Рухна къща, за която се смята, че е била собственост на Бекир ефенди Зулфикяров, спасил Дупница след Априлското въстание. Не са много хората, които знаят, че една от най-старите къщи в Дупница, намираща се на ул. „Иван Вазов” в центъра на града (недалеч от галериите “Джамията” и „Околийската къща”) е принадлежала на Зулфикяров.
Бекир ефенди е бил едър земевладелец, един от най-влиятелните турци в Дупнишко по време на османското владичество. Голям българофил, през целия си живот до Освобождението той бил закрилник на дупничани, които пазел от неправдите и жестокостите на османските власти. Най-доброто му дело било спасяването на града след Априлското въстание, когато друг турчин – Кел Асан паша, подготвял масово клане за местното население. Бекир ефенди убедил пашата да пощади Дупница.
„Наистина, и без тоя човек може би българското население да оцелееше и да дочака освобождението си. Но кой знае какви беди, теглила и патила щяха да минат през главата му, колко пари, откупи щяха да се платят, особено през времето на дохождането на Кел Асан паша, в дните, когато бе стреляно в часовия войник пред вратата на Бисеровата къща, при вдигане войската за София и погрома, който бе приготвен за през нощта, и при колко още тайни и незнайни за българите тук замисли и комплоти срещу града и селата му. Но благодарение нему – на тоя човек, надвисналите опасности някак по-леко са минавали, по-безопасно са и преживяни – нещо, което не само по-старите от града и селата, но и тия от последната и далечната българска колиба знаят и помнят, и всякога са готови най-искрено и безпристрастно да разкажат и изповядат”, пише първият историограф на Дупница Никола Лазарков в „Спомени отпреди и след Освобождението”.
Бекир ефенди Зулфикяров се застъпва и за Рила и Бобошево, които също спасява от масово клане. С негова помощ през 1860 г. е изградено българско училище в село Скрино.
Имотът днес е на Стефан Любомиров Петров, който работи като строител в Лондон. Наследен е от неговата майка Светла Казакова – потомка на известен дупнишки род, дългогодишна учителка в града, от години пенсионерка. Бившата преподавателка по химия, биология и география живееше в бащиния си дом допреди 2 години. „B тaзи ĸъщa ca живeeли ceдeм пoĸoлeния дyпничaни – прадядо ми, дядо ми, баща ми, аз, децата ми. В годините на турското робство тук е живял Бекир ефенди. Къщата е била и турски харем. Свързвам я със скъпи спомени за близки роднини, човешки съдби, бит и традиции, преживени моменти… Много митарства съм имала покрай нея. По времето на социализма ни я бяха взели. Общината ни отчужди двора, парцелът беше 562 кв. м, и направиха мост до нас. Платиха ни по 50 ст. на кв. м. С брат ми взехме по 750 лв. В същото време блокираха строителството.
С братовчедите ми – наследници на чичо ми, искахме да строим, но не ни разрешаваха. Трябваше да ни обезщетят с два апартамента – един тристаен и един двустаен, които исках да дам на децата си, имам син и дъщеря. Те обаче дадоха само един апартамент, който е на сина ми. За дъщеря ми нямаше. Изтормозих се. Години наред водих битки. Когато отидех в общината, от строителния отдел ме гонеха. Така със съпруга ми решихме, че след като не ни обезщетяват, ще съдим общината, за да ни върнат къщата. Стигнахме до Върховен съд и през 2004 г. си взех къщата. В годините обаче тя започна да се руши.
Тя затова стигна до там да падне, защото ни се пречеше да я стопанисваме. През 2012 г. я прехвърлих на сина ми, който ще се погрижи и ще изравни мястото. Не мога да говоря от негово име, но може би един ден, не знам кога ще бъде, да се прибере и да изгради нова къща там. Радвам се, че на 20 януари към 14 часа внукът ми, който е полицай, успя да измъкне мебелите. Там имаше стари резбовани мебели, спалня от 1933 г., която беше чеиз на майка ми”, разказа 82-годишната жена.
Юлияна КОЛЧАКОВА
