Кюстендил отбеляза 33 години от трагичната смърт на алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков

Венци и цветя поднесоха кметът Петър Паунов и десетки приятели

 

Кюстендил отбеляза 33 години от трагичната загуба на великия алпинист Людмил Янков, който загуби живота си в подножието на връх Камилата, рамо до рамо с алпиниста Стоян Наков. С минута мълчание кюстендилски общественици, граждани, роднини и приятели почетоха паметта на кюстендилските алпинисти. Венци и цветя бяха поднесени на паметника на улица “Людмил Янков” от областния управител Виктор Янев, кмета Петър Паунов, зам.-кмета Светослав Василев, зам.-председателя на Общински съвет – Кюстендил Чавдар Ненов, членове на ТД “Осогово”, политически партии, граждани, граждански сдружения и организации, роднини и приятели. Алпинистът Людмил Янков е помнен и обичан в Кюстендил, където е живял и работил. Обявен е за почетен гражданин на града, улица и писта в планината Осогово носят неговото име, а близо до дома му е издигнат паметник. В града има и Музей на алпинизма, където може да се види раницата, с която е бил на Еверест.

Янков показва, че не знае какво значи предел на човешките възможности, когато изминава 1330 метра при -40 градуса по най-трудния маршрут, известен като Жестокия път към Еверест. За жалост обаче не стига навреме до другаря си Христо Проданов, който остава завинаги на Еверест. За Людмил Янков можем да кажем и друго: че е най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите. През 2017 г. излиза книгата „Върхове и хора“, която събира всичко, написано от него. Съдбоносно или не ден преди фаталния си край той пише: „Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът“. Трагичният инцидентът става през 1988 г. Людмил взима последния си изпит от второто висше по икономика. После с ладата – награда за „Еверест `84“, зафучава към Мальовица. В Самоков качва своя приятел Стамен Станимиров. Облечен е в кафявия си костюм, с който ще го погребат. Чувствайки смъртта, бърза да довърши всички земни ангажименти. Стамен му напомня, че утре ще катерят връх Камилата. Но Людмата въздъхва: „Я камилата, я камиларя!“ Дяволът сякаш дърпа към скалата и другия загинал. Стоян Наков силно се колебае дали да катери Камилата. Той научава, че няма да участва в експедицията „Анапурна“.

Раздвоява се дали да учи за изпити във ВИФ, или да замине с колегите си в Рила. Обръща се към Стамен Станимиров. Ветеранът го съветва: „По-добре ела. Това ще е добра тренировка за теб.“ После Стамен се самобичува за думите си.

Пролетното време е отвратително. Людмил не катери Камилата на инат. Той се готви за Анапурна. Търси съзнателно лошите метеорологични условия. За да тренират при ситуации, максимално близки до хималайските. Янков става свръзка със Стоян Наков, а Пламен Кирилов – със Стамен Станимиров. Стамен и Пламен не бързат. Снеговалежът, влагата, мъглата, вятърът или шесто чувство ги бавят. А Стоян и Людмата профучават покрай тях като фурии. Буквално тичат към смъртта си.

Станимиров и Кирилов привършват изкачването си. Градските им не са до тях. Не се появяват в крайния час на прибиране. Със свити сърца слизат да търсят в дъното на пропастта. Градските им са там. Вече не дишат. По телата им няма несчупена кост.

Двамата рухват заедно с въжето и всички съоръжения по себе си. От удара тръгва лавина, която затрупва Людмил и Стоян. Кюстендилците падат от 200 метра, блъскайки се страховито в скалата. Точно под лобното им място е Елениното езеро.

„В книгите и онова, което оставя зад себе си Людмил Янков, винаги ще откриваме и преоткриваме един човек, излъчващ неподозирана вътрешна сила, любов и обаяние. Човек, чужд на показността, човек с чиста душевност, изпитващ респект от обикновените и прости човешки неща.

Една лирична душа и един голям мечтател!

Той не стигна върха! С години сънувания връх. Не стъпи на Еверест, а се върна по-голям от него! И в последния си тур по Камилата Людмил остави по скалите и дадената дума, и своята усмивка, и добротата, и безкрайната си човечност за нас. За да има с кого да го сравняваме вечно!”, казва за него Николай Ковачев от инициативния комитет по честването. На 11 август 1953 г. е роден големият човек, алпинист и поет Людмил Янков, заслужил майстор на спорта по алпинизъм. Поетът алпинист или алпинистът поет, човекът, който заедно с въжето в раницата си носеше и чувствата!

На 10 април Стоян Наков щеше да стане на 58 години. Амбициозен млад алпинист, участник в експедиция „Памир – 1987”, загинал трагично на 17 април 1988 г. по време на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм под връх Камилата в Рила заедно с Людмил Янков.

Не питай за цената на мечтата –

бори се, литвай, падай и умирай!…

Носи я винаги напред – в ръката,

възкръсвай: ставай, искай и намирай!

Не я затваряй в себе си, в душата…

Изправен дишай, никога не спирай,

мечтай за радостта, за красотата!

С възторг и трепет, с вяра в чудесата –

тя ражда и мира, и светлината,

с кръвта заплаща любовта и свободата…

НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!…

Това изповядваше алпинистът Людмил Янков! Цяла България е потресена, защото губи един от героите от експедицията на Еверест (8848 м) през 1984 г. Но не само за това. А и заради точното описание на гибелта си, което Людмил прави в есе във втората си книга.

Стъпки във въздуха

Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен…

Този текст е писан ден преди смъртта на автора (Людмил Янков), предсказвайки какво ще му се случи…

Докосване до Еверест

Именно от там тръгва пътят на мъжа, който жертва собствената си мечта да стъпи на Еверест, за да опита да спаси Христо Проданов. Драмата се разигра през април 1984 г. На 20-и първият българин стъпва на най-високия връх на планетата.

Проданов достига заветната точка сам, защото шерпът, който катери с него, се отказва по-рано. Христо обаче е на върха твърде късно – в 18,15 ч. Всички знаят, че слизането по това време на денонощието е твърде рисковано, както и нощуването на такава височина. След 33 минути престой на Еверест Проданов потегля обратно.

Денонощие по-късно алпинистът е още горе, в границата на смъртта, както наричат кота 8000 м, а експедицията организира акция за спасяването му.

Людмил Янков се движи бързо и достига до 8500 м. Бори се със зловещото време, но не успява да измъкне приятеля си от капана. Измръзванията, които получава на двете ръце, се оказват фатални и прекършват мечтата му сам да изкачи Еверест.

След завръщането у нас се налага ампутация на четири пръста. Дори и това обаче не отказва Людмил от катеренето, като даже е включен в експедицията за връх Анапурна (8098), която бе осъществена през 1989 г. Янков, който на 11 август тази година щеше да навърши 68, не я дочака.

“Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, че накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден.”

“Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща”.

Краси ЦЕНКОВА