-
Уча се на търпение от хората с увреждания, казва художничката
Йоана Николова е добре позната в пернишкия културен живот. От десетилетия е деен участник във всяко значимо художествено събитие в миньорския град. Самата тя има над трийсет самостоятелни изложби и множество участия в международни фестивали.
В творчеството си е определяна като многопластов художник, защото работи в различни области – рисунка, живопис, батика, рисувана коприна. Изявявала се е дори в полетата на карикатурата и илюстрацията. А всъщност по образование е инженер-химик. Но винаги се е занимавала и с рисуване. Навремето дори си навлича гнева на ръководителите в химическия завод в Радомир, където работи, защото често се разпознават в нейните карикатури. Йоана се откроява сред останалите пернишки творци със спонтанния си артистичен характер и нестандартните си хрумвания. Към днешна дата работи като арт терапевт в Център за хора с увреждания в Перник и води школа по изобразително изкуство за деца. Сядаме на една слънчева пейка на прага на напъпилата пролет, за да си побъбрим за живото изкуство и цената на свободата.
Откога се занимаваш с изкуство? – От детска възраст. Още откогато съм започнала да държа молив, се опитвах да рисувам. След това баща ми ми помогна. И досега.
Какво място има изкуството в живота ти? – Много голямо. Изкуството е онова нещо, което ме успокоява, което ми дава повече сили и вяра в живота. Изкуството е една много голяма част от моя живот, с него можеш много неща да прекроиш. За да може животът ми да бъде по-спокоен, аз се съобразявам с моето изкуство. То е арт терапия. Арт терапия всеки може да си направи, стига да харесва изкуство.
Как би описала своето изкуство? – Странно. Моето изкуство не се вмества в представите за изкуството на много изтъкнати хора, които мислят, че изкуството трябва да има определени граници. Аз искам да кажа, че изкуството не трябва да има никакви граници и пречки пред себе си. Защото точно това се прави при журиране на изложбите. Те създават летва, която е невярна за част от художниците. Не можеш ти своята гледна точка да я наложиш като еталон. Изкуството е многолико, многообразно. Не може някой да казва, че това или онова е най-добро.
Какъв е собственият отличителен знак на твоето изкуство? – Хората ме познават като жената, която рисува шалове, други – като жената, която прави батика. Картините с восък са отличителният ми знак. Не че рисувам само с него, обичам и акрилни, и маслени бои, но най-лесният и евтин начин е този. Защото аз се съобразявам и с възможностите си. Отличителен знак на моето изкуство е и наивитетът, който влагам във всяка моя творба, и тя става разбираема от много хора. Аз не искам моето изкуство да бъде неразбираемо и да се чудят какво е нарисувано, макар че вече това е на мода – да не разбираш нещо. Колкото по-неразбираемо е, толкова по-добро – много хора разсъждават така. Възхищават се само на цветове, не могат да разберат, че абстракцията е картина без съдържание и отдавна не е най-модерното изкуство.
Настоящата ти работа е свързана с хората с увреждания. Какво ти носи тя? – Аз се уча от тях, нищо че те се хора с увреждания. Виждам, че страданието им трябва да се облагородява по някакъв начин. Трябва да бъдеш състрадателен към страдащите. Това е, което ме прави и по-добра, и по-внимателна към хората. Аз от тринайсет години работя това. От тях се научавам на много неща. Научавам се на търпение, на състрадание, на неща, които в днешния живот – толкова напрегнат, вече ги няма. Търпение – кой ще ти търпи, всеки бърза нанякъде. Състраданието е все по-малко. Има много неща, които събуждат в мене жал. Ако мога да помогна на някого, го правя. Ако ли пък не, просто не го гоня.
Какво е изкуството на хората с увреждания? – Изкуството им е уникално. Защото един професионален художник не може да се сети да направи нещо, както го правят те. Техните творби за нас може да изглеждат като нещо обикновено. Обаче като се нарисуват и като се поставят на стената – те звучат много хубаво. Без да преувеличавам, понякога става божествено…
Те трудно ли разкриват своята душевност? – Не. Те са откровени, лесно се подвеждат, може да им кажеш едно, после друго – те се съгласяват и с двете неща. Душевността им е ранима. Затова се стараем чрез изкуството да ги накараме да се чувстват доволни от това, което правят. Те се радват – на цветове, на неща, които един професионален художник само търси. Той може и да не се зарадва, а само да оцени, че картината е хубава. Но те се радват на всичко – да пипнат моливчето, да порисуват. Това създава у тях наслада, както и чувството, че са значими, че могат нещо.
Българското общество приема ли хората с увреждания? – Обществото ни не ги приема особено. Въпреки че се говори, че хората с увреждания трябва да имат по-големи възможности, обществото ни не се е променило към тях въобще.
Възможна ли е интеграцията на различните у нас? – Да, възможна е. Това правим ние в специализираните центрове – караме ги да могат, да се заемат с нещо, на което са способни и което обичат. След това могат да отидат и да си търсят работа, да се реализират професионално.
Случва ли се това обаче, след като обществото ги пренебрегва? – Случва се. След като човекът си върши работата… Аз не казвам, че обществото не ги приема. То не си е променило мнението за тях. Гледа се на тях със снизхождение. Но има и такива програми, по които хората работят. Сега едно от нашите момчета работи в една хлебарница в Рударци, което е много хубаво и той е много доволен, защото той извършва трудова дейност. Трудът е много важен за промяната на психиката, формирането на чувство за отговорност, и т.н.
В достатъчни размери ли се случва тази интеграция? Мисля, че може да се желае още. Това зависи от правителството, от социалната политика.
Чувстваш ли се разбрана в своето изкуство и в живота? – Невинаги съм разбрана. Един творец, ако е разбран, какъв творец е той? Той не търси нищо. Запомнили са го с това, има си публика, някои не го харесват… Оценена се чувствам обаче. Определено се чувствам оценена. Но аз искам да ме оценят хората, които дори не мислят за изкуството в тази насока, в която работя аз. Аз искам всички да ме разбират в изкуството ми, но това е почти невъзможно.
Какво още искаш да постигнеш в професионалния си път? – Каквото съм могла, съм направила. Постигането се случва, когато човек е млад, когато е по-силен, по-бърз, по-умен. Сега искам просто да си рисувам и да направя неща, които не съм правила досега.
Тесен ли е Перник за душата на художника? – За душата на художника всеки град е тесен. Затова художниците ходят на пленери, за да могат да се разнообразяват. Защото, когато обстановката е една и съща, тя не им влияе много добре. Те се нуждаят от промяна, за да могат идеите им да бъдат по-различни, и духът – малко по-спокоен. Много художници са пътували например до Таити и разни екзотични страни, за да събуди новото духа им за нещо по-различно от това, което правят. Защото един художник, като прави едно и също нещо непрекъснато, той се преуморява. Всичко е тясно. Не само Перник, и София може да ми е тясна, и целият свят може да е тесен. Духът е много странно понятие. Той може да се разпростира даже в Космоса. Затова хората ходят по различни градове, различни места, уединяват се, за да могат да бъдат спокойни, за да се постигне баланс между духа и тялото.
Какво е за теб Перник? – Роден град. От тук съм тръгнала и тук са ми всичките спомени. Но изкуството не живее само със спомените, изкуството се прави и с виждане на други неща.
Какво означава да си художник в България и каква цена плащаш ти за това? – За да си художник в България, трябва или да си приближен на политиците, за да бъдеш „поощряван”, или просто да се примириш, че ще бъдеш бедняк. Тогава трябва да можеш да раздаваш това, което правиш. То или се оценява, или не се оценява. Или другото – да бъдеш художник, който рисува лесно продаваеми и евтини картини, за да можеш да живееш.
Художниците виждате реалността от по-различен ракурс. Накъде върви държавата според тебе? – Не върви много на добре тази държава. Изкуството винаги е било последната дупка на кавала. Когато се вдигат цените на всичко, художникът става все по-беден и беден. Няма кой да дава пари за изкуството и да го финансира. Но важното е да се благодари човек за това, че има тази тръпка в душата, за да може той да бъде спокоен. Потребността от съприкосновението с изкуството за един художник е много важна и с нея той може да живее, дори и да няма кой знае какво да яде и да носи. Това е по-важно за него.
Виждаш ли бели лястовици за бъдещето на страната? Виждам ги в главата си. Даже имам такава картина „Бялата лястовица”. Винаги има надежда, тя умира последна. За народа – кой както може, така се спасява.
