-
Творецът е пренебрегнат навсякъде, независимо в коя държава се намира, казва художникът от Пернишко
-
Когато поживееш навън, виждаш, че никъде няма идеално общество
-
В България вярваме, че всеки трябва да прави онова, за което е учил. В Канада оценяват продукта, а не какво е завършил този, който го е сътворил
-
Времето е най-добрият съюзник и съдия на истинския творец
Времето е най-добрият съюзник и съдия на истинския творец. Това каза в интервю за БТА художникът Петър Рей, който живее и работи в Канада и е определян от някои критици като един от най-оригиналните творци на нашето време.
По думите му всяко начало е свързано с голяма доза колебание и неувереност, затова е най-лесно да се унищожи един талант, когато той все още прохожда. Много е важно артистът да е заобиколен от хора, които го окуражават и го зареждат с положителна енергия, заяви творецът.
Компонентите за постигане на успех в изкуството са толкова много и в повечето случаи, за жалост, най-важните от тях не са свързани с размера на творческия талант, а със способността да се комуникира успешно със света, който ни заобикаля, смята той. Затова има много талантливи артисти, но малцина от тях притежават способността да направят така, че да бъдат забелязани, каза Петър Рей.
“Творецът е пренебрегнат навсякъде, независимо в коя държава се намира. Артистите, които са революционери в изкуството си, почти никога не са имали подкрепата на държавата, особено в началото на тяхната кариера. Но затова пък повечето от тези, които са получавали награди и финансови стимули от държавата, са изметени впоследствие от пиедесталите, на които са били поставени”, коментира художникът.
Петър Георгиев-Рей от 28 години живее в Монреал. Съпругата му е българка, имат 21-годишна дъщеря София. Роден е през 1963 г. в село Боснек, Пернишко. Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1987 г. Разпределен е във Врачанския театър, където играе два сезона. През 1991 г. емигрира в Канада. Автор е на сборник със стихове и на романите “Мислителят, или насаме с един живял” и “Завоеватели”. През 1995 г. е номиниран за поет на годината от International Society of Рoets в САЩ. В началото на новото хилядолетие се посвещава на живописта, има над 40 изложби в Канада, САЩ, Франция. През лятото на 2018 г. организира изложба в столичната галерия “Форум” и благотворителна изложба в Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Благотворителна изложба “Преодоляване на гравитацията” Петър Рей експонира и в Националния етнографски музей през месец септември 2019 г
– Кога се преодолява по-трудно гравитацията – когато от Монреал идвате в София или обратно, когато се връщате от България в Канада?
– В областта на изкуството преодоляването на гравитацията е еднакво трудно навсякъде. Първото нещо, което виждах в очите на хората, когато казвах, че искам да започна да рисувам, беше скептицизъм. Необходим е много труд и непоколебима вяра в себе си, за да може артистът да се извиси над принизяващата сила на заобикалящото го недоверие. Всяко начало е свързано с голяма доза колебание и неувереност, затова е най-лесно да се унищожи един талант, когато той все още прохожда. Много е важно артистът да е заобиколен от хора, които го окуражават и го зареждат с положителна енергия. Компонентите за постигане на успех в изкуството са толкова много и в повечето случаи, за жалост, най-важните от тях не са свързани с размера на творческия талант, а със способността да се комуникира успешно със света, който ни заобикаля. Затова има много талантливи артисти, но малцина от тях притежават способността да направят така, че да бъдат забелязани.
– Как решихте да напуснете България?
- От първата вълна емигранти съм. След промените първи емигрираха от България артистите и чейнчаджиите – най-будното население през 90-те, най-спонтанно реагиралото на новия повей. И в някои отношения – най-наивното, повечето не бяхме пътували извън страната, поддадохме се на увлечението да се емигрира, мислехме, че животът на Запад цъфти.
По това време играех миниатюрна роля във филма на Иван Андонов “Индиански игри”. В една от почивките по време на озвучаването бях се сврял в един ъгъл близо до кумирите на българското кино и театър Иван Андонов, Коста Цонев, Константин Коцев, Васил Михайлов. Някой от тях, не си спомням точно кой, каза: “Ако бях по-млад, непременно щях да емигрирам.” Бях шокиран. Най-известните актьори в България, които си живееха като царе, искат да емигрират?! Ами тогава какво правя в тази държава аз, който бях никой? Скоро след това със съпругата ми Милена, с която се бяхме оженили преди година, хванахме самолета за Монреал. Нямахме какво да губим, живеехме под наем на един софийски таван. Избрахме Канада, защото там беше лесно да се отиде, а и заради романтичния мит, че това е една изключително демократична, социална, прекрасна държава.
Озовахме се в непознат град, без пари и приятели, без бъдеще и възможност за професионална реализация. Разбрах какво наистина значи да си дърво без корен, предстоеше дълъг период на присаждане. Съпругата ми се адаптира много по-лесно – беше завършила Английска гимназия, после социология и в Канада се дипломира като психотерапевт. На мен ми отне повече време, чувствителността ми, емоционалността, носталгията, непрактичността се оказаха пречка в приспособяването. Не знаех добре английски, нито френски. Явих се на кастинги за актьор в различни продукции, но бързо разбрах, че акцентът, с който говорех чуждия език, ме вкарва автоматично в групата “втора категория”.– Колко години Ви бяха нужни, за да намерите себе си?
– Около 10 години. Започнах да пиша поезия, стиховете се раждаха като спасение от изолацията, безизходицата, липсата на сродни души. После се появи и прозата. Написах няколко книги. Романът ми “Мислителят, или насаме с един живял” сам дойде при мене. Не се изживявах като писател, просто имах необходимост да изразя по някакъв начин своите мисли, емоции. Понякога сякаш животът, всичко около теб се задвижва така, че прави нещата да се случват. Само трябва да си на точното място и да си готов да поемеш протегната “ръка” на вселената. В един момент изпитах желание да рисувам. Преди това не бях хващал четка. Първо започнах да рисувам върху мебели, по някакъв си мой метод и стил. И тогава ми потръгна, започнах първия си успешен бизнес. Идваха хора и ми даваха всичките си мебели от дърво, за да ги изрисувам. Печелех добре. Ако бях решил да се занимавам с по-занаятчийския вариант на изкуството, щях да спра дотам. Но исках нещо повече и започнах да рисувам и върху платна. Удоволствието от сътворяването на картините беше невероятно и се фокусирах само върху това. Имах късмета да попадна на точните хора, които ми вдъхнаха кураж да продължа в полето на живописта. Преди 27 г., ако някой ми беше казал, че ще стана художник, щях да се смея цял час. Сега знам, че няма невъзможни неща.– Американският критик Кен Мофет Ви обяви за един от най-оригиналните художници, които творят днес. Питате ли се понякога: “Какво би станало, ако не бях напуснал България”?
– Ако бях останал в България, нямаше да рисувам, нямаше да имам самочувствие да посегна към четката. В България вярваме, че всеки трябва да прави онова, за което е учил. В Канада оценяват продукта, а не какво е завършил този, който го е сътворил. Художествената академия в София дава добра подготовка, завършилите я могат да рисуват като Рембранд, но по света не търсят хора, които да са като Рембранд, а такива, които разчупват рамката и са различни. Ако бях останал в България, сигурно не бих написал и моите книги. Щях да съм затиснат от битови проблеми и от притеснения какво мислят другите за мен. - Как се роди артистичният псевдоним Рей?
- Когато започнах да рисувам преди 18 г., Източна Европа вече не беше на мода, западните общества изпитваха умора от рояка източноевропейски творци. И докато правех първите си изложби, приятели ми дадоха съвет: “Измисли нещо, за да не те слагат в някаква рамка. Ако те сложат в рамка “източноевропеец”, много е възможно да не ти обърнат изобщо внимание”. Така се роди Рей, не от желание да скрия националността си, а за да си дам шанс.
– Кое е различното в отношенията държава-творец тук и в Канада? Как канадската държава подкрепя творците?
– Разлика почти няма. Творецът е пренебрегнат навсякъде, независимо в коя държава се намира. Артистите, които са революционери в изкуството си, почти никога не са имали подкрепата на държавата, особено в началото на тяхната кариера. Но затова пък повечето от тези, които са получавали награди и финансови стимули от държавата, са изметени впоследствие от пиедесталите, на които са били поставени. Времето е най-добрият съюзник и съдия на истинския творец.– Българските емигранти подкрепят финансово своите близки в България, чрез тях в икономиката ни се влива значителен паричен ресурс. Но вече се прокрадват опасения, че следващото поколение български емигранти вече няма да има на кого да изпращат пари в родината си, няма да има при кого да се връщат тук и тогава всъщност ще се усетят истинските измерения на демографската и икономическа криза. Моля Ви за коментар.
– Вярно е, че емигрантите ни подкрепят финансово близките си в България и си идват в родината главно заради тях. Постепенно тези “лесни” доходи за икономиката на страната ще започнат да намаляват, но едва ли ще спрат, защото повечето емигранти след пенсионирането си ще започнат да се връщат за постоянно или за по-дълги периоди. Ще получават пенсиите си в чужбина, а ще ги харчат в България.
Със семейството ми си идваме тук почти всяка година. Много обичаме страната си, Европа ни привлича. Дъщеря ми говори перфектен български и обожава България. Когато поживееш навън, виждаш, че никъде няма идеално общество. Навсякъде има проблеми. Като идваш отвън, виждаш, че в България има много хубави неща, може би живеещите тук не ги усещат, но еволюция има. Театърът се възражда, има изключителни представления, интересни арт събития, климатът и храната са прекрасни, хората по улиците са красиви. От България може да се отиде навсякъде в Европа. Централното местоположение го позволява, също и нискотарифните авиолинии.
В Канада всичко е далече, пътуването е скъпо удоволствие. Повечето родители на български емигранти, които идват при децата си в Канада, се разболяват след 3 месеца, не харесват живота си там. Отчуждението в Канада е като епидемия, почти всеки втори-трети канадец е на антидепресанти. В България като че ли има повече усмихнати хора. Куца ни инфраструктурата, тротоарите са разбити – но всичко това може да се оправи. Зависи от нас.– Появиха се информации, че в Северна Америка са се увеличили много отпуските по болест с диагноза “бърн аут”. Как се преценява дали не се спекулира с тази диагноза?
- Така популярният “бърн аут” говори за психическата нестабилност на хората на Запад. Благородно е, че се дава възможност на хората да се възстановят от периодите на дълъг перманентен стрес. Но определено мога да кажа, че част от тези “бърн аути” са фалшив театър, чрез който хората вземат дълъг платен отпуск.
