Къде точно преминават националните граници в Югоизточна Европа? Нито един от многото съществуващи планове за прекрояване на границите в региона не дава задоволителен отговор на този въпрос, пише Норберт Мапес-Нидек.
Първият, набързо скалъпен, план за подялбата на Югославия е осъществен през 1941-ва: Когато германският Вермахт превзема основаната през 1918 година многонационална държава, пет съседни държави получават части от територията й: германският Райх, Италия, Унгария, България и Албания.
В останалата част от територията, освен окупираната от нацистите Сърбия, възниква „Независимата държава Хърватия“, която включвала и цяла Босна и Херцеговина. „Ясни разграничения“ в етническо отношение обаче нацисткият ред успява да създаде само чрез геноцид: за по-малко от 4 години са избити между 320 000 и 340 000 сърби, десетки хиляди роми и евреи.
Още при разпадането на Османската империя през 19-и век възниква въпросът за границите на нововъзникващите държави. На Берлинския конгрес през 1878-а Великите сили разчертават нови граници на Балканите, а през 1912/13-а шестима европейски посланици скрояват и новата държава Албания. Албанците, българите, гърците, сърбите, македонците и черногорците даже и не са били поканени на събитието.
Когато в края на Първата световна война се разпада Австроунгарската империя, САЩ и техният президент Удроу Уилсън налагат принципа за националността: “народите“ да имат правото сами да определят своята съдба. Но какво точно е „народ“ и какво не е, остава нерешено. Американското понятие “nation”, като обозначение за населението на една държава, се оказва несполучливо. Всички нововъзникнали държави в Източна Европа обхващат многобройни национални малцинства.
Идентичност, централизъм, автономия
Особено в Югославия, но така също и в Румъния, България, Гърция, Унгария, Чехословакия и Украйна дълго преди, а и след Втората световна война се водят големи спорове относно идентичността, централизма и автономията. Промяната на границите обаче остава за дълго табу.
Играта с географските карти стана отново популярна чак в края на 1980-те при разпадането на Източния блок. И се превърна в реалност през 1991-ва, когато Югославия се разпадна на съставните си части. Определянето на границите на новите национални държави се оказа по-трудно, отколкото да се поддържа духът на единение в бивша Югославия. На територията на Хърватия възникна една „Република Сръбска Крайна“, а в съседна Босна възникна „Република Сръбска“ и една хърватска „Република Херцег-Босна“.
Целта на сръбските националисти е да създадат обща сръбска територия, простираща се от македонската граница чак до пред портите на Загреб. И за да останат там само етнически сърби, живеещите по тези места малцинства бяха брутално прокудени. А и не само малцинствата.
В самата Сърбия пък албанското малцинство се стремеше към независимост на т.нар. Автономна провинция Косово. След мирния договор от Дейтън през 1995-а и края на войната в Босна Великите сили си представяха, че границите на новите държави ще бъдат също толкова неприкосновени, колкото бяха преди това тези на Югославия. Но войната в Косово през 1999-а и възникналата през 2008 г. нова държава Република Косово опровергаха това. И фантазиите за нови промени на границите в региона отново се активизираха.
Провалени планове за прекрояване на границите
Бившият сръбски външен министър Ивица Дачич предложи Косово да се подели между сърбите и албанците – идея, която бе лансирана от доайена на сръбския национализъм, писателя и дисидент Добрица Чосич още през 1968 г. Дачич обаче се провали поради съпротивата на САЩ.
Чак когато Тръмп стана президент, сръбският президент Александър Вучич се осмели да предложи нов план за подялба: заедно с тогавашния косоварски президент Хашим Тачи предложиха „корекции на границите“, които не бяха по-конкретно уточнени. Ясно беше, че населеният предимно със сърби косовски Север е предвидено да се присъедини към Сърбия, а южните части на Сърбия, населени предимно с албанци – да отидат към новата Република Косово.
Ролята на Запада
Планът срещна неочаквано голямо одобрение в чужбина. В полза на идеята за размяна на територии между сърби и албанци се изказаха и международни политици, сред които бе и бившият председател на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер. Президентът Тръмп изпрати одобрителни послания, а специалният американски пратеник Ричард Гренел покани дизайнерите на географските карти на среща в Белия дом.
В Босна пък това развитие зарадва сръбския съпредседател на държавата Милорад Додик, който отдавна е радетел на идеята за подялба на мултиетническата държава. Неговият хърватски колега използва възможността, за да настоява за допълнителни автономни права на своята народност.
Тръмп вече не е президент, а от косовско-сръбската обмяна на територии не излезе нищо. И последният “Non-Paper” по въпроса вероятно ще се окаже изстрел с халосни патрони.
Проблемите остават
Сигурно е едно: докато правителствените ръководители хвърлят зар за размяната на територии, конкретните проблеми на балканските общества – и най-вече безработицата, бедността, корупцията и замърсяването на околната среда – ще си останат отложени за неопределено време./Дойче веле
