Фотограф снима пораснали синове и техните бащи, хванати за ръка

За “дълго премълчаваната по мъжки любов” разказва Валерий Пощаров

Валерий Пощаров

Валерий Пощаров е роден в Добрич през 1986 г. Израснал в семейството на художник и поетеса. Учи Живопис в Националното училище по изкуства във Варна, а през 2006-та се установява в Париж, където завършва Пластични изкуства в Сорбоната. Българският културен институт в Париж го номинира за наградата Картие-Бресон. След 35 подредени изложби в различни краища на Европа (2007-2012 г.), Валерий се завръща в България. През 2011-та година основава първата онлайн галерия в Източна Европа. Работата му на арт дилър му позволява да експериментира като независим артист и да запази пълна творческа свобода във фотографията. Така развива различни авторски проекти, като повечето от тях имат дългосрочен характер. В края на 2021 г. основава фондация ФотоАнтология, чиято мисия е да промотира художествените стойности във фотографията и да реализира документални проекти с обществена значимост. През 2022 г. публикува първата си фотокнига “Последният човек на Родопите”, резултат на 14 години експедиции в 985 села в Родопите.
Негови творби и фотокниги са в колекциите на престижни институции, сред които Европейски дом на фотографията в Париж, Президентството на Франция, Френското посолство в Ирландия, Нидерландски музей на фотографията в Ротердам, Музей на фотографията в Берлин, Музей-галерия Евгений Евтушенко в Москва и др.
Най-новият му проект “Баща и син” се реализира с финансовата подкрепа на НФ “Култура” по програма “Социално ангажирани изкуства”. С днешна дата той търси за проекта си участници от Югозападна България. 

 

Светлана ВИДИНСКА

– Г-н Пощаров, разкажете ни повече за новия си проект „Баща и син“.

“Баща и син” са серия портрети на пораснали синове и техните бащи, хванати за ръка. Въвлечени в тези снимки, бащи и синове се хващат за ръка за първи път от години, понякога десетки години. Този акт на близост се превърна в целта на самия проект, а фотографията е само едно свидетелство за тази дълго премълчавана по мъжки любов.

– Какво ви провокира да работите по тази тема?

Самият аз имам двама сина, които още изпращам понякога до училище. В един от тези щастливи бащини моменти, в които ги държах за ръце, осъзнах, че скоро ще дойде ден, в който тази сегашна близост ще бъде нещо далечно. Почувствах необходимост да потърся корена на тази повратност и да се опитам дори да го изтръгна от сухата земя на отчуждението.

Реших да направя портрет на моя 95-годишен дядо с баща ми. Беше ранна пролет на 2020-та година и епидемията тъкмо започваше. Обстоятелствата наложиха да пазим дядо ми и така не можехме да се видим в продължение на година. Докато времето се точеше бавно и мира не си намирах от невъзможността да реализирам този портрет, един ден се спрях пред една къща, която събуди интереса ми. От къщата излязоха мъж и жена и реших, че са забелязали камерата и искат да ме отпратят. Но, не – към мен дойде жената, стискайки силно в ръце портрет на млад мъж. Каза ми: “Това беше нашият едничък син. Той почина преди 8 месеца. Мъжът ми иска да го снимате с него”. Така започна всичко.

– Как откликват на идеята хората в Югозападна България?

Този проект е форма на въвлекателна фотография (participatory photography), но в нея има нещо много по-различно. Методът е известен с въвличането на хора в процеса, като директно им се дават камери и самите те заснемат живота около себе си. Тук обаче аз променям подхода и давам възможност на хората да участват в процеса като застават на сцената на собствения си живот. Те преживяват нещо, което често не са си позволявали при други обстоятелства.

– А има ли вече желаещи да участват?

Откриването на бащи и синове, които са готови да се хванат за ръка, се оказа голямо предизвикателство. Бих казал, че това търсене е 95% от работата ми.

– Кое е това, което не се вижда на снимката?

Моето убеждение е, че колкото по-малко знаем за хората и историята на дадена фотография, толкова повече попълваме липсваща информация с нашата лична история и интерпретация. По този начин в проекта се въвличат не само преките участници, но и публиката. Така този проект има потенциал да бъде разгледан не само от перспективата на визуалните изкуства, но и да послужи за изследвания в сферата на философската антропология, екзистенциалната философия, аксиологията, етика и фамилна терапия, поведенческа терапия, междукултурни изследвания, социални и културни изследвания на пола, визуална семиотика. Оставам всички тези въпроси на специалистите, които желаят да изследват темата.

– Във всяка фотография освен бащата и сина, виждаме различни елементи – народна носия, камион, детско люлеещо конче… Как избирате точния пейзаж, точния акцент, за да завършите семейния портрет?

Търсенето на точната композиция е съществена част от работата ми. Средата е контекстът и всички елементи, които участват, са парченца, с които зрителят сглобява историята. Обстоятелствата при заснемане на всеки портрет са много различни. Понякога имам време от няколко дни да намеря решение, а друг път се налага да импровизирам на момента. Често имам нещо предварително като идея, което впоследствие се оказа неподходящо. Провалям се постоянно, експериментирам и се стремя да не се уча, защото няма нищо по-лошо от заучените композиции.

– Вие самият с кого бихте се хванали за ръка, за да позирате за снимка?

Нямаше да е честно и искрено да правя всички тези портрети, ако преди това не бях изпитал лично ролите и на бащата и на сина. Вярно е, че фотографията може да бъде претекст да се доближим до нови и екзотични за нас самите теми, но смея да твърдя, че във всяка една фотография от този проект аз съм едновременно пред и зад камерата.

– Да очакваме ли проект „Майка и дъщеря?“.

Историята на изкуството познава великолепни и многобройни примери от сакралната тема на майчинството. Едни от първите образци в изкуството са още праисторически малки пластики, известни като палеолитни Венери, символизиращи Богинята-майка. Бащата от друга страна почти отсъства от изкуството и тъй като изкуството е отражение на живота, вярвам, че ние тепърва ще осмисляме ролята на тези взаимоотношения.

– Кой е най-големият ви професионален успех?

Вече 20 години се изразявам с фотография и ако преди е трябвало да открадвам кадри от живота, сега все по-често ми се случва да съхранявам живота на хора, които застават пред камерата ми с тази осъзната от тях цел. Истинската награда са срещите с тези хора и фотографиите, които заедно сътворяваме.

– Съществува ли перфектна снимка?

Много рядко съм удовлетворен от самите фотографии. Затова и може би извъртях така нещата, че самият процес да има по-голямо значение. Да направиш обаче една портретна фотография въздействаща за някого, който не познава заснетите лица, е голямо предизвикателство. Семейна фотография, която да носи радост на семейството, може да направи всеки, но е трудно да направиш семейна фотография, в която да се припознае и случайният зрител.

– Кой е любимият ви обект за снимане и какво не бихте снимал никога?

Наскоро излезе една много интересна книга, наречена “Photo no-nos”, която представлява речник на фотографските клишета и табута, съставена от повече от 200 автора. Удивително е как тема, която е табу за един, е всъщност призвание за друг. По-големият въпрос за мен остава защо снимаме даден обект и какво искаме да кажем. Изкуство без тази осъзната отговорност не би било изкуство, а арт терапия в полза единствено на практикуващия я.

– Какво си пожелавате и какво бихте пожелали на читателите за 2023 година?

Бих пожелал на себе си и на всички хора да хващаме по-често за ръка мечтите си.