Дупничанинът е израснал с потомци на Сандански в квартал „Бешика“, племенникът на Яне му поверява неговия патрондаш
Мащабният труд има едно послание: Да помним!
На 5 ти октомври 2022 година от 17 часа в голямата зала на Дома на техниката в Дупница е представянето на новата книга на Явор Тодоров „Балканската освободителна война на България срещу Турция и VII пехотна Рилска дивизия”.
По този повод днес разговаряме с автора на книгата.
Снимка Явор Тодоров
– Г-н Тодоров, защо избрахте да пишете именно по темата за Балканската война и VII пехотна Рилска дивизия?
– Още от малък имах щастието да общувам с хора, участвали в Балканската война или с техни потомци. В моята махала „Бешика” живееше племенникът на Яне Сандански – бай Иван Сандано. Той ни разказваше за своя чичо, в чиято чета за кратко бе участвал. Моят баща често го посещаваше. Там се запознах и с един друг четник – Петър Туролинов или както го наричаха бай Пешо Туролинката. При една среща с бай Иван той ми даде патрондаша на Яне със заръка да го предам в градския музей.
Още като малко момче слушах у дома за Яне Сандански, за Гоце Делчев и за поета Яворов. Израснал съм с обич и почит към делото им. Първата книга, която прочетох след като научих буквите бе „Хайдушки копнения” на Яворов. Като дете имах вълнуващи срещи с хора, били част от българската армия и жадно попивах разказите им. Затова избрах да пиша по темата, която винаги ме е вълнувала с надеждата, тази книга да напомня за героите и тяхното дело.
– Щабът на VII пехотна Рилска дивизия е имал местоназначение в Дупница. Разкажете ни малко повече за това.
– През 1903 година Министерството на войната изпраща писмо до дупнишкия градски Общински съвет с искане да му се предоставят терени за построяване на казарми. Общината отстъпва безвъзмездно 186 дка в местността Вълча поляна и 27 дка местността Дуз – Подина за нуждите на 14-ти пехотен македонски полк, който е част от дивизията. Преотстъпват се и зданието Пансиона, училище „Евлоги Георгиев”- за дивизионна болница, складови помещения в близост до църквата „Св. Богородица”. В местността Света Троица се отстъпва място за построяването на Военна болница. Общината изгражда и инфраструктурата до отдадените терени. Тогава се построява и сграда-офицерско събрание, наречено по-късно Дом на армията. Тази сграда се превръща в своеобразен културен и обществен център на града.
– В книгата си сте предали процесите около обявяването на Балканската война по един много интересен начин. Обогатили сте историческите факти с разкази на участници във войната и това позволява на читателя да добие усещането за реално присъствие в онова време и на онези места.
– Да, считам, че така би било по-увлекателно за читателите, особено за по-младите хора. Постарал съм се да предам вълнението на българския народ, който тръгва срещу поробителя. Учителят Никола Додов разказва за мобилизацията, за това как всеки се е приготвял за войната. Благодарение на неговите спомени можем да научим дори и чисто технически как са били сформирани и организирани военните подразделения.
Много силен е разказът на Никола Лазарков за срещата му с един дядо от с.Червен брег. От всички села пристигали дърва за армията и ето че дошъл и един побелял и подгърбен старец с два млади вола. Когато Лазарков го попитал защо не си е останал у дома като е толкова немощен, старецът отговорил: ”Другояче не може, синко. Трябва да се помага. Ако аз не съм, ако синовете ми не са, то кой ще брани държавата? Война се води, ако и ние оттук не помагаме, тежко на тия, които воюват. В такова време трябва всички да помагат, инак работа не се върши”.
– Странно звучат днес тези думи, изразяващи стремеж към обединение, всеотдайност и съпричастност. Какво се е променило – народа ни ли, времето ли?
– И времето, и хората. Четейки архивните документи виждах навсякъде това – силното желание на един народ да освободи териториите си от поробителя и поставянето на тази цел над всяка човешка потребност. Особено показателен в това отношение е разказът на военния кореспондент на вестник „Мир” Георги Пеев за срещата му с войводата Тодор Александров и Никола Делчев – бащата на Гоце Делчев. Срещата се състояла в Кукуш през октомври 1912 година. Гражданите на населеното място били приготвили огромно количество храна и около 800 000 кг жито за армията.
Пеев целунал ръка на Никола Делчев и му разказал, че синът му Гоце му е бил кум, а Яворов – шафер. Дядо Делчо се усмихнал и казал: ”Гоце живее – той не е умрял. Трима синове дадох жертва за свободата на Македония, сега последния ми син Христо е в Солун затворен. И него да погубят турците, няма да ми е жал, нека само свободни да бъдем!”.
Каква сила на характера и какъв идеал за свобода! Заради величието на тези хора написах книгата.
– Владимир Димитров Майстора също е взел участие в 7-ма Рилска дивизия. Каква е била неговата задача?
– Да, със заповед от 10 октомври 1912 година той е зачислен към щаба на Дивизията. Записани са неговите спомени за този период. Той разказва, че е бил освободен от военна служба по болест, но като гледал как народа отива, вече не го задоволявал даскалъка и се върнал от Свищов в Кюстендил. След това постъпил като доброволец към щаба и през цялата война рисувал ежедневието на войниците и офицерите, обозите, местностите, бойните действия, пленниците и т.н. Става свидетел и на две от най-големите битки – Булаирския бой и десанта при Шаркьой.
– В книгата си за първи път публикувате и списък на кавалерите на „Орден за храброст” от VII пехотна Рилска дивизия.
– Да, често се споменават имената на загиналите от различните населени места. Но никога не се е говорило за кавалерите на „Орден за храброст”. Надявам се сега, виждайки този списък, някои от потомците им да разпознаят имената им и да ни разкажат повече за тези хора.
Разчитането на имената на офицерите и войниците беше истинско предизвикателство. Някои от населените места от началото на ХХ век са сменили наименованията си и този факт, в съчетание с недостатъчно четливите и повредени копия направи процеса много труден. Успяхме да намерим Закона за околиите от 1901 г., където се отразяват промените в границите на околиите и това в голяма степен помогна за дешифрирането на имената на някои селища.
– Книгата Ви проследява хронологично всички битки по време на войната. Разказвате и за вероломството на гръцката страна при Солун. Положили сте огромен труд, намирайки и изучавайки стотици архивни документи. Кое е посланието, което искате да предадете на всички нас и на бъдещите поколения?
– Да помним! Да не забравяме стореното от героите! Това е моето послание.
Искам да изразя огромната си благодарност към ръководството на Община Дупница и персонално към кмета инж. Методи Чимев за подкрепата. Финансирането, организацията и издаването на книгата са дело на Общината.
На 5 октомври 2022 г. се навършват 110 години от обявяването на Балканската война, затова и тя излиза точно сега.
Искам да благодаря за съдействието и на Държавен архив гр.Кюстендил, Регионален исторически музей гр.Благоевград и Историческите музеи в Самоков и Брезник.
– Благодаря Ви за този разговор. Екипът на вестник „Вяра” Ви пожелава много здраве, а на книгата Ви – срещи с безброй читатели.
Даниела ПЕТРОВА
