плодове. Разочаровани от собственото си незнание как да консумираме този плод, продължихме гладни по пътя, който скоро ни доведе пред портите на манастира „Ставроникита“. В този малък светогорски манастир бяхме посрещнати особено топло, братята ни дадоха възможност да се поклоним и да целунем чудотворния образ на св. Николай – голямата светиня на обителта. Един монах ни прие в гостната, където ни поднесе кафе, светогорски локум и по една малка ракийка – анасонлийка. Изпихме кафето, хапнахме от локума, но
ракия не дръзнахме да пием,
защото по онова време бяхме по-млади и алкохолът щеше да ни повлияе. След като разгледахме светата обител и се запознахме с нейната история, отново поехме по пътя към крайната ни цел – манастира „Пантократор“. По права линия манастирите не са далеч един от друг, но поради планинския район трябваше много да се обикаля, а не ни бяха известни по-преки пътечки, които можеха да съкратят пътя ни. Но не толкова пътят ни уморяваше, колкото жаркото слънце и липсата на сянка, под която да можем да поемем глътка въздух и свежест. Светогорската растителност, особено по онези места, е много ниска. В младостта си обаче не унивахме, а приемахме всички затруднения като подвиг пред Бога и Неговата Майка, игуменката на Света гора. Не след дълго, в духовни разговори и мисли, с отец Доротей пристигнахме в манастира „Пантократор“. С топла сърдечност бяхме посрещнати от братята на манастира, бяхме настанени в килия и въведени в монашеския ред. Изтощени от дългия и труден път, побързахме да отидем да си починем и да поспим. Предната нощ бяхме станали в 3 ч., за да вземем молитвено участие в богослужението в „Ивер“. Поотпочинали, чувайки манастирското клепало, приканващо за вечерно богослужение, отидохме в храма, където се наслаждавахме на иконата на Света Богородица – „Геронтиса“ („Старица“). И до днес пред погледа ми се извисява свещеният образ на тази Богородична икона. Божията майка благославяше всеки поклонил й се в името Христово и обгръщаше с майчинска любов своите духовни чеда и последователите на своя Син. Иконата е голяма, изписана върху дърво и покрита със сребърна риза. Тя изобразява Божията майка в цял ръст, а до нея – делва с преливащ от нея елей. Иконата е наречена „Старица“ поради историята за това, че е смъмрила един монах, който не изпълнявал послушанието си към своя игумен, и защото спасявала братството от глад и бедствия. Тя се разкрила наистина като игуменка, пазителка на своите монаси, като ги предпазвала от различни изпитания и беди, и така показала своята грижа и любов към тях. По време на едно нападение от сарацини над манастира те
хвърлили иконата на Света Богородица в един кладенец.
Преданието разказва, че впоследствие този, който я е хвърлил, ослепял и по чуден начин му била разкрита причината за внезапно сполетялата го участ. Затова и побързал да покаже мястото, където бил хвърлен светият образ, след което прогледнал. Много са чудесата, които се свързват с образа на Света Богородица „Геронтиса“, но едно е да слушаш разкази, а друго е да усещаш онзи свещен трепет, онова молитвено вдъхновение, когато застанеш пред облагодатения лик. На следващата сутрин станахме рано за богослужението. Имаше поклонници от цяла Гърция, някои от тях – видимо недоспали и в немощ поради възрастта си да стоят на службата. Както с отец Доротей си седяхме и всеки отправяше своята молитва към Бога, изведнъж в храма се чу… пронизително хъркане. Един от старците, поклонници на манастира, стоейки прав, подпрял се на тояжка, заспал и в съня си се сепнал внезапно от собственото си хъркане. Както мнозина в този момент, и ние с отец Доротей не успяхме да сдържим усмивките си и трябваше от неудобство
да крием пристъпа си на смях с монашеските була.
Светата Литургия, на която присъствахме, бе пренасяне на небето на цялата ни същност и битие. Усещане, което те кара да бъдеш благодарен, че Бог ни е дарил с такива места – пролуки и моменти, в които можеш да надникнеш в рая, в Божие царство. След края на богослужението имахме свободно време около два часа, за да си поотпочинем преди обяда. Запътихме се към манастирската кухня, където своето послушание да приготвя вкусни ястия за братята изпълняваше отец Кирил. Той бе приятел на отец Доротей и искахме обезателно да се видим с него и да си поговорим, преди да си тръгнем от манастира няколко часа по-късно. Влязохме в голямо и широко помещение с автентичен вид, сякаш непокътнато от столетията – така изглеждаше кухнята на манастира. Беше като музей, който те пренася във времето на основаването на светата обител през 14-и в. Имаше всякакви старинни съдове и прибори, които все още бяха в употреба. Там ни посрещна отец Кирил, който се бе захванал да приготвя обяда. Аз и спътникът ми бяхме изгладнели и докато си говорихме, забелязах, че от предишния ден бе останал половин казан боб. Изглеждаше като боб, който си заслужава да не пренебрегваш. Обикалях около казана с надеждата отецът да ни предложи от гозбата. Но не, случи се тъкмо обратното – докато ни разказваше нещо, той взе казана и го изсипа в един улей, който излизаше извън стените на манастира и всичко отиваше направо в морето. Сърцето ми се сви, докато наблюдавах как
прекрасната бобена чорба отиде за храна на рибите,
а аз умирах от глад. Личеше си, че това бе гозба, правена с молитва, любов и сърце. Разнесе се страхотно ухание, което бързо изчезна, тъй като вече празният казан бе измит със силна струя вода. Докато приготвяше манастирския обяд, отец Кирил, гледайки унилата ми физиономия, се опитваше да ни развесели с шеги, неподозирайки за причината да не съм в най-ведрото си настроение – несбъднатия ми копнеж по прекрасното ястие, което замина в морето. Час по-късно, на обяда, храните, които ни бяха поднесени, не ми бяха нито вкусни, нито засищащи. Когато светогорското ни пътешествие завърши и се прибрахме в Солун, в манастира „Св. Теодора“, където живеехме като студенти, разказах на отец Доротей за притеснението ми да си поискам купичка бобена чорба от отец Кирил. Приятелят ми ме смъмри, че е трябвало да си кажа, а не да си мълча. Днес, тринайсет години по-късно, все още усещам уханието на онази бобена чорба и имам чувството, че какъвто и боб да ям, няма по-вкусен и ароматен от онзи в манастира „Пантократор“, който така и не опитах.
Манастирски боб, приготвен в средновековна обстановка,
врял в казан от годините на турското робство – такъв, какъвто са го яли стотици монаси през столетията, носещи в сърцата си Бога – молитвеници, чудотворци, пустинници, игумени и архиереи. В това ястие бе вложено нещо дивно и вечно, един непресъхващ извор на любов и всеотдайност на готвача към своите братя. Тази обикновена случка ме накара да се замисля колко трудно всъщност е послушанието да готвиш на братята. Неслучайно старци и духовни наставници са изпращали някой монах да се кали именно като стане готвач в кухнята на голям, многочислен манастир. Колко е тежко да угодиш на различните вкусове и настроения, а често да понасяш несгоди и дори обиди! Разбрах, че това е подвиг, който дарява с благодатна полза онзи, който го носи със смирение и търпение. Разбира се, не съм дръзвал да осъждам отец Кирил за такава дреболия – че не „предусети“ желанието ми да похапна от вкусния боб, но си мисля, че подобни ситуации разкриват сложния път на монаха към изграждането на внимание, разсъдителност и грижа за своя събрат и ближен. След няколко години поради здравословни причини отец Кирил се премести в друг манастир извън Света гора, близо до своя роден край в Южна Гърция. И при всяко мое посещение при моя състудент и приятел отец Доротей в Атина правим планове да извикаме или да отидем на гости на отец Кирил, за да ни сготви от същия онзи прекрасен боб, който тогава изхвърли в морето…/ pravoslavie.bg
