-
След 11-годишен престой в Африка семейството на инж. Кирил Иванов (правнук на големия дарител Андон Виячев) решава да се завърне завинаги при корените си в Шишковци
С поредната си статия за в. “Вяра” общественикът Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци направи съпричастни към размислите си за семейството, ценностите, възпитанието… Благодарение на наблюденията и анализите си той стига до извода, че здравите и сърдечни взаимоотношения в семейството са гаранция за стабилността и успеха на една държава. В следващите редове ще станем свидетели на много поучителна история, свързана с живота на баба Мариянка и дядо Кирчо.
Най-често ние, възрастните хора, споделяме помежду си успехите на своите деца и внуци. В една от най-популярните народни песни, която почти всяка вечер звучи в поздравителния концерт на Радио Благоевград, се казва „Моето внуче е най-красиво“. Подобна оценка дават и младите майки за своите деца в песента „Сине, сине, ти си ангел мой“. В стремежа си да анализирам тези оценки, често между хората съм слушал и такава: „Липсват му първите седем години“. Тази оценка може би се дава за хора, при които е въздействало недостатъчно семейното възпитание и е липсвало участието на бабите и дядовците при формиране характера на младия човек. Много често съм правил опит да изясня пред учениците, на които съм преподавал, ролята и мястото на семейното възпитание и онази човешка любов между родители, деца, баби и дядовци. Това ми е давало основание да наблюдавам с интерес и любопитство създадените взаимоотношения между родители и деца, от една страна, и между внуци и баби и дядовци, от друга страна. В това дългогодишно наблюдение съм контактувал с разнообразни по професия и възраст семейства. В много случаи съм откроявал еднообразие и сходство, но съм установил и съществени различия във възпитанията на отделните семейства. Това, разбира се, е рефлектирало неминуемо върху техните наследници.
През 1995 година след пенсионирането си с моята вече покойна съпруга – известната учителка по литература Агница Спирова, заживяхме в родното ми село Шишковци. Дълги години търсехме семейство, с което може да дадем пример за унаследяване възпитанието на децата. Като обект за наблюдение си поставихме 5 млади семейства, различни по възраст и професия, върху които имахме пряко визуално наблюдение. Търсехме най-характерното в поведението им, така че да се потвърди народната мъдрост „Децата да надскочат родителите си“. След дълги години на търсене открихме семейството на инж. Кирил и Марияна Иванови. За техния произход, детство, юношеска и творческа възраст може да се напише цял роман. С една дума – семейство, което може да служи за пример и подражание. Освен със своята външност, образование и култура на поведение, семейството служи за пример и с построената от тях в центъра на селото емблематична къща, направена във възрожденски стил. Със своята красота, функционалност и елегантен външен вид къщата може смело да претендира за приза „Най-хубавата и удобна за живеене къща в Кюстендилския край“. За всяка положена тухла в строежа инж. Иванов може да говори с часове.
Семейството има две дъщери, вече прекрасни съпруги и майки, които ако погледна през призмата на дългогодишен учител, директор на техникум и човек, работил с хиляди хора, достигам до заключението, че крушата не пада по-далече от дървото. Хората пък, запознати с животновъдството, казват: „Каквато козата, такова и ярето“.
Случайно станах свидетел на едно посрещане на двете внучки от баба Мариянка и дядо Кирчо. Денят беше петък, а месецът март. Видях Марияна да стои пред входната врата, в очакване да посрещне скъпи гости. Съпругът й Кирил я охраняваше, като ту влизаше, ту излизаше. На отсрещната страна, подпрян на бастунчето си, стоях и наблюдавах поведението на баба Мариянка. Какво ли ще бъде посрещането? За миг луксозна лека кола спря пред нея и от там излезе жена на видима възраст около 30 години. Бързо отвори задната врата, от която изскочиха като малки зайчета две момиченца, които се провикнаха: „Бабооо“, хвърлиха се в широко разперените ръце на баба си. Гледайки тази задушевна картина, сълзи на умиление потекоха от очите ми. Емоционалното състояние ме върна години назад, когато по този начин посрещах своите, вече пораснали внуци. Баба Мариянка прошушна нещо на по-голямата си внучка, която бе „завоювала“ по-голяма територия от бабината си прегръдка. След миг голямото внуче беше вече в прегръдката на дядо си, освобождавайки място за малката си сестричка да се настани по-удобно и тя при баба си. През този затрогващ момент майката и таткото на децата, натоварени с багаж, разтоварваха колата.
На следващия ден попитах с интерес Мариянка как е преминала вечерта. Тя заразказва увлекателно, че децата, плътно долепени от двете й страни в леглото, слушали със затаен дъх приказката за златната река. Тази приказка е научила от нейната баба, когато била малко дете. В приказката се разказва за „послушното“ и „непослушното“ момиче. Като добър педагог Мариянка попитала поотделно двете си внучки на кое от момичетата искат да приличат – на послушното „златно“ момиче или на непослушното „изкаляно“ момиче. Двете единодушно отговорили в хор – „послушното“. Силно ме впечатли разказът и за прекарания заедно с тях почивен ден. Посетили градинката с малките пързалки и люлката, стадиона и, разбира се, къщата музей на художника Владимир Димитров-Майстора, където дядо им е уредник. Трогателно описа и раздялата им в късната вечер на неделния ден.
Тази среща между поколенията ми послужи да си отговоря на въпроса „Какво може да се дари на поколенията?“. Несъмнено човек трябва да остави трайни следи и завещае на поколенията добродетелите, които самият той е изградил.
Унаследените от бабите и дядовците добродетели се помнят за цял живот. Така е било, така е и така трябва да бъде, защото здравите и сърдечни взаимоотношения в семейството, предавани от поколение на поколение, са гаранция за стабилността и успеха на всяка държава.
Милчо Спиров
