Владимир Зарев: Народът ни, който оцеля в петвековното турско робство, е застрашен да изчезне при демокрацията

  • Всяка сутрин се моля на свети Иван Рилски да ни помогне и възвиси, да спаси българския народ, казва писателят

Народът ни, който устоя и оцеля в петвековното турско робство, е застрашен да изчезне сега при демокрацията, каза в интервю за БТА писателят Владимир Зарев. “Една от абсурдните, от най-пагубните тенденции в съвременния ни живот, да съществуваш единствено за себе си и в нищото. Да превърнеш леността и безотговорността си във върховна ценност. Обикновено непростимата вина за това несвършващо безволие на “грижовните” родители, които заминават на гурбет в негостоприемна Европа, работят до старини, подлагат се на всякакви унижения, за да скътат някое евро и за да пращат пари на своите разпилени по кафенетата, дискотеките и кръчмите вечно непорасли дечица”, казва писателят. Той смята също, че много скоро, след няколко десетилетия виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени.
– Господин Зарев, кои са най-вдъхновяващите въпроси, които читателите Ви задават по време на литературното турне в страната с най-новия Ви роман “Чудовището”?
– Трудно ми е да определя кои бяха наистина вдъхновяващите въпроси, но най-често задаваният ми от читателите въпрос беше защо заглавието на романа е толкова предизвикателно, защо съм избрал “Чудовището”. В първоначалния замисъл работното заглавие на романа беше “Забрава”. Аз винаги съм отстоявал твърдението, че художественото слово е най-достъпната, незаличима и могъща форма на незабрава. Светът, който ни заобикаля, е реален, той реално съществува, но се намира сякаш в състояние на някакъв полусън. Вземете едно дърво, то е затворено в себе си, в своето смълчание, него го има и го няма. За да бъде събуден този унесен в себе си свят, той трябва да бъде посочен, да бъде назован и обговорен. Това прави писателят, с помощта на словото той разбужда околния свят, а също и света на човека, като отначало превръща съществуването в битие, а сетне битието в памет. Докато пишех романа обаче, почувствах, че в същото време художественото слово е и особена форма на забрава. Просто писателят променя събитието, той прибавя нещо към него и отнема нещо, натоварва го с допълнителна емоционалност, изпълва го със значения и смисли и така преиначава, донякъде заличава събитието, превръща творческите си усилия в скрита форма на забрава.
– Новото заглавие сигурно се ражда от самия сюжет. Чудовищата на прехода, чудовищата във всеки от нас, чудовищата като демони, но и като шанс да открием ангелите в живота и в душите си – това най-общо е посланието на романа Ви. Как чудовищата на 30-годишния ни преход промениха съдбата на различните поколения българи?
– На много места в романа се споменава за “чудовищата”, които населяват, преследват и измъчват съвременния човек. Всеки от нас е ангел, но е обрасъл, носи в себе си по-малки, незначителни и по-пакостливи, по-съдбовни чудовища. Ако се замислите, личният ни егоизъм е чудовище, човешката алчност, бездуховността, страховете ни, битовото и социалното насилие са своеобразни чудовища, за които не си даваме сметка. Миналото, а също и бъдещето могат да бъдат чудовищата, които ни притесняват, старостта е чудовище, което се впива в нас, обзема ни, изпълва живота ни с болка и с драматизъм и постепенно ни отнема. Но има достатъчно “чудовища” и извън нас – в семейството, в службата, в съдебната система, в парламента и в управлението на държавата.
“Чудовищата” извън нас – в тридесетгодишния ни несвършващ и мъчителен преход мога да ги подредя по тяхната обществена значимост. Ще започна с умишления срив на държавността, с разпадането и корумпирането имунната система на всяка държавност, на съдебната система и полицията. Във времето това доведе до масовата, всепроникваща, ненаказуема корупция, която ни превърна в най-бедната страна в Европейския съюз. По-сетне нахалното разграбване, пладнешката кражба на натрупаното с десетилетия народно богатство, безжалостното съсипване и похабяване на стотици модерни, перспективни предприятия и най-ужасното, обезсмислянето труда на няколко поколения българи. Ще продължа с подмяната на всички духовни и нравствени ценности с ненаситния стремеж към парите, с превръщането на парите в най-значима, често единствена човешка ценност. Най-сетне ще добавя отсъствието на равни възможности и на елементарна справедливост. През тези десетилетия законите бяха задължителни за едни, но за други правилата и законите нямаха никакво значение, с помощта на властта и на парите те стояха над тях. Когато е разрушен общественият договор, когато правилата и законите не важат за всички, тогава демокрацията като форма на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в целия наш болезнен преход ние живеем в една умишлено предизвикана и обгрижвана от олигарсите и корумпираната ни, некачествена политическа класа анархия. Бедността също е едно от най-угнетяващите “чудовища” в нашия живот, смазващата духа бедност, която натика голяма част от българите в най-ниските вибрации на бита, в постоянната борба за оцеляване, в несвършващото оцеляване, в безжалостното насилие на ежедневието.
– Романът Ви илюстрира модела на типичното българско семейство днес: разпръснато по света, общуващо чрез скайп. Как виждате развитието на демографската криза у нас?
– Повярвайте, всяка сутрин аз се моля на свети Иван Рилски да ни помогне и възвиси, да спаси българския народ, защото ние сме неговият народ. Ежедневно оплетен в удушаващата прегръдка на корупцията и безхаберието, българският народ се топи пред безучастния взор на нашата истерично-егоистична политическа класа и алчната ни, ненаситна олигархия. Народът ни, който устоя и оцеля в петвековното турско робство, е застрашен да изчезне сега при демокрацията. Стотици хиляди български семейства са трагично разделени, два милиона българи, най-вече младите, интелигентните и можещите емигрираха прокудени от нищетата, ала най-вече от липсата на елементарна, на утешителна справедливост, за която вече говорих. Единственият изход, който провиждам, за който писах в изказванията и в романите си, е гражданското общество, онова спасително национално единение, което е в състояние да озапти корупцията и престъпното нехайство на политическата класа.
– В книгата развивате идеята, че Антихристът е в интернет. Преди месеци и руският патриарх предупреди, че Дяволът наднича от виртуалното пространство. Ако технологиите са едно от чудовищата на бъдещето, какви са възможните сюжети за човечеството? Най-оптимистичният и най-песимистичният сценарий?
– За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-вече обсебващи форми. Влезте в метрото, в автобуса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат помежду си, а са се вторачили в своите айфони и чатят. Те не искат да се познават, най-вероятно се страхуват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени глупости. Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на сватба, дори на погребение. Няколко поколения българи от деца живеят в един измислен, нереален и още по-страшно – в един привидно пренаселен, но всъщност пустинен виртуален свят. Те не четат, а си чатят, не чувстват, а си чатят, запознават се, като си чатят, защото така е по-лесно да отблъснеш, да отхвърлиш другия и е по-безболезнено, ако сам бъдеш отхвърлен от другия. Задавам си въпроса възможно ли е човек да има сто, двеста, петстотин приятели? Та приятелството е като любовта, то е сложен емоционален избор. Аз мога да уважавам хиляди хора, но между тях приятелите ми са петима, шестима, бавно и търпеливо отличени от мен сродни души, с които ме свързва емоционална и духовна близост. Ще добавя още, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и всякакви човешки извержения, самото познание в интернет не е духовно преживяване. По своята същност познанието не е свързано само с ума, то съдържа и емоционалната радост от откритието. В пространството на интернет познанието не е форма на лично откритие и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, скучна информация. Виртуалният свят и информацията са заместител на всичко. Ще споделя дълбокото си убеждение, че много скоро, след няколко десетилетия виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени.

Преди дни излезе статистика, че в България се увеличава процентът на младите хора, които нито работят, нито учат, нито създават семейства. Това не е ли своеобразен отказ от уморителните житейски роли още на старта на живота? Какъв е Вашият прочит на тази тенденция?
– Това е една от абсурдните, от най-пагубните тенденции в съвременния ни живот, да съществуваш единствено за себе си и в нищото. Да превърнеш леността и безотговорността си във върховна ценност. Обикновено непростимата вина за това несвършващо безволие е на “грижовните” родители, които заминават на гурбет в негостоприемна Европа, работят до старини, подлагат се на всякакви унижения, за да скътат някое евро и за да пращат пари на своите разпилени по кафенетата, дискотеките и кръчмите вечно непорасли дечица. Те си живеят удобно, забравят се в безгрижието, а най-вече в безполезността си и в безсмислието.
– Застъпвате тезата, че свободата е форма на различие. Колко различие може да си позволим, без да ни обвинят за луди?
– Да, аз дълбоко вярвам, сигурен съм, че човешката свобода наистина е форма на различие. Колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. Така ако се замислим, лудият е безотговорно, опасно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Мисля, че различието е част от нашата уникалност, от нашата същност и ние трябва да го поощряваме, но само доколкото то обуславя личната ни изключителност, доколкото ни позволява да бъдем себе си, да отстояваме и осъществим себе си./ БТА, със съкращения