В Дупница почетоха 81-годишнината от рождението на Невена Коканова

Първата дама на българското кино Невена Коканова щеше да навърши 81 години на 12 декември. Актьорите от Общинския драматичен театър „Невена Коканова“ почетоха паметта й с едноминутно мълчание. Присъстваха директорът на театъра Валентин Балабанов и художественият ръководител Славчо Пеев. Цветя пред бюста на Невена Коканова във фоайето на театъра поднесоха общински служители и общественици. Местните актьори припомниха живота й и някои от незабравимите роли на Невена Коканова. Василка Сумева говори за артистичния път на Коканова, а Славчо Пеев сподели спомени. На церемонията прозвучаха и стихове.

Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка й е от известна австрийска аристократична фамилия, а баща й прекарва част от живота си като политически затворник в Белене. Невена Коканова започва кариерата си като стажант-актриса на 18 години в Ямболския театър, без да има специално образование. Изиграва над 50 роли в киното, носител е на редица престижни награди.

Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев, Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев, Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Киров) и много други.

През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.

Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.

Ето някои красиви цитати, изречени от голямата актриса. Те са удивителни като самата нея. Нека си спомним заедно за непоколебимия й дух, потапяйки се в незабравимите й слова.

  • Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.
  • Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.
  • Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!
  • Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… Откъде накъде? Това е моят си живот.
  • Онова, което е моят свят, моята душа, никой няма право да се докосва до него!
  • Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.
    Такава е структурата на моето съзнание. ‘Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.
  • Аз съм артистка, животът е моето хоби.