Естествена среда, обилно хранене с подходящи лакомства, игри против скуката и стриктно наблюдение от лекари. Такъв е животът за обитателите на „Рая за мечките“, който не се намира на небето, а в Южна Рила, на 12 км от Белица и на 180 км от София. Далеч от хората, които са им навредили, но и близо до други, които всеки ден се грижат за тях.
Идеята за Парка на танцуващите мечки се ражда през 2000 г. Фондация „Бриджит Бардо“ и фондация „Четири лапи“ започват работа по проекти, свързани с бездомните кучета в България. Забелязват танцуващите мечки и решават да направят нещо за тях. Започват с преговори с екоминистерството. Прави се и първата стъпка за забрана на отглеждането на танцуващи мечки.
По това време започват и да търсят къде да бъдат настанени спасените животни. 28 са официално регистрираните тогава танцуващи мечки у нас. Идеята на министерството е всички регистрирани до този момент мечки да бъдат предоставени на фондация „Четири лапи“, а всички следващи, извън тази бройка, да минават по закона за конфискация. Паркът е построен през 2004 г. До 2007 г. са спасени всички танцуващи мечки в страната. В момента в парка до Белица живеят 23 мечки.
В своя рай мечките живеят повече, отколкото в дива среда
„По-голямата част от мечките ни са танцуващи. От първите обитатели все още е жив Стефчо, Стефан. Той е на близо 28 години. Обикновено мечките живеят 22 години, когато са в дивата природа, но когато са отглеждани на затворено, като в нашия парк или в зоологически градини, животът им се удължава с 5,10 години, дори повече. Най-възрастната мечка в парка е Виолета, която е родена 1981 г.“, разказва управителят на парка Димитър Иванов.
Там живеят и мечки, спасени от други балкански страни: „През 2009 г. спасихме последните три мечки от Сърбия, така и тя беше освободена от танцуващите мечки. Година по-късно спасихме мече, незаконно отглеждано в хотел. Тогава с този случай за първи път излязохме от тематиката за танцуващите мечки. Това мече е диво родено, майка му е убита при незаконен лов и то се е озовало в хотел. Казва се Монти. Държан е на верига като куче, но това с мечките не се получава много.“ Димитър разказва как става възстановяването на мечка, преживяла подобен стрес, и кои са петте стъпала на мечешкото щастие: „Работата е доста комплексна и сложна. Залагаме на т. нар. „5 свободи“, които са основата на хуманното отношение към животните. При танцуващите мечки всичко това е било нарушено. Не са имали подходяща диета и достъп до подходяща храна и вода, не са могли свободно да изразяват поведението си, не е имало лекар, който да се грижи за тях, не са имали право на избор. В началото има адаптационен период, който за мечката е доста труден, гледаме колкото се може по-бързо да минем през него. Тя трябва да се запознае с новата среда, която – дори и естествена, е непозната, тъй като мечката е родена в плен“.
Болката, а не музиката, води мечката в мъчителния танц
Мечкадарството е стар поминък и традиция, предавана от баща на син. Навремето мечкадарите са били хората, които са разпространявали новини. За да се научат на „танцувалните“ движения, още от малки животните били принудени от стопаните си да стъпват върху нагорещена ламарина. „Стъпвайки върху нея, мечката се опитва да избяга и прави връзка с музиката и придобит рефлекс – като чуе тази музика да започне да отстъпва.“ Но музиката, която свирят, в повечето случаи за тях е ужасяващ, дразнещ звук. Гъдулката може да издава високи честоти, а такива в природата няма. А и слухът на мечката е доста чувствителен. Именно затова и някои от животните в парка са с увреден или силно намале слух.
Халките по носовете на мечките също водят до увреждания. Тяхната цел е била да контролират движенията на животните: „Връзват халката на носа, мечката прави движения наляво и надясно и по някакъв начин влиза в ритъм. Веригата, която е завързана за халката, е вързана за китката на човека, и той – движейки лъка, движи и веригата. И за да избегне болката от придръпванията, мечката просто следва веригата.“ Мечките са изключително адаптивни животни. Освен това имат много голям набор от инстинкти, силни и издръжливи са и тичат много бързо. Помнят много добре.
Какво да правим при среща с мечка в гората
Да изхвърлим раницата си настрани. Мечката ще провери какво има вътре, а ние през това време трябва да напуснем мястото. Другият вариант е да легнем с лице към земята и да си покрием главата. Тази поза трябва да покаже на мечката, че не сме заплаха за нея. Димитър обаче ни успокоява, че мечката не обича човешко месо и нападенията от мечки у нас са изключително редки. Последният смъртен случай е от 2010 г., като преди това 30 години не се е случвал такъв инцидент.
*Интервю на Лора Търколева и Лъчезар Вълев с Димитър Иванов/БНР
