Истинска история! Шампионът от Ресилово, който не се предаде пред несгодите….

• Лошият късмет цял живот преследва Исталиан Соколов, но той не губи оптимизма си

• Бившият борец има нужда от рехабилитация и мечтае за товарен асансьор, с който да излиза навън по-често

• Докато дишам ще се надявам на по-добри дни, категоричен е Соколов

Всеки ден медиите и социалните мрежи ви срещат с най-различни шампиони. Виждаме ги на кориците на вестниците и списанията, ликовете им греят от билбордовете и телевизионния екран. През последните години те превземат дисплея на мобилните телефони, таблет или лаптоп. Много от тях подписват договори с богати клубове и мощни рекламодатели за доста пари. Почти всички имат милиони последователи във Фейсбук и Инстаграм. Повечето от тези спортисти са заслужили парите и славата си с хилядите часове пот и кръв, проляти в залата. В този материал ще ви срещнем с друг спортист. Такъв, който не е имал късмета да осъществи мечтата си и да се качи на спортния връх, въпреки че със сигурност е имал таланта за това. Той е от още по-редкия вид победители – той е от тези шампиони, които не са се предали пред несгодите на живота. Въпреки ужасяващите обстоятелства, въпреки залостените врати на мечтите, въпреки задушаваща хватка на лошия късмет…
Това е Исталиян Соколов. Борец, който можеше да донесе на България медали от Европейски и Световни първенства, а защо не и от Олимпиада. Пред дома му в село Ресилово ме посреща неговата майка Станка. Домът им е уютен и топъл, а възрастната жена е изключително гостоприемна. Запознавам се с Исталиян и ми прави впечатление бодрият му глас.
В началото на разговора ни с гордост подчертава, че е единственият, който се е родил в Здравната служба в родното му село Ресилово. Като малък е помагал в пашата на кравите, които семейството му е имало. Описва детството си като много волно, изпълнено с игри и приятели от ранна утрин до късна вечер.
„Като деца постоянно бяхме по полето. Гледахме кравите, тичахме и се забавлявахме на воля. В училище много се борехме с децата. Но първоначално беше чисто по детски.

Любимец ми беше Емил Манолов,

който е известен борец и се е борил с Александър Томов. Оттам се запалих по борбата. Учех в Автото в Дупница. Местният треньор по борба Стефан Попов веднага започна да ме убеждава да започна да тренирам и се съгласих. Първоначално тренирахме в старото училище „Отец Паисий Хилендарски“. След това започнахме подготовки там, където сега е съдът. Там имаше и щанги, треньор беше Шипочки. Залата беше стара, но тепихът го биваше. Шипочки пък ме молеше да тренирам щанги. Веднъж ме помоли да вдигна една голяма тежест и аз го направих, а той се шашна. Бях на 16 години и около 75 килограма, но вдигах доста тежести и силата ми си личеше“, разказва за първите си стъпки в спорта Исталиян Соколов.
Той си спомня и първата си загуба на градските състезания – от придобилия в последствие слава с таекуондото Евгени Тодоров. Признава си, че в първите месеци не е подхождал толкова сериозно към тренировъчните занимания, подобно на своите приятели. С течение на времето повечето от тях се отказват от спорта, но не и Исталиян. Той вече е взел твърдото решение да стане борец.
След като започва да обръща все повече внимание на подготовката си и придобива нужния опит, постепенно започва да става все по-труден опонент за всички в региона. Треньорите започват да го взимат за контролите, които се провеждат в Благоевград, Петрич и Сандански. Там роденият в с. Ресилово борец показва таланта си и приковава погледите на специалистите от цяла България към себе си. Доста добро представяне записва и на първото си Републиканско първенство, състояло се във Велико Търново. Наред с добрите си игри обаче, Исталиян Соколов усеща как липсата на късмет постоянно го съпътства.
„Помня повечето ситуации, все едно са се случили днес. Един съперник – Салиев от Кърджали ме ритна непозволено с коляното между краката. Иначе аз го бях затиснал. Но с това действие, той ме обърна и успя да ме тушира. Заради това стана

бой между щабовете

на отделните клубове. Всички скочиха в моя защита, след като го обявиха за победител. Подобен случай имаше и в Силистра през 1977 година. Там се борех с Али Алиев от Търговище. Аз бях направил мост, а той опита да го счупи. Чупенето на мост в борбата е абсолютно забранено. Блъсна ми тялото назад и вратът ми беше под тялото му. Тогава ми блокира всичко, дори не можех да мърдам лявата си ръка. Дадоха му туш и пак станаха побоища заради мен. Просто не ми вървеше…“, спомня си мъжът.
Следва постъпване в казармата, където физическите му данни също не остават незабелязани. Той е разпределен като ротен шофьор в Танковата бригада в Горна баня. Освен с натуралната си сила, Исталиян винаги се е отличавал и със своето чувство за справедливост.
„Танкистите много тормозеха шофьорите и затова за там търсеха по-яки момчета, които да могат да им се опълчат. Въпросните танкисти се опитаха да ме превъзпитат и мен, искаха да ме смачкат. Аз обаче не им оставах длъжен и

защитавах себе си и по-слабите от мен.

Правил съм това през целия си живот. Опитваха се да бият по-слабите момчета, опитваха се да ме набият и мен. Веднъж в столовата с 1500 човека едвам ме удържаха, защото бях излязал извън кожата си, след като станах свидетел на поредната несправедливост. Много обичах да водя и физическата зарядка. Без значение дали беше зимен студ, или лятна жега, ставах първи и будех другите, за да отидем да тичаме. Правехме по десетина километра бягане на стадиона, който имаше там“, връща се към дните си в казармата.
Точно по този начин той спечелва симпатиите и на майор Флоров, който отговарял за физическата подготовка. Висшестоящият е толкова впечатлен от формата на Соколов, че го моли да се присъедини към някой от спортните клубове на ЦСКА. Бащата на Исталиян обаче е запален левскар и поради тази причина ресиловецът решава да отклони предложението. Докато е в казармата отказва и друга оферта – да стане боксьор в столичния „Славия“. Треньорите на „белите“ го искат в отбора си, след като го виждат как по време на спаринги нокаутира двама от най-добрите им състезатели. Здравенякът от Ресилово обаче е прочел, че един удар в главата по време на боксова среща унищожава 2000 клетки, което го отказва от бъдеща реализация в този спорт.
След уволнението от казармата, борбата отвежда Исталиян в Бобов дол, където се провеждат състезания от „Б“ групите за мъже. Тогава той е на 20 години и му уреждат работа в стария рудник на мината като т.нар. „гораджия“.
Точно в този момент мъжът се намира на житейски кръстопът и много се колебае какво решение да вземе:
„От полицията в Бобов дол ме бяха видели как работя в мината, как се боря и колко съм силен физически. Определено ме бяха харесали и ми предложиха работа при тях, искаха да ме пратят в Стрелча на обучение и за 6 месеца да стана офицер. В същото време

имах и приятелка и исках да се оженя за нея.

Борбата също ме теглеше. Бях пред такава дилема, че знаех какво точно да правя. Мина точно една седмица и получих контузия в лявата ръка. Не можех дори да си облека фланелката. Ходих на лекар в Бобов дол и поради травмата ми дадоха 15 дни отпуск“.
Исталиян обаче отново показва лоялност към треньора и съотборниците си. Въпреки тежката контузия, за възстановяването от която му трябва почивка, той решава да отиде да се бори само след броени дни. Решение, което ще предопредели целия му живот и за което жестоко ще съжалява.
„Аз получих травмата си в понеделник. Няколко дни по-късно ми казват, че в Бобошево ще има състезание в събота. Обещах на треньора Няголов и моите приятели да се боря заедно с тях. И така, с моя акъл, аз само след няколко дни отивам да състезавам с ръка, която жестоко ме боли“, споделя през сълзи Исталиян Соколов.
Налага се да прекъснем разговора, защото бившият борец преживява изключително емоционално спомените си от 11 април,1981 година –

датата, която е променила живота му завинаги.

„Отидох да гледам тенис на маса отвън. И на мое място в моята категория пускат Пламен Бантутов, който беше до 91 килограма. И така мен ме пуснаха на тежка категория. Човекът, срещу когото трябваше да се боря, беше 105-килограмов. В първата част се борех с него, но много ме болеше ръката. Аз съм левичар и именно лявата ми ръка е контузена. На почивката казвам на треньора, че не издържам повече. Но треньора и моите съотборници ме надъхваха, че направо съм „изял“ съперника си и още малко ми трябва за победа. Направо ме изблъскаха обратно на тепиха, а аз исках да спра. Много ме болеше рамото. В началото на втората част излязох и много бързо хванах за пояса съперника и исках веднага да го туширам. На обратното поясно хващане лявата ми ръка изпусна и паднах. Не бях в безсъзнание. Но моментално всичко ми блокира от врата надолу. Аз съм 82 килограма, а той е 105 и цялата му тежест пада само на врата ми. На земята съм и нито мърдам, нито нищо, дишането ми също е много затруднено.

Казах си: „Край! Заминавам си!“.

Абсолютно си мислех, че в този момент умирам. Веднага над мен се натрупаха много хора. Залата в Бобошево беше много тясна. При изхода имаше едни стълби, нямаше откъде да ме изнесат. Питаха ме как съм, а аз едвам прошепнах „Не мога да дишам“. Тогава веднага ми донесоха памук, напоен с амоняк. Така дишането ми леко се възстанови и малко от малко се съвзех. Лежах на тепиха час и половина и все още нямаше лекар. Като дойде линейката, пак се чудеха как да ме изнесат. Прозорците бяха на около 2 метра височина. Сложиха маси, качиха се на тях и ме изкараха през прозореца. Не стига всичко това, а и докато ме возеха, преди релсите шофьорът рязко наби спирачка и главата ми се удари в преградата на линейката“, разказва за най-зловещия си ден Соколов.
За съжаление на Исталиян бедите продължават и той се чувства като в кошмар, от който няма събуждане. Тъй като е събота, дупнишкият „Марек“ има мач с бургаския „Черноморец“. Повечето лекари в местната болница са ангажирани с мача – кой като лекар, кой като фен…

Борецът чака 3-4 часа за рентген.

Чак привечер го приемат в Ортопедията. На следващия ден в дупнишката болница идва от неврохирургът Кирил Романски от Медицинска академия. Тогава докторът казва на родителите на бореца, че травмата е изключително тежка и ако синът им оцелее през следващите 24 часа, може и да запази живота си. Исталиян лежи 25 дни в Ортопедичното отделение напълно обездвижен. Никой не смее да го помръдне или пипне, получава и декубитус в резултат на продължителното залежаване. Последва преместване в „Пирогов“ на 6 май. Там му поставят пластини на 4-и и 5-и шиен прешлен, където разместването е най-силно. Лекарите дават шанс, че след тази операция, Исталиян може би ще започне да се движи, но никой не може да гарантира това. Организмът му обаче не приема планината и се получава загнояване на врата. Мъжът започва постоянно да вдига висока температура, да бълнува и губи съзнание. След това следва изтощително лечение с различни антибиотици. Лекарите му предлагат втора операция, която е много сложна и рискова. Баща му не се съгласява. Исталиян обаче е категоричен, че ще се подложи на хирургическата интервенция.
„Казах и на баща ми: „Или, или!“. Реших да рискувам. Мислех си, че или ще се оправя, или направо да си умра. Това положение не можеше да се търпи повече. Изрязаха кокал от мен и го вкараха между 4-ия и 5-ия шиен прешлен. След втората операция ме вързаха с шини и болтове. Не можех изобщо да помръдна главата си, беше абсолютно неподвижна. След две седмици ме гипсираха целия, сложиха ми т.нар. „поло“. И така ми се виждаше само лицето. Хранеха ме 4 месеца с маркуч. Беше нещо ужасяващо“, споделя още Исталиян.
След още 2 месеца в гипс у дома, ресиловецът решава да отиде в Павел баня, където да работи върху възстановяването си. Тогава не е в добри отношения с баща си и затова решава да бъде там чисто сам, без придружител, което допълнително затруднява всичко. Започва да взима вани с местната лековита вода, като в същото време му правят и рехабилитация. Така втората операция и процедурите постепенно дават резултат и Исталиян започва лека-полека да се раздвижва. Докато разказва, той нагледно показва как с усилия може да мърда стъпалата си. Пояснава, че неговото е „спастична квадрипареза“, която държи мускулите стегнати и дава надежда. Рехабилитаторите в Павел баня се изумяват от упоритостта и волята на ресиловеца, който започва да изпълнява даваните от тях упражнения все по-добре и по-бързо.
„За 37 дни започнах да ходя. Сваляха ме с една специална седалка с ремъци в басейна. И там, като се хванех за тръбите и започвах да правя крачки и да ходя. На 37-ия ден, когато проходих, докторът ми каза, че за 35-годишната си практика не е виждал човек, който да става от количката толкова бързо. Хвърлих всички помощни средства и

започнах да си ходя сам.

Подпирах се по стените, но не исках да ползвам бастун. Едновременно с това намирах утеха и удоволствие в шаха и биех всички наред. Успях да си възвърна силите. С лявата си ръка успявах да побеждавам съперници и на канадска борба. Отначало равновесието ми се губеше много. Случваше ми се да падна, но в никакъв случай не се предавах, а ставах и тръгвах отново. Всеки ден си правех точни тренировки“, допълва г-н Соколов.
Когато вече се чувства достатъчно добре, мъжът си купува „Москвич“ и посещава любимите си места като Поморие и Вършец. Той успя да направи тото пункт в Ресилово и в продължение на шест години работи в него. Няколко години по-късно обаче отново започва да „замита“ с десния крак.
„Усетих, че ми става все по-трудно да ходя и отидох при специалисти в София. След като ме прегледаха, ми казаха, че това е една от най-тежките контузии, които са виждали и че до 10 години отново ще съм в количка. Чувайки тези думи, направо щях да се побъркам“, споделя през сълзи ресиловецът.
След това настъпват и тежките години на криза. Той лежи по цял ден в стаята си и чете книги. Разказва, че при смяната на парите у нас семейството му е било толкова зле финансово, че в по-тежките моменти е нямало с какво да се храни. Категоричен е, че това залежаване влошава състоянието му още повече и от 1993 година е в това положение. Оттогава досега ходи само веднъж на рехабилитация в Павел баня.
Последната му операция е от 2016 година, когато вече е било наложително да се махнат теловете, поставени му по време на първата операция през 1981 година. Исталиян отново започва да не чувства лявата си ръка и няма друг избор, освен да се подложи на нова рискована интервенция. След нея постепенно започва да чувства ръката си, но признава, че дясната му служи по-добре. Тогава му слагат катетър, с който е и до ден днешен.
„Това е ад за един мъж! Да не дава Господ на никого такова нещо! Заради него ме е срам и дори когато има възможност да ме изведат навън, се притеснявам. За последно отидох на рехабилитация през 2006 година, когато за това ми помогнаха Пламен Галев и Ангел Христов. Тези процедури много ми помагат, но за съжаление в момента нямам възможност за тях“, споделя Исталиян.
Той успява да осъди дружество „Велбъжд“, организирало злополучното състезание. И в този случай бившият борец няма никакъв късмет. Скоро след това то е разформировано и Исталиан отново се оказва в задънена улица и той и майка му са оставени да преживяват с доста скромни средства.
„Нямаше лекар на състезанието, а също така и не ни мериха по категории. Бях ги осъдил да ми плащат до 2020 година по 1300 лева годишно. Дружеството обаче беше разформирано. Така от 1988 година

не съм взел нито една стотинка.

След това дадох пари за адвокати, но не успях да променя нищо, защото нямаше кого да осъдя“, описва ситуацията бившият борец.
Когато го питам от какво най-вече имат нужда, Исталиян и майка му видимо се притесняват. След приканване бившият борец споделя, че би му се отразило много добре, ако се подлага на рехабилитация:
„Няма как обаче аз да излизам, налага се някой физиотерапевт да идва до дома ми. Моят брат ми е личен асистент, но би било чудесно да успея да намеря още един човек, който да ми помага. Най-много пари се дават за консумативи за катетъра като торбички, промивки и т.н. Постоянно купувам и антибиотиции и най-различни лекарства. За съжаление

нямам стаж от мината.

Ако имах, щях да взимам повече пари. Моята пенсия се води инвалидна и е около 300 лева, взимам и около 100 лева от община Сапарева баня, но тези пари са крайно недостатъчни. Ето, наскоро се развали дистанционното за ортопедичното ми легло и там също ще отидат средства“.
Най-голямата му мечта си остава товарен асансьор, чрез който да може сам да слиза до двора на къщата си.
„Една адвокатка се опита да направи инициатива и да събере пари за подобен асансьор, но се оказа, че струва около 18 000 евро. Все си мисля, че може би има някакъв друг, по-евтин вариант. Това ми е мечтата! Да мога да излизам по-често…“.
Накрая на нашия разговор не се сдържам да попитам Исталиян Соколов как е успял да запази своя дух и дори оптимизъм след толкова жестоки проблеми, съпътстващи го през по-голямата част от живота му.
„Не само съм запазил духа си.

Има моменти, в които се чувствам щастлив.

Държи ме силата на духа, която ми е вродена. Въпреки всичко се чувствам мъж и докато дишам ще се надявам за по-добри дни“, отговори със сълзи на очи Исталиян.
Истинските герои не са всеки ден на екраните на телевизорите и телефоните ни. Те не обират вниманието на публиката и не са под светлините на прожекторите. Истинските герои са хора като Исталиян Соколов. Те се борят с несгодите всеки Божи ден и не се оплакват колко им е тежко. Посрещат капризите на съдбата с усмивка, сякаш искат да покажат, че и поредният удар няма да ги сломи. Истинските герои дотолкова са свикнали с всекидневните предизвикателства, че дори не искат помощ и се притесняват да кажат от какво имат нужда.
И тук идва нашият ред. Дълг на всеки един от нас е помогнем на тези хора и да им покажем, че те не са сами, не са забравени. Ако успеем да го направим, значи със сигурност и в нас има частица геройство…

Димитър ИКОНОМОВ